11-14.08.2022.
Традиционната семейна екскурзия през лятото. Този път трябваше да бъде по-кратка и на по-близо, тъй като предния месец бях обиколил Черна гора и остров Лефкада, изкачил връх Миджур за 13-ти път, а пък за септември стягах доста по-далечна дестинация. От доста време мислехме да обиколим двата най-високи прохода в Румъния – Трансфъгъръшан и Трансалпина, още повече, че преди 8 години имахме един неуспешен опит. Гарнирахме ги с няколко града, за да видим малко хубави замъци и църкви и взе че се получи интересна програма. Тук е моментът да изпълня заканата от доста време, а именно – историите да са по-богати на снимков материал и да разчистя малко глупостите и излишните размишления… Рано сутринта поехме към северната ни съседка, но много бързо с излизането от Видин ентусиазмът ни беше попарен. Шибаните тираджии (при това родните, а не турските) бяха блокирали и двете ленти (техната майка!) и се наложи да чакаме 2 часа на 2 километра от Дунав мост. След известни разправии си платихме таксата, минахме по моста и тръгнахме да наваксваме изгубеното време. Все пак ограничението за извънградско в Румъния е 100 км/ч. А и бях планувал да се поразходя по хребетите на Централните Карпати, докато нашите пият кафе на езерото Бъля. Бяхме си резервирали хотел от южната страна на прохода Transfagarasan, така че спането беше сигурно. Но когато имаш 4 дни за толкова много цели, не може да си позволиш да оставиш днешната работа за утре. Минахме транзит през Curtea de Arges, даже не се отбихме за снимка с манастира и захапахме пътя нагоре. Много бързо се стъмни и започна да вали. Викам си „Айде, сега си е*а майката! Какъв проход, какви хребети в това време?“ Малко по-нагоре настроението се разведри, за което спомогна популацията на мечки от южната страна на Карпатите, където буквално изобилства от тях. Кафявите разбойници излизат на пътя, хората ги хранят и вече е станало атракция за минувачите, включително тези с мотори и велосипеди. Една руса германка им подхвърляше нещо и се усмихваше „Фантастиш, йа!“. Помислих си „Какво фантастиш бе, фройлайн? Аз ако трябва да мина с колело от тука – не стига че са завои до откат, ами ако ми изскочи и некоя мечка на пътя, ще трябва да сменявам 3 пъти гащите до горе!“. Започнахме да набираме височина и да редуваме завой-тунел-завой-тунел – също както в Черна гора. Излязохме на стената на язовир Vidraru, където продължаваше да вали, но това не спираше хората да се снимат. За момент си спомних предаването Top Gear, в което тримата юнаци бяха спрели да нощуват на слизане от прохода и се събудиха под 166-метровото съоръжение с мисълта какво ще стане ако стената се скъса. Теглих от движение една снимка на статуята на Прометей над стената, която по-скоро прилича на войник със шмайзер в ръцете, но какво точно е искал да каже авторът тук ще остане загадка… Постепенно започна да просветлява отгоре, което ме обнадежди, а когато стигнахме нивото на водопада Capra облаците се разкъсаха и стана интересно. След няколко завоя влязохме в тунела Transfagarasan и след още няколко секунди излязохме на светло (буквално) вече от северната страна на главната планинската верига на Карпатите и по-точно на Фъгърашките планини. Циркусното езерото Bâlea, разположено на 2034м.
Езерото Бъля – Lacul Bâlea
На самия проход беше лудница – магазини, бирарии, паркинги. На всичкото отгоре и сватби се вдигаха тук. А фотосесиите на булките ставаха особено интересни не само заради съчетанието на зелено и синьо, но и заради отраженията в кристалните води на езерото. Тук-таме някой пишлигар си натопи краката и развали картината, но какво да ги правиш – „Кеф цена нема!“. Щракнахме се за спомен с нашите и се разделихме с уговорката, че ще опитам да изляза на портата (прозореца) между двата върха на изток от тунела, пък колкото мога. Захапах каменистата пътека и усилих крачка, защото вече наближаваше 18:00 и не оставаше много от светлата част на деня. Теренът беше хлъзгав и трябваше да се внимава. Все пак не беше нищо страшно, мога да дам за пример по-атрактивни порти за преминаване в Пирин – Кралевдворската, Синанишката, Бъндеришката и т.н. С набиране на височина гледката към завоите на север все повече се отваряше.
