17-23.10.2019.
2019-а трябваше да бъде важна и натоварена за мен година. По традиция се отчетох с 3 големи пътувания, задължителната семейна екскурзия и абсолютно неотложните 1-2 посещения до морето на южната ни съседка. През декември обаче ме очакваше изпитът за специалност, т.е. едно от най-важните неща в живота на всеки лекар. На помощ дойде съвета на един мъдър колега, който каза „Я не му мисли – развей си г*за малко, момичетата да учат!“. 🙂 Следващата екскурзия хем трябваше да е нещо екзотично, хем да не е прекалено далеч и за много време. В крайна сметка се спрях на Индия. За разлика от Тайланд, където се приготвях цели два месеца, сега спретнах цялата организация за една седмица. Казах си „Е*ал съм го, един месец учене е достатъчен“ и поех към втората най-населена страна в света. Поне към тази дата все още беше втора… Полетът беше през любимия ми за тази цел Истанбул. Само че вече на новото летище. Имахме само 2h престой, така че едва се докоснахме до този гигантски мол, в който то е превърнато. В Дубай сериозно можеха да се притесняват от размерите му. Вървейки към изхода започнахме да се опознаваме с част от компактната ни група. Заговорихме се с две руси дами от Пловдив, които бързо успяха да разберат с какво се занимавам. „Ама ние сме колеги“ отговори едната. „Сигурно специализираш“ предположи тя и веднага се обоснова – „Много си млад“. Потвърдих, а тя ме попита кога е изпитът. Уточних „След месец“, а тя се усмихна „Ооо, много смело!“. … Последва 7-часов нощен полет и в ранни зори кацнахме на летището в Делхи. Докато слизахме от самолета набързо прехвърлих всичко, което бях чел за Индия, за да се ориентирам. Със сигурност знаех, че това е страната на контрастите. И скоро щяхме да се убедим. От първия досег с Тайланд (визирам Пукет, а не Банкок) много добре си спомням острата миризма (смесица от многобройните животинки, които се въртяха на шишове по улицата, и аромата на самите продавачи), която те удря на излизане от терминала и очаквах нещо от сорта. Нищо подобно обаче. „Абе в Индия ли сме?“ помислих си. В следващия момент си отговорих. Миризма нямаше, но от гъстия смог над главите ни не се виждаше слънцето. Мда, бяхме в една от най-големите градски агломерации на планетата. Програмата ни беше озаглавена ‚Златният триъгълник‘, т.е. възможност за максимално кратко време да видиш най-известните забележителности в този своеобразен географско-исторически триъгълник. Качихме се в автобус и се отправихме на югоизток към Агра. Една от древните столици на Индия, позната по цял свят заради Тадж Махал. След около 4h пристигнахме в хотела, чиято главна фасада беше изградена в стила на местните крепости от 16-ти век. Тъкмо такава една се канехме да видим. След кратко освежаване се отправихме към първата забележителност – Агра Форт или Червената крепост.
В следобедния час нямаше толкова много посетители и сравнително спокойно обиколихме крепостта. Екскурзоводът ни разказа някои интересни неща за династията на Великите Моголи и ни обясни за червения пясъчник, от който са изградени множество дворци и крепости в района. От единия балкон се отриваше страхотна гледка на изток към основната забележителност – Тадж Махал.
