02.01.2015.
Наскоро паметникът на Бузлуджа попадна в ТОП 30 на класацията ‘Най-красивите изоставени места в света’. Т.е. цял свят го оценява, а ние го оставяме на ‘милостта’ на времето, климатичните условия на върха и ‘хората’. Прав беше един от участниците в изграждането му, като каза в едно предаване, че ‘българският народ не цени това, което е направил’. Другата реплика, която ме впечатли беше ‘Построен от народа и разрушен от народа’. Хората, които на времето са дали лев-два, са решили по някое време да идат и да си ги вземат. Може и да са прави. Но кой дава право на тези неграмотни тийнейджъри да се качват горе и да чупят? Ето защо решихме с няколко приятели да покажем това място в малко по-различна светлина. Разбира се няма как да върнем времето назад или да реставрираме паметника, но можем да подчертаем магическото му излъчване по залез, на пълнолуние или в морето от облаци, а защо не и да накараме звездата да заблести отново след 1977-а… При първото ходене до Бузлуджа направихме някои уникални кадри над морето от облаци. Именно тогава при слизането по стълбите в пилона на И.Й. му хрумна идеята, че можем да осветим паметника и да му придадем още повече мистика. Второто идване в района го планувахме повече от месец. Датата на посещението беше избрана по време на купона в кулминацията на Новогодишната нощ. Да, ето с такива хора си правим купоните – с които винаги мислим градивно, при това едновременно в повече от една насока, дори в присъствието на жени. А в онази празнична нощ имаше доста жени… 🙂 На втория ден от 2015-а потеглихме за първото голямо приключение през новата календарна година. Както казах в началото целта ни беше да покажем, че сме от инициативните млади хора с оригинални идеи, а не сме поредните идиоти, които отиват на това уникално място да рушат. Затова и този път организацията беше на ниво – 9 човека, 3 коли, 2 жени и куче. Екипът се състоеше от моя милост, брат ми, Р.И., И.Й., Й.Г., И.Д., Р.А., приятелката му, още едно момче и кучето Майк. (Всички участници в историята да се чувстват поздравени!) За повдигане на настроението и за по-добра координация И.Й. беше взел и три радиостанции. Стартовата позиция беше пред неговия блок. Разпределихме се по колите и поехме. Двамата адаши искаха да са заедно, затова пък ние си спечелихме едната госпожица. Шоуто започна още в София със спирането на бензиностанцията, където изпробвахме радиостанциите. Въпреки предупреждението на брат ми да не говорим глупости, само след секунди видях едвам сдържащата се от смях касиерка при думите на И.Й. ‘И да не забравиш да вземеш презервативи’. 😀 Нещата излязоха от контрол, когато отвътре се чу ‘За какво са ви на вас, като сте само мъже в колата?’. След като видяхме, че всичко е наред и в изправност дойде време да тръгваме. Водачеството на кортежа пое Й.Г. с кодово име Д., аз управлявах втората кола, а зад нас бяха тримата с кучето, начело с Р.А. Малко след околовръстното тишината и спокойствието в купето от иначе така смирената музика на Rammstein бяха нарушени от гласа на И.Й., който при вида на спокойно пикаещ човек на една отбивка каза ‘Тоя как смело си го е извадил, не знае ли, че тук е седянка на проститутки и ще вземе да изскочи някоя да му го налапа’. 😀 Задръжките съвсем паднаха при пресичането на рида Козница, където стана въпрос за важни здравни теми от сорта на ‘радикално отслабване с помощта на иновативни медикаментозни средства’ и ‘алтернативни варианти за секс при диабетици’. 🙂 Накрая Р.А. успя да ме грабне с потресаващ виц за некрофили. Освен всичките простотии, които се изръсиха по време на пътя, радиостанциите наистина много спомагаха за перфектната координация между трите коли. При всяка камера, патрулка, цигани с каруца на завоя, някоя по-голяма дупка или възможност за изпреварване в пакет се сигнализираше. Дори на един участък малка катеричка успя да отърве кожата – И.Й. каза ‘Внимавайте с катерицата!’ и съвсем инстинктивно погалих спирачката. В този момент рунтавото животинче успя да се промъкне между задните гуми на Д. и предния ми мост. Също така голям кеф беше двамата с него да се превъплъщаваме в DJ-и и да пускаме музика по малките устройства – аз предлагах Dream Theater, а той контрираше с Pantera. Всичко вървеше по план и разписание, докато дойде момента да хапваме на Розино. Тук отново загубихме 2h за голям интерес на местните посетители и особено на готвачката – успяхме да изядем 20 принцеси и няколко пици. (Отварям малка скоба, за да поясня, че голяма част от апетита на групата се дължеше само на един герой – И.