Първенецът на Балканите

05-06.09.2011.

Един месец след покоряването на най-високия връх в Пирин дойде ред и на първенеца на Рила, както и на целия Балкански полуостров. Времето за празничните дни се очертаваше да бъде горещо и безоблачно. Освен това трябваше да се разсея малко от летния стаж по хирургия, който карах тези дни. Идеята беше да спим в новата ми палатка някъде около хижата. По технически характеристики палатката беше проектирана за четирима човека, но аз реших да я тествам с петима. 🙂 … Сутринта закъсняхме с тръгването от София, което ме изнерви и трябваше да карам малко по-лудо из завоите до Пасарел. Наложи се да паркираме в центъра на Самоков и от там да хванем маршрутката до Боровец (срещу 2 лв. от гарата), защото знаех, че на паркинга до лифта взимат по 10 лв. на ден. И така в 10:20 взехме кабинковия лифт до Ястребец (2369м) на цена от 10 лв. двупосочно (извън ски сезона). Само след 25’ бяхме горе, където вече напичаше здраво. (За разлика от предишното ми идване през зимата.) Направих една първоначална снимка и се опаковахме. Естествено на мен се падна честта да нося 4-килограмовата палатка в допълнение към и без това не леката ми раница, пълна с дрехи, вода и консерви за 2 дни. След точно 1h ходене по равната пътека (денивелация само 20м) се озовахме на хижа Мусала (2389м). Хапнахме по нещо до езерото, а останалите започнаха да се размотават. Минаваше пладне, а слънцето неумолимо напичаше срещу посоката на качване, което наложи да се разделим и аз поех сам нагоре. Другите вървяха с около 15’ разлика зад мен. На Алеково езеро (2550м) се позабавих, любувайки се на гледката на невероятно сините му води и колегата на брат ми Л.Г. ме настигна. Обясних му, че това е най-синьото езеро в България. Поне така бях чувал и след като го видях с очите си разбрах, че е самата истина.

Нагоре вървяхме двамата заедно. По пътя се разминавахме и настигахме огромно количество хора – все едно беше някакъв панаир. Именно затова държах да тръгнем по-рано – с цел избягване на тази лудница, както и момента със завъртането на слънцето точно от юг, което беше особено неприятно както за ходене, така и за снимки. От Алеково езеро нагоре пътеката премина изцяло в едрокамениста настилка. За хората с маратонки не беше особено приятно. Последва едно не много стръмно изкачване, след което се оказахме на Леденото езеро (2710м). Тук изчакахме малко и не след дълго се събрахме петимата. Пихме от ледено студената вода, която беше изведена под заслона. След малко размишления предложих да поемем по зимната пътека, която беше по-стръмна и камениста, но за сметка на това подсигурена с метални колове и въжета (за сравнение лятната пътека се извиваше отстрани, подсичайки северния склон на Мусала, по-полегата, но според мен по-кофти, защото беше много тясна и със склонове от двете й страни – едно подхлъзване можеше да коства много). На едно място излязох малко встрани от пътеката, за да си направя една емблематична снимка с тениската на Апостола на фона на дълбокия сипей и две от езерата (Алековото и Безименното), заедно с едноименните върхове.

Така леко по леко върху големите остри камъни и с помощта на въжето излязохме на метри под станцията, където двете пътеки се сливаха. В крайна сметка след 2h 45’ стъпих на върха (2925м), където вече имаше около 20 човека. Усещането беше невероятно – бях на покрива на Балканите. Вълнението не можеше да се опише с прости думи, нито дори с по-сложни такива. Не знаех накъде да погледна най-напред. Без да чакам много започнах да праскам панорама след панорама. На север – билото от Мусала до Ястребец с Маркуджиците, Леденото езеро и заслона, на изток – върховете Дено, Иречек, Малка Мусала, както и Трионите, разположени между двата най-високи върха в Рила.

На юг – билото към хижа Грънчар с върховете Голям близнак, Малък близнак, Маришки чал, Манчо, Овчарец и Песоклива вапа, както и Маричинте езера.