На всичкото отгоре заради зрителната илюзия и магията на физиката (която всички толкова мразят в училище) се оказа, че колкото повече се отдалечаваш от балкона, толкова повече се приближава към теб известният мавзолей. Минахме през вътрешния двор на крепостта, който е облицован изцяло от същия бял мрамор, както и гробницата. Тук поне не са си играли с трицветни мраморни парченца, както във Флоренция. Замислих се как ли ще изглежда това архитектурно бижу на нощна снимка, но се сетих, че си има и работно време, т.е. щех да се хвана за дЕдовия. Така че кротко се прибрах с останалите в хотела. Не исках да рискувам със солово излизане, поне не още първата вечер. Да отмине малко т.нар. ‚културен шок‘, т.е. мисълта, че се разхождаш по прашните улици, а около теб щъкат свободно крави, свине, пернати, а през 4-5 метра лежи по някой на пътя и се чудиш ако случайно се спънеш какво първо ще хванеш – туберкулоза, лепра или дизентерия. Премислих нещата: с дизентерията лесно – храна и вода само от хотела (също както в Египет); туберкулоза си имаме и в България – голяма работа; та накрая остава проказата – не пипаш никой и гледаш некой да те не пипне. Дойде време за вечерята. Излишно е да казвам, че индийската кухня е много интересна и екзотична. А вуйчо си пада основно по две неща – ядене и екзотика. Така че минах набързо през всички блюда, оборудвах две големи чинии и започнах. Екскурзоводът ни беше обяснил, че до най-пикантните храни има винаги червена точка и трябва да се избягват. С групата споделихме първите си впечатления и стана ясно, че за някои ‚културният шок‘ наистина е твърде голям и няма да могат да се отърсят от него по време на цялото пътуване…
*
Сутринта закусихме и се приготвихме за може би най-изумителното нещо от цялата екскурзия – мраморният гигант Тадж Махал (Taj Mahal), едно от Седемте чудеса на света (Новите). Само два месеца след като бях видял за втори път най-близкото от тях – Колизеумът. И точно година след посещението на единственото запазено от оригиналните Седем чудеса на света – Египетските пирамиди. Взехме си билети и се наредихме на дългите опашки. Можете да си представите колко народ се изсипва тук! Последва щателна проверка, скенери и т.н., мъжете и жените отделно. При все че ни бяха предупредили за цигари и запалки, пак имаше недоразбрали от нашите. Хубавото е, че можеш да си внасяш водата навсякъде в Индия (за разлика от катедралата в Милано например). Минахме през външния двор и екскурзоводът ни строи на сянка пред вътрешната порта, за да ни разкаже някои интересни факти.
Огромен мавзолей от бял мрамор, който съхранява гробницата на любимата съпруга на Шах Джахан. 20 000 работници, трудещи се в продължение на 20 години! „Ей това е да си обичаш жената!“ отбелязах аз, а колежката от Пловдив добави „Можеше да й е показал тая любов приживе“. Все недоволни жените… Уточнявам ‚любимата‘ съпруга, защото и тук са царе на полигамията. Моят идол беше Рамзес II със своите 60 жени, докато не дойдох в Индия и не разбрах, че тука направо са си е*али майката! 😀 Другото любопитно нещо беше, че до ден днешен в двора на комплекса живеят потомствени строители, които се грижат за ремонтите и поддръжката на това архитектурно чудо. Преминахме Голямата порта и пред нас блесна ослепителният Тадж Махал.
От тази страна на портата отново имаше кратка беседа, която пропуснах с ясната мисъл, че ако сега не се добера до заветната фронтална позиция, после вече няма да е възможно.
Преминахме двора и се наредихме на следващата опашка. Сложихме по едни калцуни, с които се разходихме в района на самия мавзолей и видяхме гробницата на Мумтаз Махал. Добре че бях закачил широкоъгълния обектив.
От северната страна на комплекса видяхме река Ямуна – най-големият приток на Ганг. А точно срещу Тадж Махал бяха основите на т.нар. Черен Тадж Махал, който е трябвало да бъде от черен мрамор и да приюти гробницата на самия Шах Джахан след смъртта му (което така и не се случило). Обиколихме комплекса по посока на часовниковата стрелка и отново се събрахме на Главната порта. Всичко на всичко час и половина. Твърде малко време за подобна забележителност, но нямаше как – вечерта трябваше да сме в Джайпур, а по пътя имахме отбивка до още една крепост – тази във Фатехпур Сикри (Fatehpur Sikri). След малко повече от час бяхме там. Същият червен пясъчник като в Агра. Само че доста по-голям комплекс. Основан от император Акбар Велики – дядото на Шах Джахан и внук на Бабур, основателят на династията на Моголите. Горе-долу до края на екскурзията им научих родословното дърво. Тук ни разказаха подробности за живота на владетеля, за битките, за жените му (около 200 на брой, ако не ме лъже паметта!) и за това как всяка си е имала отделна постройка. Щракнахме си снимка на цялата група, докато над главите ни се прескачаха маймуни. Накрая се събрахме пред т.нар. басейн, където едно време са се състояли забавленията за императора и неговите гости, а сега по-скоро приличаше на необитаемо блато.