Д., който просто е уникален. Ще дам само още един пример, защото няма как да го включа в самостоятелна история, поради факта, че става въпрос за глезотии по време на един уикенд в спа-комплекс във Велинград, след който като веществени доказателства останаха само снимките под водата. Същият този човек вечерта в ресторанта омете без проблем за голямо изумление на персонала паница таратор, порция картофки, две тлъсти парчета кашкавал пане, пържола на тиган и един суджук!) … Спазвайки принципа ‘Гладна мечка хоро не играе’ се заситихме хубаво и едва тогава преминахме към същината на нашето пътуване. Този път решихме да пробваме отсечката, която тръгва след град Крън. Отбивката няма как да се сбърка – вдясно от пътя се извисява паметникът на Димитър Благоев. Поехме нагоре в пакет. Учудващо имаше си движение. Пътят беше с много завои и осеян с дупки, а на всичкото отгоре на места със заледени участъци. Това обаче не пречеше на ентусиастите да се качат на високо и да видят нещо хубаво. От завоя с факлите нагоре буквално направихме колона от десетина автомобила. В същото време вече виждах как се оцветяват облаците над нас и започвах да се ядосвам, че ще изпуснем залеза. За пореден път забравяхме да добавим тези жизненоважни 30-ина минути за туткане, които стават дори повече, когато говорим за ядене. Драмата стана пълна на предпоследния ляв завой, където колите забуксуваха в преспата на пътя. Повечето хора ги оставиха там, но ние искахме да се възползваме до последно, защото носехме бая техника. На Д. му се получи от третия опит, а аз върнах малко по-надолу, засилих се и с мръсна газ преминах въпросния участък (двигателят изръмжа грозно на 1-ва с около 4000 оборота). И добре, че се получи от първия път, иначе нашата госпожица Р.И. трябваше да танцува на предния капак. Цялата тупурдия беше, за да стигнем до следващия десен завой, където мераците ни бяха убити. Имаше наспирали няколко коли, а последните 100м от пътя бяха навяти здраво. Спряхме, опаковахме се и награбихме техниката – фотоапарати, камери, GoPro-та, стативи, челници, фенери, филтри, радиостанции… Като казах, че организацията беше на ниво, значи баш така си беше. 🙂 Бяхме дошли, за да сътворим малко магия на връх Бузлуджа (1441м). А магията вече ни чакаше горе – невероятен залез в посока към масива Триглав в 16:45. Че има ли по-голям магьосник от природата?
Залез на връх Бузлуджа
‘Джакпот, бейби! За втори път, мамка му!’ – почнах да викам от кеф пред недоумяващите погледи на хората наоколо. Пред паметника имаше още 10-ина души, но никой от тях нямаше представа какво заварихме предния път на това уникално място. Всички се разхвърляха и започнаха да снимат. Ето че хората, които бяха решили да се качат до паметника на Бузлуджа във втория ден от Новата година, вместо да спят или да се излежават пред телевизора, бяха възнаградени. Разбира се трябва да имаш подготовка или поне малко разум, за да се насладиш в пълна степен на гледката и да не ти правят впечатление тези -6°С и бурния вятър на върха. А горе естествено имаше и кифли, както и пичове по анцузи. За щастие бързо бяха наказани за безумната си наглост и се смъкнаха при колите си. А цялата прелест остана за нас – меката червена светлина, обливаща паметника, шарените облачета над Триглав, блестящата повърхност на язовир Копринка и пробуждащите се светлини на градовете.
Масивът Триглав по залез
Полюбувахме се още няколко минути на тази красота и след това се ориентирахме към основната задача. Наредихме се пред ‘входа’ (въпросната дупка в стената с размери 1 на 1м), запалихме челниците, И.Й. пусна видеото, за да заснемем всеки един момент от това епично деяние и започнахме да се промушваме един по един. Отвън остана само приятелката на Р.А. с кучето. Дотук Майки се показа като голям герой, но вътре просто и на него щеше да му се отели вола. Влязохме 8 човека и започнахме да оглеждаме тържествената зала, при което се роди още една страхотна идея, която обаче няма да споделям, защото наистина е много оригинална и някой ще вземе да я изплагиатства… След това се набихме в основата на асансьорната шахта и започнахме да се катерим. Излязохме на върха на 70-метровия пилон само за няколко секунди да глътнем от ледения въздух и отново се спуснахме в тъмната бездна. Навън вече се смрачаваше и беше време за действие. Разположихме фенерите и филтрите на четирите етажа, на които е изградена 12-метровата звезда. На времето са използвали 32 прожектора за тази работа, но ние разполагахме с по-скромен реквизит. След това се разделихме – Р.И., Д. и И.Д. останаха в пилона като осветителния екип, а ние от фотографския екип поехме надолу. Взех едната радиостанция и се пуснах по стълбите, а след мен вървяха И.Й. и брат ми. Въпреки досадните смущения (отвсякъде бяхме заобиколени от желЕзо) малките устройства продължаваха да предават интересни моменти. По едно време зелената точка светна и от другата страна се чу ‘свенливо’ изпускане на газове. Последва едноминутно мълчание, при което съм сигурен, че и на другите два пункта са се скъсали от смях така, както и аз. Въпросът ‘Кой беше бе?’ не получи пълноценен отговор. 😀 Слязох до изтърбушения асансьор и изчаках двамата след мен. След това се събрахме с Р.А. и неговия човек и се отправихме към изхода. Още не бяхме стигнали последните стълби и отвън се чу мощния лай на Майк. Познаваше си стопанина. Тримата с кучето решиха да тръгват, защото приятелката на Р.А. беше поизмръзнала. Разделихме се по живо-по здраво и те потеглиха, а ние се загледахме в ореола около луната, образуван от прелитащите тънки облаци. В този момент се чу Д. по радиостанцията: ‘Айде бе! На позиция ли сте вече, че почва да ни става студено?’. Лелеее, каква позиция братче – ние още не бяхме стигнали колата. А вятърът наистина беше брутален. Ускорихме крачка надолу, запалихме и след няколко минути стигнахме до завоя при двете факли. Излязохме на площадката, заредихме се тримата един до друг и разпънахме стативите. ‘Готово. На позиция сме. Палете звездата!’ – викна И.Й. Само след секунди петолъчката грейна. Отново след 37 години.