Проходът Трансфъгъръшан – Transfagarasan pass
Облаците продължаваха да се разкъсват и да обикалят около върховете, с което динамиката в картината ставаше удивителна. Формата ми от приключенията в Дурмитор и на Миджур си оказа влияние. След полудневно шофиране и чакане по опашки успях да дръпна 300м денивелация за 40‘ и излязох на портата Saua Caprei (2330м). Моментално пред мен изникна езерото Capra и в далечината зад него връх Mușeteica. В началото се виждаха само сипеите в горната част на върха, но след минута-две (толкова голяма беше динамиката) облаците заляха долината и отвориха гледка към цялото отсрещно било.
Карпатите – The Carpathian Mountains
На самата порта имаше табела като на кръстопът, указваща времето за достигане на двете езера Bâlea и Capra в едното направление и на двата върха Vânătarea lui Buteanu (2507м) и Vf. Iezerul Caprei (2417м) в другото. До първия бяха 30‘, а до втория 15‘. В едни по-млади и по-луди години без колебание бих скочил и на двата, но сега реших съвсем аристократично да щурмувам по-високия. Още повече, че покрай кадрите с дрона губя допълнително време. Но пък какви снимки стават само, а за видеото да не говорим. Още с първите метри се преместих от подсичащата пътека на самия хребет, където беше предизвикателство самото придвижване, но също така и куикшотовете с птичката.
Видях, че облаците зад мен отново започват да се събират и реших да изгърмя цяла батерия под върха, преди да е станала мътна и кървава. Вече виждах въпросния връх, където от южния му склон към хребета слизаше група румънци. Поздравихме се и ги попитах дали светещата ивица на север е река Олт, но те казаха, че не е. Единият направи бърза справка с GPS-a и се оказа, че съм прав. Викам си „Ебаси нещастниците – тия даже не си знаят собствените красоти, а аз с един поглед на картата вече запаметявам всички подробности!“ 🙂 След малко същият пич си погледна часовника и каза „Имай предвид, че в 21:00 затварят тунела“, с което успя да ми вдигне адреналина, не че ми е липсвал до момента. Благодарих му, обърнах се нагоре и запалих подметките. Бях с дънки, но новите летни планинарски обувки ми даваха достатъчно стабилност по ръба на билото. След мъничко стигнах до завойче на хребета, откъдето се прескачаше една разцепена скала и следваше най-затегнатия участък – няколкометрова скала с монтиран синджир (нямат въже както в Доломитите или на Кончето), която трябваше да се откатери. Разбира се участъкът не беше нещо особено в техническо отношение, но пропастите от двете страни ти прошепваха „Будь осторожен!“. Не знам защо на руски, след като тука нямаше рускини, но просто така го усетих, а и не го знаех на румънски.
Хребетът към върха – Vânătarea lui Buteanu
Оказва се, че когато нямаш 80-литрова раница на гърба си с 6-7 кила фототехника и не ти се мандахерцат шеки в ръцете е по-лесно да се катериш. Започнах да осцилирам около синджира, прескочих още няколко скали и след минути се оказах на 2507м. Паметната плоча ясно указваше, че върхът е Vânătarea lui Buteanu. И сега върхът беше само за мен. Успях да направя само няколко снимки.
Хребетът към върха 2 – Vânătarea lui Buteanu 2
Лошото е, че нямах много време да му се порадвам, даже не можах и едно „Е*аньеее!“ да извикам, ей така от планинарска куртоазия. От северната страна на прохода на талази започнаха да прииждат нови облаци и докато завъртя едно 360-градусово видео с дрона вече ме бяха обгърнали. Само че прегръдката на един тъмносив облак на 2500 метра надморска височина изобщо не те топли…
Моя милост на върха
*
Минутка за наслада
И въпреки всичко настроението беше на макс. Защото още от началото денят вървеше бавно, но сигурно към своето жестоко самоубийство, докато в един момент всичко блесна и ето че гледах света от малко по-високо и по-атрактивно място. Минаваше 19:30 и трябваше бързо да се отправям надолу. Минах внимателно отвесния участък и надолу засилих по пътеката на билото. На портата се обърнах към езерото и видях, че започва т.нар. във фотографията ‚златен час‘, а именно началото на залеза, когато светлината е най-мека. Дори и тъмните облаци вече не изглеждаха толкова тъмни. В този момент чух шум отзад и се обърнах, за да не ме изненада някой медвед. Оказа се една хубава румънка на видима възраст около 25-26 с черен клин и дървена тояга в ръка (точно както съм си представял самодивите в трансилванските приказки), тръгнала да атакува висините самичка. Но както е казал Дон Корлеоне „Жените са си жени, но истинският мъж трябва да отделя достатъчно време на семейството си“… Теглих една снимка на билото и заслизах по стръмната пътека от север. През цялото време надолу наблюдавах напредването на залеза. Небето все повече се обагряше в топли нюанси, а аз подскачах от камък на камък с идеята да мога да хвана поне един кадър на езерото. 15 минути преди да хлопнат портите на тунела бях на езерото Bâlea, а там ме чакаха последните оранжеви облачета и едно гладко огледало. Макар че нашите вече ми махаха упорито от другата страна, клекнах за минута и изстрелях няколко бързи кадъра. Нямах статив, нямах време да сменям и обективи, но се получи.