Изчаках малко да се поочистят хората, за да си направя няколко снимки буквално на ръба. След това седнахме на пейките пред заслона на върха за най-високото ми ядене до момента. Взехме си по един горещ чай, а аз си купих и магнит с изображение на пирамидата на върха за спомен от Мусала. Другите решиха да се попекат малко на южния ръб, а в моята глава започнаха да нахлуват лудите идеи. 😀 Погледът ми се насочи на изток, право към Трионите – един от най-опасните и екстремни алпийски участъци в България. Разположен между двата най-високи върха в Рила – Мусала (2925м) и Малка Мусала (2902м). Представлява тесен скален гребен, съставен от безброй стърчащи зъбци с дълбоки процепи помежду им. Веднъж качил се на Мусала и стигнал на метри от тези страховити форми не се замислих много и реших да се пробвам. А на всичкото отгоре взех и раницата с палатката на гърба ми, да ме пита човек ‘Защо по дяволите?!?’ – може би просто ей така за баланс. Едва впоследствие (след седмица-две трезво размишляване) осъзнах какво съм извършил и оцених постъпката си като най-опасното и безумно нещо, което бях правил дотогава. Абсолютна лудост – ходех по някаква тясна ‘пътечка’ на средна височина около 2900м, а от двете ми страни се спускаха дълбоки пропасти, стигащи от север до Леденото езеро, а от юг – до циркуса на Маричините езера. Но количеството на адреналина в кръвта ми и наличната хипоксия към онзи момент даваха своето отражение, замъглявайки всякаква мисъл. А и гледките наоколо вдъхновяваха всяка следваща моя крачка. Леко по леко, прескачайки от скала на скала, стигнах до средата на Трионите, където се  издигаха най-страховитите зъбци. Там трябваше да намеря някакъв начин да оставя раницата с палатката до един камък, да разпъна статива на една тясна скала и да застана за снимка на отсрещната още по-тясна такава. От тази снимка си личи, че съответната скала не беше по-широка от 1 кв.м.

Времето обаче започна да ме притиска и трябваше да се връщам при останалите на върха. Това изключително изпълнение ми отне 50’ в двете посоки. На връщане разбудих бандата, част от които бяха поизгоряли стабилно. Вече ставаше 18:00 и не трябваше да губим повече време. Тръгнахме надолу като последните слизащи от върха. На Леденото езеро вече се показа и луната. Минути преди 20:00 осъзнах, че започва да се стъмва бързо и първоначалния замисъл за бивакуване около хижата ще отпадне. Нямаше как – трябваше да се търси удобно място за спане. За 15’ с брат ми опънахме палатката до северния бряг на Алековото езеро (2550м) в единствения възможен парцел от 9 кв.м., който беше покрит с тревиста почва, а не с остри камъни. След като си подсигурихме спането вече спокойно можех да погледна към почти спокойната повърхност на езерото, в която се отразяваше връх Мусала.

Само след 30-ина минути стана много тъмно, а също така и доста студено. Но не му мислехме много – облякохме якетата и седнахме да вечеряме под обсипаното със звезди небе. Уникална гледка, която няма как да се види от центъра на София. Накрая дойде и момента за лягане. Мушнахме се в спалните чували и всичко затихна. Чувалите ни бяха летни и тънки, пригодени за комфорт при температури до 8-9°C, а вечерта стана около 4-5°C. Въпреки това не си спомням да съм усещал студ през нощта.