Наскачахме отново в автобуса и се отправихме към Джайпур. Вечерта бяхме в столицата на провинция Раджастан. Личеше си, че тук добиват мрамора. В хотела всичко беше от мрамор и то в най-различни цветове – фоайето, коридорите, подовете, масите, баните, абе всичко. Тия хора за балатум, фаянс и теракот не са ли чули? Вечерях, след което си купих индийски рупии и излязох на кратка обиколка. Хотелът беше в центъра и имах възможността наистина да видя какво значи да си в страната на контрастите. Вътре всичко лъщи и ухае прекрасно, храстите в двора се поливат ежечасово, отварят ти вратата с поклон и те наричат ‚сахиб‘. Излизаш на улицата и виждаш следната картинка – точно пред входа лежи бабичка на около 100 години и проси, до нея се търкалят няколко мършави кучета, отстрани тече кафява вода, в която се прескачат 10-ина братчета; до тях се извисява красива стъклена сграда – автомобилен шоурум, а до нея в малко фургонче се продават някакви животинки на шиш и пакетчета с чипс, отпред се разхождат крави, а отгоре някой си тупа гащите от втория етаж; до къщата е разположен сервиз, в който едновременно извършват ремонти на коли и продават медни казани, а малко след него е и търговският център, където на първия етаж са наредени мъжки сака и костюми, а горният етаж е отреден само за разноцветни женски сарита и булчински рокли със скъпоценни камъни. И всичко това само в рамките на 50 метра! Това беше Индия и вече мисля, че свиквах и приемах ‚културния шок‘ по-леко. Като за втори ден ми беше достатъчно. Предстоеше натоварена обиколка на Джайпур.
*
Първата спирка за деня беше Дворецът на ветровете – Хава Махал (Hawa Mahal). Наречен така заради особената си фасада, покрай която завихрянето на ветровете създават мелодии. Тъй като се намира в самия център, автобусът трябваше да спре за 10‘ и полицаи да ни ескортират до другата страна на улицата, за да се снимаме.
Излязохме от града и се насочихме на север, за да видим два двореца. Постепенно трафикът се сгъстяваше и това ни подсказа, че приближаваме една от основните забележителности – Амбър Форт (Amber Fort). Изведнъж дърветата се разредиха и зърнахме езерото Маота, в чийто леко заблатени води се отразяваше самият дворец, кацнал живописно на върха на хълма.
Изкачването до палата ставаше със слонове, а слизането – с джипове. Много добре измислено! Докато чакахме на опашката ни нападнаха амбулантните търговци. Доста по-нахални от тези в Пиза. Предлагаха пликове с играчки и животински форми от сандалово дърво на цени от 50 долара. Имахме достатъчно време, така че пазарлъкът започна. Мръсниците обаче не искаха да свалят цената под 10 долара. Обърнах се и казах на единия „Тая торбичка не струва повече от 5 долара“, а той ми отговори „Но, май френд, сАндал трий, сАндал трий“. С мен не им провървя. Качихме се групата (по двама на слон) и поехме по каменната алея към двореца. Самото 20-минутно изкачване е страхотна атракция. Постепенно набираш височина, имаш достатъчно време да огледаш съседните хълмове, езерото и най-вече се наслаждаваш на типичната индийска атмосфера. Животните се разминават като на парад (с движение в лявото платно), а ти се чувстваш като махараджа, носейки се ритмично отгоре им. А ако имаш късмета в тази жега слонът да реши да се охлади си е истинско приключение. Някои от водачите дори си организираха своеобразни състезания нагоре, пришпорвайки слончетата душманската. Няма да продължавам, защото пак ще ме мъмрят от организациите за защита на животните, не ми стига, че все още съм заместник-председател на Организацията на ековандалите в България…
Екскурзоводът ни открехна за една особеност – отстрани се бяха наредили няколко фотографа, които правят снимки в движение, след което бързо ги изкарват, подреждат в малко албумче и ти го продават (ако искаш). От всяко нещо се печели. Пристигнахме подобаващо във вътрешния двор на двореца Амбър, където слязохме от слоновете и поехме на обиколка. А фотографите започнаха да ни гонят (това е едва първата гонка!). Събрахме се пред централната част, където ни посочиха прозорчето, от което се появявала съпругата на императора (тази, която била на смяна), за да го приветства, хвърляйки цветя в краката му. „А ако я е ядосал, чаши ли е хвърляла по него?“ уместно попита един майтапчия от нашите, а жена му го сръчка. 🙂 В най-горната част на двореца беше огледалната зала, облицована изцяло със сребърни огледала и полускъпоценни камъни. От тук се откриваше гледка към стария дворец на съседния хълм (наподобяващ този в Залцбург) – Джайгар Форт.