Езерото Бъля по залез – Lacul Bâlea at sunset
Сложих една топла дреха (температурата слизаше под 6-7 градуса) и пресякохме тунела, за да сме спокойни. Спряхме на един-два завоя за снимка, но вече нямаше и светлина, така че се прибрахме в хотела. Следваше заслужена вечеря – свински врат със задушени зеленчуци и разбира се бира Ursus. Късно вечерта докато преглеждах кадрите от върха се сетих, че сме в пика на Персеидите. Викам си „Кой ти дава по една падаща звезда на всяка минута? Сега е моментът, а и мястото – високо в планината и далеч от светлини“. Навлякох дрехите, взех ръкавиците и се изстрелях навън. Още с отварянето на входната врата обаче ентусиазмът ми беше посечен: Облаци + пълнолуние = К*р, бате! Язък! Досега не ми се е случвала такава греда по това време на годината. Поне можех да се насладя на хубав и спокоен сън.
*
Станахме и закусихме. Класическа континентална закуска, поднесена от две румънски сестрички, досущ като онези тиролски девойки на Дахщайн. Идеята беше да отделим 2 часа на Трансфъгъръшан и после да обикаляме градовете. Нали се сещате, че 2 часа са нищо за този проход. А и с контраста рано сутрин и това зелено – още на първите завои почнахме да се отбиваме. На езерото се помотахме доста, поснимахме, купихме си биволски кашкавал и еленска пастърма. Беше скъпичко, но пък всичко се оказа много вкусно. А и се сетих, че в Швейцарските Алпи пикаеш срещу 3 франка. Тъкмо бях пуснал дрона да върти 360-градусови панорами над водата и откъм долината на север започнаха да нахлуват облаци. За минути на прохода стана гъста мъгла и доста хладно. Все пак птичката беше запечатила интересни моменти. Погледнах набързо музея на езерото, където са изложени препарирани животни – мечка, лисица, елен. Движението се натовари доста, трябваше да се намесват полицаите, за да регулират нещата. Тъкмо си мислех, че няма да видим най-интересната серия от завои, когато динамиката на времето отново ме изненада приятно. Прословутите фиби от северната страна на Transfagarasan, макар и по брой да не можеха да се сравняват с тези на Stelvio в Италия, заслужаваха внимание.
Надолу минахме покрай лифтовата станция за водопада Balea, който беше доста пълноводен, но нямахме време за спиране – чакаха ни градовете. След малко повече от час бяхме във Fagaras. Спряхме директно в центъра, където бяха разположени две от основните забележителности на града – замъкът Cetatea Făgărașului и катедралата Sfântul Ioan Botezătorul. Нашите отидоха да разглеждат замъка, а аз пуснах дрона, за да направя кадрите, които бях виждал от въздуха. Съвсем различно е, когато разполагаш и с третото измерение.
*
След това си отделих време за обиколка на замъка отвън, защото на всеки няколко крачки се откриваше нов ракурс и нова визия на каменното здание от 14 век. А водата отстрани създаваше условия за по-интересни кадри.