Петолъчката на Бузлуджа
Изумително! Паметникът на Бузлуджа придоби още по-магически вид. Започнахме да стреляме кадър след кадър. ‘Банда, жестоко е! Жалко, че не можете да го видите отвън’ – казах им аз, а отгоре се чу ‘Направете яки снимки, за да ги гледаме после’. По едно време се появиха смущения по радиостанциите и започнаха да лаят някакви кучета. Тъкмо се зачудихме какво става и дали не са влезли помияри в чинията, защото нашето куче си замина и Д. попита ‘Абе при вас ли лаят тия кучета?’. Някой ни беше прихванал честотата, но И.Й. бързо го усети, насоли го много здраво и от другата страна се млъкна. За щастие в днешно време съществуват и GSМ-и. За секунди се разбрахме по ‘кодирания’ канал и превключихме честотите. Всичко стана мирно и кротко и само брулещия вятър продължаваше да се чува, въпреки двата слоя върху ушите ми от маската и шапката. Поснимахме 20-ина минути, след което сигнализирахме на бойната група в пилона да се преместят. Постепенно фенерите изгаснаха отгоре надолу и звездата застина. Помислих си ‘Представяте ли си сега, ако някой ни е видял и си е помислил, че извънземните са се върнали да си приберат паметника?’, а И.Й. добави ‘Абе не знам, ама след малко може да дотърчат медиите’. От другата страна И.Д. подхвърли ‘Представяте ли си сега как им туптят сърцата на комунистите и по лицата им се спуска по някоя сълза от умиление?’. Каквото и да си говорим едно е сигурно – ако някой от Казанлък и околията е решил да отправи поглед нагоре в този момент, мисълта му е била ‘Какво по дяволите се случва?!?’. 😀 В следващите 20′ реших да пусна една по-дълга експозиция, докато нашите хора се придвижат до чинията. Въпреки досадните облаци и пълната луна успях да хвана някоя друга звезда.
Летящата чиния и звездите
След малко започна и вторият етап от нашето изпълнение. Бойният отряд се настани в пръстена и запали фенерите, а ние се приготвихме за нова порция снимки. Известно време трябваше да даваме допълнителни наставления как точно да се разположат, но в крайна сметка нещата се получиха.
Илюминации на Бузлуджа
Идеята беше да насложим два кадъра със звездата и пръстена съответно, за да се получи цялостно завършен проект. И при някои се получи. Аз обаче едва впоследствие разбрах, че местейки композицията за въртящите се звезди съм разминал двата близки кадъра с 2мм (2 шибани мм по дяволите!!!), което значеше, че съм преебал цялата работа. 2-та мм фокусно разстояние и около 0,5° ротиран хоризонт ми разказаха играта. В нас вече чувствата бяха поутихнали, иначе ако го бях видял това нещо горе със сигурност щях да псувам подобаващо. Както и да е… Важното е, че дойдохме и си изпълнихме заканата, а страхотният залез си беше чист бонус. Наградата? Тя тепърва предстоеше – голяма гощавка в някой ресторант. Казахме на групата да слиза, прибрахме апаратите и се мушнахме в колата. Този път изкарахме на върха само 3h, но пък какво изпълнение. Всички бяха доволни, особено ние тримата зад обективите, защото запечатахме цялата магия. 🙂 Не след дълго отсреща светнаха фарове и колата на Д. се показа. Заформихме пакета, вкарахме на първа и започнахме да се приплъзваме надолу по леда. А имаше и завои, че и дупки… Все пак в прилично за вечеря време влязохме в Казанлък. След кратко лутане (по вина на GPS-а) намерихме ресторанта и заседнахме. Този път нямаше епичен футболен сблъсък, но пък компанията беше голяма и майтапите вървяха един след друг. След хубавия завършек на деня отново към 03:00 си бяхме в София, където се разделихме с идеята за следващото подобно изпълнение.
MARTIN EMILOV's Blog 