Тук беше разположена градината, която макар и изобщо да не може да стъпи на малкия пръст на италианските, все пак беше с прилично подрязани храсти. Иначе по строеж не се отличаваше от всички останали, които до момента бяхме видели – с централна сцена, откъдето някой шут или певец е забавлявал владетеля, и четири моста над басейна, символизиращи 4-те реки в Рая според Корана или както там е, е*а ли му майката… Минахме покрай кухнята и отделните спални за съпругите на императора и слязохме към задния двор от северната страна, където имаше няколко големи статуи, най-изящната от които на бог Ганеша – богът със слонска глава (най-обичаният от индийците). Излязохме от двореца на задния паркинг, където ни очакваха джиповете. Докато се разпределяме по четирима, отново ни нападнаха фотографите (втора гонка!). Някои успяха да си вземат албум, който обаче не беше нищо особено – 20-ина снимки, абсолютно еднотипни, и ако имаш късмет може да се видиш на някоя. Шофьорът ни раздаде по една вода и подкара смело надолу. Пътят от север е асфалтиран, но дали от раздрънканите джипове или от някое специално окачване имах чувството, че съм на офроуд. Нищо общо със сафарито в пустинята на Дубай. Свалиха ни до паркинга, където се прехвърлихме в автобуса. На качване усетих как някой ме дърпа за гащите и ми вика „Фото, фото“. Обърнах се и що да видя – нашите приятели с албумите (трета гонка!). „Ебаси, тия до тука ли тичАха ?!?“ изненадах се, а местният екскурзовод рече усмихнато „10 долара са си 10 долара“. 🙂 По средата на обратния път до града се отбихме до езерото Ман Сагар, където е разположен Водният дворец. Джал Махал (Jal Mahal) е построен като лятна резиденция за императора, но след това е изоставен. Местните ни споделиха, че има проект за реставрирането му и превръщането му в туристическа атракция, което би било много интересно. За миг се замислих как след години би заприличал на лятната резиденция на Лудвиг II на езерото Химзее.
По обед се върнахме отново в Джайпур и последва посещение на фабрика за килими. Първо ни разведоха из двора, за да видим целия процес на изработката, в който участваше буквално целия род: няколко млади булки, седнали една до друга, тъкаеха на огромен ръчен стан с двойни нишки, над тях зълвите умело приплескваха материала (ще ме извинявате, ама съм доста бос по методология и терминология на тъкането, все пак съм прост доктор), а щерките минаваха през няколко минути и с ножици отрязваха стърчащите влакна; след това килимите се просваха в едната част на двора, където най-опитният дядо ги обгаряше с горелка, от тук се прехвърляше в големи корита, където зетьовете го накисваха, за да може внуците да го минат с четките със сапун и накрая синовете да ги навият и да ги подредят. 100% ръчна изработка! А с участието на 5-6 поколения заедно си става истински индийски сериал. Минахме през главното фоайе на фабриката, което по-скоро прилича на някой музей или дворец с всичките полилеи от полускъпоценни камъни, мозайки и гоблени по стените. Настаниха ни в подземието на хладно, където бяха и витрините с готовите за продажба килими. Сервираха ни чай с луксозен ром, безалкохолни напитки и нещо, което така и не запомних как се нарича, но наподобява руските пирожки, само че е със картофи, грах и пикантни подправки. Докато хапвахме и пийвахме един от синовете със засукан мустак ни показваше видовете килими – кашмирени, вълнени и т.н. със съответните цени, които направо ти отрязваха главата… В ранния следобед имахме да посетим още две неща. Първото беше историческата обсерватория Джантар Мантар (Jantar Mantar). Изумителен беше големият слънчев часовник, който е записан в рекордите на Гинес, както и часовникът на входа, който е разграфен с точност до 2 секунди на деление. В съседство беше разположен и Градския дворец. Тук имахме около час и половина обиколка за залите с богати колекции от костюми и оръжия. В едната витрина бяха изложени одеждите на най-едрия махараджа (250 килограма). Костюмът имаше формата и размерите на индианска семейна палатка, ушита от кожите на 20-ина говеда. „Не й завиждам на тази, дето му е прала гащите“ се пошегува един от нашите, а аз му отвърнах „Богат грозен нема!“. Снимаме се с охраната, които бяха облечени в доста пищни униформи, на които да завидят и швейцарските гвардейци. Тук разбрахме и за националния символ на Индия – паунът, който украсяваше всички входни врати на двореца.