*

По идея на брат ми сутринта станахме в 06:45 с цел да хванем някакъв интересен изгрев. Предварително бяхме проверили, че слънцето ще се покаже в 07:25. Имахме време за разсънване и подготвяне на техниката. А разсънването само по себе си не беше трудно – студа ни ободри доста бързо. 🙂 Не стига, че беше кучешки студ, а и ние спахме с топлите дрехи, така че единственото, което можеше да сложим отгоре бяха якетата. След 15’ отворих палатката и си показах главата навън – в небето имаше множество малки бели пухкави облачета с тенденция да се жарнат от изгряващото слънце в следващия момент. Да, ама не баш – секунди преди изгрева се появи един голям сив облак на хоризонта точно от изток над билото. Беше достатъчен, за да развали всичко. Повъртяхме се малко безидейно, хапнахме, но обстановката така и не се промени. Чак след 1h облаците се разкъсаха и започнаха да се усещат топлите слънчеви лъчи. Брат ми остана да снима около езерото, а ние с колегата му решихме да опитаме подход към отсрещното било с връх Иречек (2852м). Все пак това беше единствения връх в Рила между 2800 и 2900м. Малко след мястото, където се събират лятната и зимната пътека, на около 20’ източно от Алеково езеро, се озовахме на връх Палеца (2603м). Едва впоследствие, когато се прибрах и разгледах картата обстойно разбрах, че тази купчина камъни, която сме качили до пътеката е била връх. В този момент пред нас изскочиха две диви кози. Свалих поглед само за секунда, за да извадя фотоапарата и в следващия момент те изчезнаха с един скок. Жалко, картинката щеше да бъде страхотна. От тук погледнах отсрещните склонове и ми стана ясно, че няма начин да стигнем до Иречек по този път, а единствения вариант беше да се върнем и да заобиколим откъм хижа Мусала. По тази причина се отказахме. Предложих друг подход – по стръмния каменист склон от източната страна на Леденото езеро. Когато стигнахме на място обаче видяхме колко стръмен и опасен е в действителност и отново замисъла ни пропадна. Тогава реших да тръгна за втори път към Мусала, но Л.Г. вече беше изморен и реши да се връща. Аз обаче не се отказах и за втори път в рамките на 16h се устремих към Първенеца. В 10:20 бях на върха (2925м) за голямо учудване на хората от станцията, които пиеха кафе на пейките пред заслона. Единият ме беше запомнил от предния ден, може би защото си сложих в чая от неговата кафява захар… 😀 На практика ние бяхме последните хора, които слизаха на 5-ти, а пък аз бях първия, който се качва на 6-ти. Погледна ме, засмя се и призна, че скоро не е виждал подобно нещо. Използвах случая да го помоля за една снимка с пирамидата за втори път.

Постоях горе повече от час, времето беше много приятно. Но метеоролозите от станцията предупредиха, че обстановката рязко ще се влоши след пладне. И наистина само след малко започна да се заоблачава от юг. Не исках да си имам проблеми и бързичко се ориентирах към слизане. Събрахме се с останалите на Алеково езеро и ги предупредих за прогнозата, която съм получил от първа ръка. Сгънахме бързо палатката и тръгнахме надолу. Но съдбата реши, че трябва да получим шанса да се ‘насладим’ и на една гръмотевична буря. Тя ни застигна на хижа Мусала. Там спряхме само за минута. Имах възможността да хвана отражението на хижата в езерото, заедно с приятната облачност на север.

В следващия момент обаче се обърнах и за една снимка в обратна посока, където вече нахлуваха страховити сиви облаци, които буквално поглъщаха масивните върхове на юг.

Видях, че не ни чака нищо приятно и подканих групата да ускори темпото. Само след няколко минути започна да трещи. Малко по-надолу заваля и дъжд. Сложихме дъждобраните и засилихме крачка. Усещането в този момент беше неописуемо – да преживееш гръмотевична буря в открита планина на почти 2400м. Не мога да кажа какви мисли са ми минали през главата за този близо 1h, но си беше доста страшно. Мощните мълнии падаха толкова близо до нас, че изтръпвах по-силно и по-силно при всяка следваща! В крайна сметка се добрахме живи и здрави до лифтовата станция на Ястребец (2369м). Едва там се успокоих. Влязох в хижа Ястребец и изядох един горещ боб, докато другите ме чакаха при лифта. Чак на излизане ми направи впечатление колко студено е станало и с каква сила се излива дъжда. Хижарите казаха, че температурата е 8°C. След малко се натоварихме в кабинката и слязохме в Боровец, където трябваше да чакаме още 20-ина минути под дъжда маршрутката до Самоков.

Боянският водопад в сухия режим

04.06.2011.