Замъкът на Фъгъраш – Cetatea Făgărașului
*
Замъкът на Фъгъраш 2 – Cetatea Făgărașului 2
Четох предварително, че в допълнение към европейските регулации на територията на Румъния действат допълнителни правила за използването на дронове. Така или иначе имах всички необходими документи, сертификати и регистрации и си летях спокойно. Поне тук нямаше проблеми. А всъщност се намирахме в идеалния географския център на северната ни съседка. Обядвахме набързо и се насочихме на запад по първокласния път към следващата ни цел – град Sibiu. Тук също отделихме 2 часа да разгледаме историческия център, където се намираха Катедралата, Мостът на лъжите, Кулата на Съвета, два площада и още няколко църкви. От земята се виждаше, че лутеранската катедрала Sfânta Maria е изключително интересна и с много красив покрив с мозайки, наподобяващ този на Свети Стефан във Виена. Тъкмо си потрих ръцете и включих дрона, когато на екрана ми излезе надпис „Забранена зона“. Отворих картата и видях, че сме на 4км от летището на Сибиу и попадахме в първата зона на сигурност. Жалко – щяха да станат доста добри кадри. За сметка на това влязохме и разгледахме катедралата отвътре. За щастие католиците не ги е страх, че ако снимаш вътре случайно може да им отнемеш Светия дух (както е у нас), а в същото време храмовете им са доста впечатляващи – колони, арки, витражи, олтари, органи. Веднага се сетих как слушах органа в катедралата в Мексико Сити и настръхнах.
Катедралата Света Мария – Catedrala Sfânta Maria
На връщане към паркинга забелязах, че зад стените на древния Bastionul Haller се помещава сградата на Държавната Неврологична болница в града. А нашата Първа база (както казваше бившият ми шеф в Неврология) гледа към страховитите останки от незавършената сграда на Детската болница. Още едно тъжно сравнение… Излязохме от Sibiu, качихме се на магистралата и поехме смело на северозапад към Cluj-Napoca – вторият по големина град в Румъния. Денят също напредваше с голяма скорост и по всичко личеше, че основната разходка ще остане за следващата сутрин. По тъмно влязохме в Клуж, който е историческата столица на Трансилвания. Избрахме си хотел в покрайнините, за да избегнем шума на големия град. Придвижихме се до центъра за кратка нощна обиколка. Дори по тъмно градът излъчваше особен чар. Все едно бяхме в Будапеща или Прага (нямам рационално обяснение защо не съм писал история от там…), да не отивам и по на запад, защото има достатъчно основания. Направихме една късна вечеря, набелязахме още няколко точки за утрешния ден и се прибрахме.
*
Сутринта си отделихме 3-4 часа за разходка из центъра на Cluj-Napoca. Започнахме от православната църква Adormirea Maicii Domnului (което ще ме извинявате за слабия ми църковен румънски, но мисля, че би трябвало да значи Успение Богородично), която изглеждаше впечатляващо и от въздуха, особено с фонтана и статуята на Avram Iancu отпред.
Точно отсреща беше Операта, а до нея и Съдебната палата. Да ме извинява Миланската Ла Скала, но сградата на тукашната опера е по-хубава. Продължихме на юг по булеварда и стигнахме пред огромната новострояща се катедрала Sfântul Iosif, която определено ще бъде още едно бижу в короната на Клуж. След това се насочихме към централния площад, където се извисяваше готическата катедрала Sfântul Mihail. Нейната 80-метрова кула е най-високата в Трансилвания.
Катедралата Свети Михаил – Biserica Sfântul Mihail
Започваха бързо да се събират хора и реших да не чакам повече за няколко кадъра с дрона, докато нашите си правят селфита пред статуята на Крал Матиаш (Матиаш Корвин).
Само за минути площада се напълни с хора, видяхме, че са наредени столове и екрани пред катедралата и разбрахме, че всеки момент ще се състои специална служба, ръководена от папски нунций. За съжаление нямахме много време, но поне влязохме да разгледаме храма. Излязохме от центъра и отделихме 1 час на Ботаническата градина. Една от-най красивите градини (в моята лична класация), която се нарежда на няколко места след тази в Рио де Жанейро (откъдето ще има история по-нататък). В самото й начало беше Музеят, а точно зад него градината с кактусите. Най-привлекателната част беше Японската градина, която си заслужаваше и от въздуха.
Времето напредваше и се отказахме от Водната кула. Напуснахме града и се отправихме на юг към следващата дестинация – Hunedoara. Тук трябваше да разгледаме Castelul Corvinilor или Замъкът Корвин. Изключително впечатляващ замък от 15 век, който е подарък за Янош Хуняди (Йоан Корвин) от императора на Свещената Римска империя Сигизмунд за успехите му при отблъскването на нашествието на османците в Централна Европа. За да съм политкоректен и да не объркам нещо в родословните дървета ще спра дотук, защото връзките между аристократите в Средновековна Европа са сложни, почти като тези в Индия. Ама така е, защото освен замъци и коне са си разменяли и братовчедките и балдъзите, да е*а и инцестофилиците… Важното за отбелязване е, че в онези години това са били територии на Кралство Унгария, но днес му се радват румънците.