Към 15:00 груповата обиколка приключи и се прибрахме в хотела. Вариантите бяха няколко. За почивка беше рано. Басейнът беше леко съмнителен от хигиенно-епидемична гледна точка (въпреки луксозният хотел, основният фактор бяха посетителите). Затова поех на обиколка из Джайпур. Минах през няколко бутика и дори в един си харесах костюм, който дори не беше скъп – нещо от сорта на 250-300 долара, на фона на безумиците, на които се предлагат техните традиционни дълги мъжки роби (курта), като за червения килим. За жалост ми беше тесен. Стандартният индиец носи размер 46, най-много 48. Хвала на жени, които се радват на такива мъже! 😀 „Ще ви вземем мерките и утре ще дойде шивачът да го отпусне“ предложи любезно главният продавач. „Ще ми вземете дЕдовия“ – викам си аз – „Нали утре пътувам за Делхи“. Язък! Излязох на един от булевардите и се включих активно в движението. Нали сте гледали клиповете в интернет, озаглавени ‚Мазало в Индия‘ – всичко е вярно! Автобуси, коли, каруци, рикши, тук-тук, велосипеди, хора, животни… всичко се прескача, само от време на време се спазва някой от светофарите. А шумотевицата от клаксони и крясъци е изумителна. До такава степен свикнах с какафонията, че на връщане се зачудих дали нямам звукоприемно намаление на слуха… На едно кръстовище станах свидетел на една от най-забавните случки през цялата екскурзия. Бях чул, че качването и слизането от превозните средства става в движение, но не вярвах съвсем, докато не го видях с очите си. Чаках на един светофар, когато отзад се свирна силно. Към спирката се задаваше автобус от градската мрежа, който по броя и разположението на пътниците приличаше на влака София-Видин по Коледа (Гъз връз глАва!). Още преди да достигне обозначеното място отвътре почнаха да се изсипват хора със заучен лъвски скок. Превозното средство спря за няколко секунди, в което време не можете да си представите за какво брутално двупосочно движение ставаше дума, след което бързо потегли отново. Зад него видях двама индийци с колело (на около 70-ина години), единият от които скочи от колелото и хукна след рейса. В последния момент, преди автобусът да завие, успя да връхлети през все още отворената врата. 🙂 На следващото кръстовище завих на юг и стигнах до заветната цел – музеят Албърт Хол. Седнах на една мраморна пейка, за да му се полюбувам. Секунди след залеза заблестяха цветните прожектори и стана съвсем магично.
От тук продължих още 200-300м на изток, пресякох една от главните порти и влязох зад стените на Стария град. Тук се намира и огромният пазар, който задължително трябва да се види. Ако не заради дрехи, храна, подправки и техника, то поне за да види какво значи гъстота на населението 10 души на квадратен метър. Купих си една шарена риза, хапнах някакви вкусотии и продължих да си проправям път през тълпата. Ходиш си по улицата, блъскаш се в хората, поприкриваш се като в турска баня, оглеждаш се, а отстрани се разминават коли и рикши почти на косъм. През 2-3 метра те придърпват търговците всеки към собствения си магазин. Поне те дърпат леко, а не като ония каки в Тайланд – направо за пакета. Но както би казал моят приятел от Европейското пътешествие инж. Н.А. „По-добре да те барат тайландки, отколкото ония педали в Амстердам“.