Тежката изпитна сесия на трети курс в Медицинска академия. В рамките на месец се явяваха 5 от най-съществените екзекуции… пардон, исках да кажа екзаминации. Звучи доста идентично, нали?!? 😀 Та, за изпита по Обща хирургия ми бяха отредени само 6 дни. Така и така бяха недостатъчни за комплексното овладяване на материята реших да ги направя 5 като оползотворя един от тях с разходка на Витоша (не за друго, просто като форма на първична профилактика срещу хемороиди, голям принос за появата на които има четенето по повече от 3-4 часа на ден в сесия). Чудя се защо повечето колеги от женски пол не обръщат достатъчно внимание на тази закономерност… 🙂 Не ми беше много сложно да убедя брат ми и колегата Н.Т. за една разходка до Боянския водопад. Времето в продължение на седмици беше горещо и безводно, което ми подсказваше горе-долу в какво състояние ще заварим водопада, но въпреки това един пикник в гората нямаше да ми дойде зле. В уречения ден се наспах хубаво, запалих колата и малко след пладне бяхме над Боянската църква, където трябваше да се чакаме с моя колега. Не след дълго дойде и той, сложихме леките ранички и хванахме пътеката след табелата за Природен парк Витоша. Малко по-нагоре тя се разделяше на две – предварително бях проучил, че лявата е по-дълга, но по-полегата, докато дясната е доста по-стръмна, но с около 30’ по-бърза. Бях чувал, че е препоръчително нагоре да се върви по лявата, а надолу да се слиза по дясната. Въпреки това решихме единодушно да хванем стръмната, тъй като очаквахме да е по-приятно, знаейки че тя върви до самия бряг на рекичката. Малко по-късно обаче се разочаровахме леко, защото водата беше изключително малко – дори шума се долавяше трудно. Малко след средата на пътеката се отбихме за почивка до един симпатичен участък, в който водата се спускаше на няколко малки етажа. Това веднага привлече вниманието ми.

След няколко минути продължихме нагоре. Имаше два-три по-интересни участъка, в които трябваше да се покатерим през едни малки скали. Останалото не беше нищо повече от една банална горска разходка. Така след 1h 30’ излязохме в подножието на Боянския водопад. Първото ми впечатление не беше особено добро, защото водата се оказа наистина в доста оскъдно количество – течеше или по-скоро капеше само от левия улей (а бях чувал, че при пълноводие се наблюдават три мощни струи, сливащи се в един високодебитен поток). Както и да е, трябваше да направя някоя и друга снимка за архива.

За да разчупя малко атмосферата реших да направя някоя щуротия. Закатерих се нагоре по скалите и след минута се мушнах под водопада. Усещането от охлаждащия летен душ в този горещ юнски ден беше доста приятно. Лошото беше, че една крачка в грешната посока от тази ми позиция на хлъзгавите скали можеше да доведе до нежелана среща с травматолог. 🙂

Последва една разкрепостена фотосесия на всеки поотделно, а накрая и на тримата заедно в стил Usain Bolt след световния му рекорд от 9.58 секунди за 100м на първенството в Берлин през 2009 година. Хапнахме по нещо и тъй като нямаше какво повече да се прави, а и вече минаваше 18:00, се запътихме обратно по вече познатата пътека. Слизането надолу беше с една идея малко по-интересно, особено на местата, на които трябваше да се мине по скалите. По едно време се спрях рязко, защото погледа ми бе привлечен от минаващ наблизо дъждовник (Salamandra salamandra – лат.). За щастие не успях да изплаша малкия разбойник, който се застопори на едно място за няколко секунди, така че имах възможността да го хвана в два-три кадъра. 🙂

В следващия момент обаче и тримата влязохме в ролята на папараци и го нападнахме с обективите. Животинчето почувства, че живота му е застрашен и мигновено включи турбото през шумака. 😀 А ние с усмивка на уста си продължихме по пътя. Надолу с колегата Н.Т. се заговорихме за изпитите. Той сподели някои подробности за изпита по Хирургия, аз пък му дадох насоки за този по Вътрешни болести. Неусетно стигнахме до колата. Скочихме вътре и потеглихме. На детелината преди околовръстното оставих колегата да си чака автобуса, а ние отпрашихме към Щутгарт.

В сърцето на Пирин

06.08.2011.