Замъкът Корвин в Хунедоара – Castelul Corvinilor, Hunedoara
*
Замъкът Корвин в Хунедоара 2 – Castelul Corvinilor, Hunedoara 2
Още мостът над реката привлича погледите, а да не говорим за вътрешността и залите. Видяхме дори спалнята на Йоан Корвин, която е в доста по-червени и топли оттенъци от тези на баварския крал Лудвиг II.
Спалнята на Йоан Корвин – Ioan Corvin’s bedroom
Качихме се до наблюдателната кула, по стълбите ставаше бая задръстване, след което се разходихме из вътрешния двор. Нашите решиха да се помотаят още вътре, а аз излязох и най-спокойно си вдигнах дрона на метри от входа за моста. За момент се зачудих дали да го пусна от уличката под замъка, но нали имах документи и реших да действам явно.
Успях да направя само два кадъра и една 360-градусова панорама, преди да дойде един от охраната и да ме помоли да сваля дрона. Обясних му, че имам сертификат за пилот и регистрация на летателния апарат според действащите европейски закони, но дебеличкият мамалигар ми каза, че ако не го сваля ще трябва да ми наложи глоба. Не исках да се разправям излишно и преустанових полета. Взехме си сувенири, хапнахме и потеглихме. Минахме покрай циганския квартал, който с пищно натруфените си къщи (направо палати) може да засрами шопските феодали от Бистрица и Костинброд. Както казва моят приятел В.В. (героят от Райското пръскало) „Видиш ли огради от ковано желязо – бегай!“. Предстоеше ни да прекосим още един интересен проход – Трансалпина, минаващ през другата голяма верига на Карпатите, а именно Паранг. Не стига че следобедът напредваше, ами по средата на пътя ни запука силен дъжд. „Е сега си е*а майката!“ помислих си, още повече, че този проход беше дори по-висок – цели 2259м на връхната точка, което го правеше най-високият път в цяла Румъния. Най-малкото нямаше да видим нищо. Завихме покрай реката и започнахме да набираме височина. В началото пътят беше в лошо състояние, осеян с дупки, през които се чудех как минават мотористите. А тук беше пълно с такива – като на Гросглокнер в Австрия. Не след дълго видяхме табела Transalpina и изведнъж сякаш пътят се оправи. Времето обаче не съвсем. Дъждът спря за секунди, точно когато бяхме над първата серпентина в гората, но преди да съм направил желаните кадри отново засили. Излязохме в платовидната част на планината, където на един по-равен участък имаше ресторант и магазини за сувенири. Имаше и гъста мъгла, така че нищо друго не се виждаше. Малко по-напред облаците започнаха да се разкъсват и спряхме за някоя снимка.
Скоро стигнахме до връхната точка, малко над поредната серпентина. Температурата се колебаеше 7-8 градуса. Идеално за тези, които се оплакват от летните жеги. След няколко завоя влязохме в ски курорта Rânca, разположен на 1600м и заобиколен от писти и лифтове (подобно на Копаоник в Сърбия). Започна да се стъмва и решихме да вечеряме тук. Спряхме в един ресторант с хубава тераса до пътя, хапнахме здраво и си резервирахме хотел в Крайова. Вече бяхме изпълнили основната програма, така че идеята беше да се доближим максимално до България, за да може на следващия ден да се придвижа до София, защото имах нощно дежурство. По пътя минахме през няколко градчета, в които се вдигаха щури сватби. Женеха си се хората и те така. Малко преди полунощ стигнахме в Craiova. Точно срещу хотела имаше ресторант с голяма лятна градина, в който също се вдигаше сватба. Купонът беше напреднал и звучеше яко манеле. Умората обаче си каза думата и бързо заспах.
*
Последният ден беше малък бонус. Направихме кратка разходка в Крайова, която вече бяхме посещавали. Докато нашите пиеха кафе на центъра използвах да гръмна последната батерия на дрона в района на Общината и Пеещите фонтани.
*
Общината в Крайова – Palatul Administrativ din Craiova
На връщане също имаше опашки на Дунав мост, но определено по-малки отколкото у нас. Поне тук не си позволяваха просташки изпълнения. Абе малко по-европейци са от нас и това е. Ако беше жив Тодор Колев, бих му казал „Чичо, първо трябва да стигнем румънците, пък после ще гоним американците!‘.