*
Следващият ден беше зает основно от път. До столицата на Индия имаше около 4-5 часа, които обаче можеха да се удвоят в зависимост от трафика. Малко след напускането на Джайпур спряхме на голяма отбивка, където погледахме маймуни, вилнеещи на свобода. Буквално валяха от клоните над нас, като в роман на Майкъл Крайтън. Предупредиха ни да не се доближаваме твърде много, защото стават агресивни. По средата на пътя за Делхи спряхме отново, за да разгледаме един голям магазин за картини. Имаше богато разнообразие от рисунки, включително с флуоресцентни бои, изобразяващи основно религиозни и митични сцени, сред които и тук доминираше богът Ганеша. Имаше също така образи и на Кришна, едно от превъплъщенията на бог Вишну. Ако си мислите, че Зевс е голямата работа, то непременно трябва да проучите индийската митология. Нататък по пътя заспах и отворих очи чак на околовръстното на Индийската столица, където щяхме да затворим т.нар. Златен триъгълник. Тук дойде и единственото разочарование за мен, защото хотелът ни беше в покрайнините на Делхи, на 30км от центъра. Жалко, защото бях планирал да посетя Акшардам (Akshardham) (един от най-големите хиндуистки храмове) и съседното му аудио-визуално шоу, което се провеждаше вечер пред фонтаните. Еее, к*р! Няколко часа загубено време. Добре че беше сладкарницата в лобито с две шоколадово-ментови тортички, за да ме успокоят малко. По време на вечерята един от нашите попита екскурзовода относно точките на челото, защото всички бяхме забелязали, че не са само един цвят. Той ни дръпна една лекция за слънцето, за сутрешните служби в храмовете и за семейното положение, така че да си обясним точно какво значи жълтата, оранжевата и червената точка. „Абе като видиш жена – колкото по-червена точка, толкова по-люта“ пошегувах се аз, използвайки описанието на храните, което ни беше дадено още в началото. 😀
*
Сутринта ни отне малко повече от 2h, за да влезем в центъра на Делхи – една от най-големите градски агломерации в света. Първият обект в списъка за деня беше джамията Джама Масджид (Jama Masjid). Индийската столица по уникален начин обединяваше 6-те основни религии в страната – хиндуизъм, ислям, сикхизъм, бахайство, будизъм и християнство, както и още няколко по-малки общности. В рамките на последния ден от екскурзията щяхме да се докоснем до четири от тези религии и да разберем по нещо за техните традиции. За съжаление в голямата джамия искаха безумна такса за снимане, която реших да не им плащам. Събухме се и влязохме да разгледаме. Действително беше огромна, но фасадата от червен пясъчник не ме впечатли толкова. Виждал съм и по-приказни, например тази в Абу Даби. Освен това изобщо не си направих труда да запомня колко човека събира двора, кога е строена и т.н. Вместо това се съсредоточих върху следващото ни занимание, което беше возене на рикша. Нещо, което всеки трябва да направи обезателно! Пред северната порта на храма се бяха подредили рикшите и водачите вече ни подканяха. Добре че не бях взел апарата, иначе щях да се ядосвам, а пък колкото за спомен телефонът свърши работа. Такова друсане падна из малките улички на пазара Чанди Чок, че ако някой от групата е имал камъни в бъбреците едва ли след това се е сетил отново за тях. 🙂 И това при условие, че моят водач беше бая хърбав и едвам въртеше педалите. Уличките бяха толкова тесни, че със зор се промъкваха рикшите, а от двете страни се продаваше всичко, което човек може да си представи – от дрехи и чаршафи, през сувенири и джунджурии, та до току-що заклани пилета, провиснали на няколко реда телове… Следващата ни спирка беше в парка на един хълм с размерите на Борисовата градина, където се намираше мемориалът на Махатма Ганди – Радж Гат. Точно тук е кремиран „Бащата на нацията“ след неговото убийство. Навсякъде из Делхи личи голямата обич и почит на индийците към него, но най-вече на това място. Черен мрамор по специална поръчка, вечен огън и много цветя, както и заграждения и гъста охрана. Отвън се снимахме със статуята на Ганди. Продължихме на юг към следващата забележителност, а именно гробницата на Хумаюн – вторият владетел от династията на Моголите. Много по-известната Тадж Махал всъщност е построена по подобие на тази и това си личеше още от пръв поглед.
Залата с гробницата беше затворена, така че само надникнахме през прозорците. Поне не се наложи да се събуваме. Впечатляваща беше и съседната по-малка гробница – тази на Иса Хан.
Последва една автобусна обиколка в самото сърце на Делхи – Триумфалната арка (India Gate), Парламентът, Президентството, както и няколко сгради на министерства, всички до една внушителни.