Това беше завършека на едноседмичната семейна екскурзия из Родопите. След като обиколихме водопадите в Централната част и язовирите в Западната част решихме да оставим за десерт Пирин – не за друго, просто минавахме наблизо. Тайничко се надявах гвоздея на програмата да бъде първенеца на най-красивата планина в България. Наближавайки Юндола единодушно взехме решение да продължим в посока югозапад. Речено-сторено. Не след дълго пред нас започна да се показва масива на Пирина – първо островърхата Тодорка, после и Мраморното било. Тези гледки доведоха до кулминационния момент в покачването нивата на адреналина в кръвта ми. Малко след пладне пристигнахме в Разлог. Седнахме в едно кафене в центъра на града и изчакахме да дойде моя съквартирант И.Л. Пийнахме по нещо студено и той предложи да ни заведе в луксозния комплекс Pirin Golf Hotel & Spa, разположен между Разлог и Банско. Направихме си една хубава разходка. За съжаление обаче нищо не се виждаше към планината, защото отгоре се бяха спуснали черни облаци, заплашващи с буря. След малко размишления решихме, че все пак ще се опитаме да качим Вихрен. Звъннахме да питаме за свободни места на хижа Вихрен, но всичко беше заето. Остана варианта с хижа Бъндерица. Но… когато отидохме горе майка ми се уплаши – предложиха ни едно бунгало с двуетажни легла (поне леглата бяха легла, а не нарове, защото който е ходил в Стара планина знае за какво иде реч), само с една крушка, висяща почти безжизнено от тавана, едно малко прозорче, без контакти, без мивка или тоалетна за по 10 лв. на човек. 😀 Естествено отказахме се. Всъщност мъжете бяхме почти готови да се прежалим за една вечер, но нали се сещате… 🙂 Хижарката се оказа любезна (за разлика от много други) и ни каза, че има места малко по-надолу в един семеен хотел на Шилигарника. Потеглихме обратно надолу и малко преди отбивката за Шилигарника ни спря уникална гледка – облаците над отсрещните върхове се бяха поразкъсали малко и през тях пробиваха последните лъчи на залеза. Картината беше неземна. Мисля, че това е най-подходящата дума, с която да се опише. Баща ми задейства ABS-а на джипа, а ние с брат ми излетяхме навън като побеснели мутри на столично кръстовище, грабнахме фотоапаратите и стрелнахме по няколко снимки. 🙂 Нямаше никакво време да търся филтри или да сменям режими и затова резултата не беше точно такъв, какъвто очаквах, но все пак…

И тъй като вече беше 20:00 се отправихме към хотела. Собственикът С.П. ни посрещна любезно и ни устрои царска вечеря, а спането ни излезе само по 20 лв. на човек, тъй като беше извън зимния сезон. Заговорихме се и той ни разясни нещата около маршрутите за Вихрен. Прецени ни набързо като добре подготвени юнаци и ни даде около 3h 30’ за качването. Впоследствие стана ясно, че човека държи и лифта, който излиза под Тодорка (2746м). Това автоматично означаваше, че скоро пак ще му направим визита. Накрая двамата с брат ми се оттеглихме за необходимата доза сън преди големия ден… На сутринта станахме към 07:00 и веднага хвърлих поглед през прозореца – навън се виждаше синьо небе. Имах добро предчувствие. Стегнахме раниците и потеглихме към хижа Вихрен (1950м). Там влязохме за малко да закусим и изчакахме към нас да се присъедини и И.Л. Когато чух, че е пред хижата излязохме навън с бодра маршова стъпка. От паркинга в посока Вихрен се виждаха два бели облака точно над скалистите склонове на върха.

В този момент се респектирах от гореспоменатите склонове и си помислих ‘Абе как се качва туй нещо бре, мама му…?!?’ Все пак набрах необходимата доза увереност и точно в 08:00 стартирахме. Тръгнахме по червената маркировка пред хижата. В началото изпънахме един баир в района на горичката, след което излязохме на открито. След 30’ вече започнаха да се усещат слънчевите лъчи и трябваше да се събличаме. Последва един равен участък, с всичките геоморфологични характеристики на валог, а след него отново стръмно качване. Вдясно от нас (на север) оставаха Джамджиевите скали, около които започваше да се формира все по-голямо количество облаци. Леко по леко набирахме височина, а аз отделях все повече и повече секрет от потните си жлези. 🙂 Към 10:00 излязохме на Вихренски превал или както още го наричат Кабата (2620м) – седловина между Вихрен (2915м) на север и Хвойнати връх (2635м) на юг. Тук спряхме за последна почивка преди голямото катерене. Взехме по нещо сладко и се насладихме на гледките. Запечатах момента с една панорама, на която се вижда Горното Влахино езеро, а зад него изпъкват Муратов връх и рида Гредаро, начело с едноименния връх, както и на заден план Синанишкото било с върховете Гергийца и Синаница.

В следващия момент помолих брат ми за една снимка, на която фигурирам като преден план на Кабата, а зад мен се виждат споменатите вече забележителности.

От този момент нататък времето се влоши – отвсякъде започнаха да нахлуват големи сиви облаци, които мистично се стелеха над равните участъци, а в следващия миг се изнизваха през седловините и портите между върховете.  И тъй като ни чакаше 300-метровия южен склон на Вихрен решихме да не се изчакваме много, а всеки да върви със своето темпо – И.Л. беше напред, след него брат ми и отзад моя милост, на по 5’ един от друг. А изкачването не беше лесно. Още в първите минути ми се наложи да спра, за да си поема въздух. Използвах тази почивка, за да направя една снимка на склона, на която си личи до някаква степен ‘пътеката’, както и част от хората, устремени към върха, приличащи на дребни черни мравки, налазили някоя голяма скала.

Малко по-нагоре се обърнах настрани, за да хвана момента, в който минавахме над нивото на облачния слой, който като примка беше заобиколил върха от всички страни. С течение на времето тази примка все повече се затягаше.

По пътя нагоре спирах на още няколко места, подминавах други хора, отбили се на стръмно виещата се между мраморните камъни пътека и продължавах отново. Трябва да отбележа, че имаше много добра и на къси разстояния маркировка с червен цвят, част от Европейския маршрут Е-4, който минава през Вихрен и Кончето. Дори в условията на гъста облачност с видимост до 15-ина метра човек може да се ориентира правилно. В крайна сметка след 2h 55’ изкачих първенеца на Пирин (2915м). Ура! 🙂 Бързо се смесих с тълпата от хора на върха – имаше около 20-ина човека. Едва ли малката квадратура горе можеше да побере повече. В същото време видимостта беше минимална. Много жалко. 😦 При условие, че от върха по принцип се виждат толкова красиви неща, ние хвърляхме на не повече от 10-12 метра. Само за секунда облака се разкъса и ми позволи да надникна надолу към основата на Северната стена (515м), където се забелязваше дъното на Големия казан (2400м). Това беше напълно достатъчно, за да ми спре дъха, знаейки че съм на ръба и една евентуална крачка напред би означавала полет в пропастта.

Направихме си по някоя снимка за спомен от върха. По идея на брат ми дори се качихме отгоре на 3-метровия стълб (което реално означава, че съм бил на 2918м, ако трябва да бъда гаден и да дразня гърците). 😀 Последва един мощен рев в стил Боримечката на черешовото топче и разбира се запечатването на този момент за архива.

Облякохме се и седнахме да хапнем по нещо. Спомням си, че извадих един кроасан, който още малко и щеше да експлодира. И нищо чудно при тази разлика в налягането на съответните височини – купих го от Разлог (831м), а го отворих на 2915м. Иначе денивелацията на самото качване беше 965м. Като цяло не е по-голяма от тези в Стара планина, но технически по-трудното изпълнение си заслужава да се отбележи. Изчакахме още малко на върха и след като видяхме, че няма никакви изгледи гъстата облачност да се разкъса тръгнахме обратно надолу. На слизане при Кабата И.Л. предложи за разнообразие да променим малко маршрута и да минем през седловината между Хвойнати връх и Муратов връх, а от там да слезем на Бъндеришките езера по пътеката от южната страна на хижа Вихрен. Аз обаче не одобрих идеята, защото времето се влошаваше още повече и не се знаеше къде ще се озовем, ако се отклоним в тази посока. Така слязохме до хижата по познатата вече пътека, а долу ни чакаха нашите, които си бяха направили малка разходка за 30’ до първото и най-малкото от Бъндеришките езера – Окото (2026м). Взех си един портокалов фреш пред хижата и го изпих с голямо задоволство, а след това написах на едно малко листче времето ми на качване – 2h 55’ и се снимах с него пред табелката, която сочеше 3h до върха. Както казва швейцарския алпинист Ueli Steck ‘рекордът си е рекорд, дори да е само с една секунда по-добър от предишния’. 🙂 Върнахме се в хотела и се похвалихме с постижението си на собственика С.П., който ни поздрави за доброто време. След това си взехме по един душ и се разделихме, защото имахме покана за вечерта от родителите на моя съквартирант. По пътя се отбихме в Банско, за да си направим малка разходка из центъра. Случайно видяхме, че в читалището има изложба от фотографии на Драго Матеев – човекът, обиколил надлъж и нашир Пирин, изкачил 104 пъти Вихрен и празнувал рождения си ден 3 пъти на Кончето! Много се зарадва, като разбра, че сме планинари и слизаме от Вихрен, а му стана още по-приятно като научи, че брат ми се занимава по-професионално с фотография. Разговорихме се на широко, даде ни някои съвети и се разделихме по живо-по здраво. След това напазарувахме в Разлог и отидохме на гости на И.Л. и неговото семейство. Те ни посрещнаха изключително любезно и с отрупана маса. След много шеги и забавни истории дойде време за лягане, а пък и ние бяхме достатъчно изморени. …

Ад и Рай в подножието на Мальовица

23-24.07.2011.