Дойде време да отделим нужното внимание на две по-малко разпространени религии, но с изключително атрактивни храмове и сърдечни последователи. Първо се спряхме в сикхския храм Gurudwara Bangla Sahib. Тук отново снимането беше забранено, но затова пък си изкарахме страхотно. Всички до един бяхме оборудвани със специални кърпи за глава, останахме напълно боси и пристъпихме навътре, след като си измихме краката за първи път. Видяхме залата за молитви, където трябваше да сме абсолютно безшумни, след което се насочихме към кухнята и столовата. От едни руски клипове знаех, че тук се събират стотици доброволци ежедневно, които готвят безплатна храна за хиляди поклонници. След второ измиване на краката ни разрешиха да влезем на обиколка в кухнята. Видяхме точно как се приготвя храната – 10-ина жени месеха тесто, след тях няколко го оформяха като арабски питки и го бутаха в огромна пещ, а от другата страна 2 жени ги събираха в тави; от другата страна на поточната линия имаше три огромни казана, в които се готвеха различни гозби, а до всеки от тях беше застанал възрастен индиец (кой от кой с по-дълга брада) и умело бъркаше с двуметрово дърво, което по-скоро приличаше на гребло на аргонавт, отколкото на кухненска лопатка. Накрая стоеше един дебел индиец, който разпределяше порциите. Всеки получаваше по един алуминиев поднос с лъжица от всяко блюдо, малко картофи с лук и по една питка. На излизане от кухнята минахме и покрай заготовката – 20-ина жени, разделени на две групи – едните белеха картофи, а другите лук. „Тука е по-зле от казарма бе!“ отбеляза един мъж. Минахме покрай столовата, където бяха насядали на земята стотина човека, за да хапнат набързо, защото отпред чакаше следващата партида. Нямаше време да опитаме от храната, но за сметка на това на излизане си взех от традиционното лакомство, с което те изпращат. Не му запомних името, но когато останалите ме помолиха да им го опиша, казах „Има вкус и консистенция на недопържена грис халва, а на външен вид прилича на лайно“. „Доста добро описание“ съгласи се екскурзоводът. 😀 Насочихме се към другия уникален храм – този на бахайците, известен като храмът Лотус. Определено едно от архитектурните бижута на Делхи. В целия свят има само няколко бахайски храма и всеки един от тях е с различна форма. Не знам за другите, но този е изумителен! Свещеното число за религията 9 беше използвано по перфектен начин – 3 реда по 9 листа, повтаряйки специфичната форма на цветето лотус, заобиколени от 9 малки изкуствени езерца. Имам два типа извратени приятели – фотографи с дронове и архитекти. И едните, и другите биха си пръснали чесъна тук…
А отвътре не беше нищо особено. Пускаха ни на групи, тъй като изключително държаха на тишината, и за кратко време, но всеки можеше да седне за малко, да се помоли или просто да се почеше по врата, докато е на сянка. По залез бяхме при 73-метровото минаре Кутуб Минар или Кутаб Минар. Целият комплекс беше съставен от древна джамия, няколко гробници и останки, но над всичко това се извисяваше минарето от червен пясъчник.
Това беше последният туристически обект от програмата ни в Индия. Завършихме с един магазин за дрехи, в който две от нашите дами затриха около час, как ли не ги обличаха и увиваха, но накрая не си харесаха нищо. Поехме обратно към хотела и едва сега видяхме какво значи задръстване – ако сутринта бяхме успели за 2h, то сега ни отне цели 4h. Айнщайн наистина е бил прав – времето е относително понятие. За едно и също време човек може да пътува 1) с влак от Червен бряг до Русе; 2) със самолет от София до Доха или 3) с автобус от центъра на Делхи до крайния южен квартал… Прибрахме се в хотела и слязох за една последна пищна вечеря. Докато стегна багажа и мина полунощ. А в 03:00 трябваше да тръгнем за летището, защото имахме ранен полет. Реших, че не си заслужава да лягам (дето се вика и един цикъл на съня няма за завъртя), затова прегледах какво излъчват техните телевизии. Оказа се, че нещата далеч не се ограничават само със сапунените сериали, които въртят в България, ами индийското кино произвежда доста мащабни и съвременни филми, да не говорим, че даваха и някои от последните американски хитове, които у нас пуснаха чак след половин година като премиери. Така след едноседмичен престой в Индия се завърнах в родината. Малко, но изключително интересно. Лошото беше, че най-накрая трябваше да си седна на задника и да чета за изпит.
MARTIN EMILOV's Blog 