Една седмица преди традиционното изкачване на Миджур (2168м) решихме да направим една загрявка. За целта избрахме двудневен престой с преспиване в подножието на Мальовица (2729м). Събрах компанията – моя милост, брат ми, Р.И. и И.Й. За осигуряване комфорта на групата И.Й. беше приготвил неговата палатка. В събота се наспахме хубаво, натоварихме се в нашата кола и по обяд излетяхме с мръсна газ по Самоковско шосе. Към 13:30 паркирахме с триста зора на ЦПШ-то. Както отбеляза И.Й. беше пълно със софиянци, които отиват там само за да се наядат и напият като прасета (в повечето случаи наистина мязат много на такива) и след това да кажат, че са били на планина. Жалко е, но планината все повече започва да се пълни с такива хора, особено на по-лесно достъпните места, а пък ако има и лифт – гледай како сеир !!! Ццццц… Още от паркинга се виждаше как се спускат тъмни облаци откъм върха. Ние обаче не се уплашихме особено. Разпределихме си багажа, който не беше никак малко, опаковахме се и тръгнахме. Освен ролята на отговорник по транспорта на мен се падна и честта да нося 4-килограмовата палатката. След 1h (съвсем спокойно ходене) стигнахме до хижа Мальовица (1960м). Спряхме само за секунда отпред на пейките, за да вземем по нещо за хапване и продължихме смело и безотговорно нагоре. Първоначалната ни идея беше доста дръзка – спане на брега на Еленино езеро (2472м). Много скоро обаче разбрахме, че няма да се получи – още не бяхме минали и 15’ след хижата и заваляха едри студени капки. Скрихме се под единствената скала до пътеката с надеждата, че ще намали или дори ще спре. Но уви… 😦 Единственото разумно решение беше да се върнем, докато сме още близо и да опънем палатката под хижата. На тримата мъже ни отне 15’ за сглобяването й в дъжда. И така бързичко се настанихме вътре. А отвън започна да се извива буря – стените на палатката ни мачкаха стабилно от всички страни. Но вътре купона течеше с пълна пара. 🙂 По едно време се преместихме в хижата, за да хапнем бобец (с идеята да направим атмосферата в палатката още по-интересна и задушевна) и да изпием по някоя бира, както си му е реда в планината. 😀 След това отново се прибрахме в палатката. В шеги и закачки неусетно мина полунощ и дойде време за спане. А как се спи в палатка при такава буря – не питайте! … На сутринта трябваше да се събудим по изгрев и да избистрим плана за деня. Вместо това си поспахме стабилно и аз станах към 09:00. Още с отварянето на очите хвърлих един поглед навън, а там беше настъпила коренна промяна – едно слънце, едни хубави облачета откъм върха и леко подухване, без изгледи за нови валежи.

Единствената мисъл в главата ми беше ‘изкачване на върха’. Но другите не бяха на същото мнение. Дали заради нестабилното и твърде динамично време или заради това, че бяха поизморени от тежката нощ, решиха да отидат на Via ferrata (система от метални въжета и стълби за скално катерене на висока стена западно от хижата). Разделихме се, чукнах си една снимка на тръгване в подножието на Мальовица и поех сам-самичък към върха.

Сега вече се ходеше спокойно, без палатка на гърба. Леко по леко набирах височина. При минаването през Първа тераса си спомних за срещата ми с пепелянката в този район при предишното ми идване (13-14.11.2010). Историята беше такава, че духаше бурен вятър още от сутринта, който огъваше дърветата пред хижата. Той не ни позволяваше да тръгнем към върха и затова решихме да се разходим поне до Първа тераса като заобиколим отдясно (от запад) по стръмния склон. Именно на този склон се подхлъзнах коварно и се търкалях 10-ина метра надолу, докато накрая не забих здраво ръце в земята. И точно там пред дясната ми ръка изпълзя тази мръсница, която стабилно ми изкара ангелите. Както и да е, някой път ще отделя внимание в специална рубрика само на гафовете… 😀 След 1h ходене бях на Втора тераса, където се засякохме с една група момчета и едно момиче (готина чернокоса мацка с къси дънкови панталонки и големи слънчеви очила тип оксиженист, която в първия момент не виждах как ще изкачи върха, но малко след това ме опроверга и доказа, че не е поредната кифла, дошла на случайна разходка). 🙂 С тях вървяхме нагоре с едно темпо – те спираха често за почивки, аз пък за снимки. Използвах възможността да ги поканя на качването на Миджур (2168м) идната седмица, убеждавайки ги, че не е лесно, но си заслужава да запишеш името си сред 50-ината смелчаци, които го качват годишно. На Еленино езеро (2472м) спряхме за по-голяма почивка, преди последното голямо катерене. Видях къде трябваше да нощуваме – мястото наистина беше изключително красиво и заобиколено от върхове – Елени връх, Мальовица, Малка Мальовица, Орлето. Реших обаче да запечатам един кадър на отсрещния склон, начело с връх Орловец.

Последва едно стръмно изкачване, след което излязох на билото. А от там се виждаха върховете Орловец, Ловница, Камилата и дори Мусала в далечината на изток, а долу на юг се беше сгушил живописно Рилския манастир. Поех си дъх, насладих се малко на тези гледки и продължих. От тук натам беше лесно – само по равното било, досущ като разходка в парка. Постепенно започнаха да се разкриват и гледките на запад към Отовишкото било. В крайна сметка след 2h 40’ се озовах на върха (2729м). Беше невероятно удоволствие. Денивелацията ми на качване беше 769м, измерена от стартовата точка при хижата. Първата снимка, която направих горе беше на пирамидката на върха в посока към Орловец.

Следващата такава, разбира се, трябваше да бъде с мое участие като покорител на върха.

Горе се заговорихме с групата, с която качвахме през по-голямата част от времето. Мацката обикаляше настървено и се снимаше с пирамидките. Реших да я използвам за модел на 2-3 снимки, които обаче ще запазя само за лична наслада, колкото и егоистично да звучи. 🙂 В следващия момент един от групата извади шишенце с уиски. Съвсем учтиво покани всички да опитат, но аз се извиних с оправданието, че бях шофьор (да го е*а). 😀 Завъртях се във всички посоки, за да направя снимки, а накрая праснах и една панорама от върха на около 160˚. За щастие времето се задържа идеално през целия ден и имах възможността да хвана чудесни бели облачета.

След още малко наслада дойде време да потеглям обратно. Надолу на няколко пъти се разминавах с хора, които постоянно питаха ‘Колко още ни остава?’. Упътих всеки от тях, посочвайки им приблизително колко време имат до върха. Малко преди да сляза на Еленино езеро му хвърлих една снимка от по-високо, за да могат да се видят и част от заобикалящите го върхове (точно тези върхове, които дори хората без медицинско образование с право оприличават на един изключително интересен чифтен орган при индивидите от женски пол). 😀

Слизайки по стръмния склон от езерото към Втора тераса видях една красива гледка – рекичката на терасата, заедно с издигащия се над нея връх Орловец на изток, както и част от Петлите. Реших да запечатам и нея в архива.

На връщане, минавайки през Втора тераса не се сдържах и си направих една култова снимка на фона на острите зъбери на връх Орловец и Петлите. В района, в който зимата падат най-жестоките лавини. Гледката беше уникална, а усещането – неповторимо. Изразих вълнението си в типичния за Kenny Dalglish стил при победа на Liverpool с високо вдигнати ръце.

В 16:00 се събрахме с останалата част от групата долу до хижата. Аз се похвалих най-накрая с успешното изкачване на Мальовица, след като това беше третия ми път в района, а те споделиха не по-малко атрактивните си преживявания от Via ferrata-та. Сгънахме палатката и  слязохме до паркинга, където освен нашата кола бяха останали само още две-три. Нямаше и следа от многобройните софийски регистрации, които отдавна бяха ‘покорили’ планината. 😀 Натоварихме багажа и потеглихме към Софето. Въпреки че трябваше да шофирам още 1h 30’ не си спомням да съм усещал някаква умора, а дори и да е имало такава, то тя е била добре замаскирана от вълненията след това изключително преживяване. 🙂