09-11.05.2022.
Мелник – едно от най-красивите места в цялата страна. Най-малкият град в България и същевременно предлагащ толкова уникални гледки и изживявания. Земни пирамиди има и до Стоб, Кресна и Кърджали, но само тук човек може да им се наслаждава, докато пие първокласно мелнишко вино и слуша музика от пиринския край. Чак се замислих как е възможно до Гърция да ходя по три пъти годишно, а да не се сещам да отделя два-три дни на това приказно късче земя, само на 2 часа от София (с новите ограничения в Кресненското дефиле за 2 и половина – бел.авт.)… Изминаха 10 години от палатковия лагер и лудите изпълнения с брат ми и И.М. в района. И ако тогава бяхме подранили малко за фотосесия на най-снимания дъб в България (по Великден още не се беше раззеленил), то сега уцелих перфектния момент. Още по-хубаво беше, че си изработих дежурствата по празничните дни за Гергьовден и използвах дните през седмицата, когато определено е по-спокойно. Резервирах си една къща за гости и събрах фототехниката, която сега включваше и дрончето. Програмата максимум беше два залеза и два изгрева на двете основни локации – дъбът на Роженските пирамиди и манастирът над Мелник. Само че… когато си дал три дневни дежурства подред на четвъртия ден спиш до обед. Докато набутам всичко в багажника (взех дрехи все едно щях да зимувам в Исландия) стана 13:00. Докато мина 15-километровия участък с ограничение от 50 км/ч стана 16:00. Реших първо да огледам фотографска позиция номер 2 и директно се насочих към горния край на града. Добре че целият Мелник е само 300 м с две улици – за отрицателно време бях на старта до една от най-известните къщи.
Типична улица в Мелник – A traditional street in Melnik
Табелата сочеше 15 минути през гората до манастир Пресвета Богородица Спилеотиса (т.нар. Света зона). Тъкмо нарамих дисагите и що да видя – на средата на пътеката две костенурки правят секс. И животинките използваха, че няма хора. Така се бяха награбили, че чак като за корица на National Geographic +18.
National Geographic +18
С това леко воайорско отплесване изпънах баира за 20 минути. Добре че гората се беше разлистила и пазеше от жегата, защото вече термометърът в Мелник гонеше 30-те градуса. Всичко беше точно както го помнех – от едната страна гледка към града и южните склонове на Пирин, а от другата още пирамиди и в далечината Славянка. Ориентирах се и си заплюх мястото за следващата вечер. Слязох отново в града, намерих си къщата, настаних се, изсипах половината багаж, ударих ключа и поех към фотографска позиция номер 1. Залюлях се из завоите към Рожен. Отсечката е само 6 км и е много приятна. Забелязах, че има къмпинг по средата, както и няколко ресторанта. Сега когато беше светло и нямаше пияни селяни с велосипеди по пътя даже беше леко скучно, но интересното тепърва предстоеше. Спрях на паркинга на Роженския манастир, където беше тихо и спокойно. Имаше само една кола с трима тийнейджъри, дошли да пафкат джойнт на място с хубава гледка. Пак по-добре отколкото да се боцкат в подлеза на НДК като останалите идиоти – тука поне е натурална работа. Видях, че поляните около манастира са оградени с електропастир. Това беше нещо ново. Преди 10 години си цепехме направо през поляната към заветната позиция. „Пичове, тая простотия кога я турИха?“ поинтересувах се аз, а единият ми отвърна „Мани, мани – вече се опарИхме на некОлко пъти“. 🙂 Нарамих техниката, което ще рече, че от мен висяха една раница с фотоапарати и обективи, една чанта с дрона и калъфа със статива. В следващия миг със завиден скок успях да преодолея препятствието. Сетих се за състезателните години в леката атлетика и се благодарих, че съм бил многобоец, а не прост спринтьор, инак щях да си изпържа т*шаците… Пътеката започваше точно покрай манастирското гробище, което на прибиране по тъмно си е изживяване, но как да мисли човек за такива щуротии, след като вече в главата му се редят композиции, експозиции и тем подобни. От желаната локация ме деляха само 20 минути. 10 от тях през горичката до първия ръб с беседката. А следващите 10 през живописната и тясна пътечка (изкопана в пясъчника), част от стария път, свързващ Рожен с Мелник, която на места имах чувството, че ще се срине всеки момент. В най-сериозния участък имаше укрепване с мостче и подпори.
Старият път, свързващ Рожен с Мелник – The old path from Rozhen to Melnik
В момента, в който минеш въпросния участък, пред теб се разкрива гледка по протежение на ръба, който сякаш някой е преценил, че трябва да завърши именно с едно дъбово дръвче – не само за цвят и контраст, но и за основен елемент на всички композиции.
Дъбът в Рожен – The Oak tree in Rozhen
Дори и при най-лошите условия това място е магично, а сега (когато минаваше 19:00) на фона на меката светлина си беше направо приказно. Още повече, че заобикалящият пейзаж допълваше цялата картинка. В едната посока все още заснеженото било на Славянка, а в другата Беласица, в чието подножие се беше сгушил Петрич. Не пропуснах да се фокусирам и върху изключително симпатичната скална пирамида с формата на прочутия алпийски връх, която брат ми тогава кръсти ‚българският Матерхорн‘ и така си остана. Няма да споря, защото съм виждал Матерхорн от една ръка разстояние и наистина го докарва едно към едно.
‘Българският Матерхорн’ – ‘Bulgarian Matterhorn’
Имаше достатъчно време до ‚златния час‘, в което да гръмна две батерии на дрона. Разбира се още с първите метри във въздуха (както се убедих и на Стобските пирамиди) визуалното усещане се променя и пейзажът изглежда направо космически. Да не говорим, че с тази светлина преди залез нещата стават съвсем вълшебни. Цял свят ходи до Йордания, за да види червената пустиня Вади Рум, та да се почувства като на Марс, ама ако си направи труда да отскочи насам ще се убеди, че е същото. Ааа да, нали споменах, че в допълнение има и хубаво вино?
*
Естествено ефектът от дрона се вижда най-добре на видео. 4к резолюция по залез в хеликоидна проекция – няма да ви казвам как изглежда! Постепенно небето се запали и на запад в посока Мелник стана страшно. По принцип не е лошо да гледаш такива залези с любимата, но както вече сме говорили – тя си мисли за пердета, плочки, котенца, кученца, а на теб в главата ти се върти само f/8 на 1/125-а. 😉 След малко слънцето се снижи и беше време да се обагрят облаците от изток. Тук вече дойде ролята на дръвчето. Най-сниманият дъб в България.
Най-сниманият дъб в България – The most photogenic Oak tree in Bulgaria
Със залеза неминуемо са свързани две явления, на които съм се нагледал и начудил на много места по света и у нас. Първото – точно в пика на най-яките цветове се извиват едни ветрове, които се опиват да ти развалят кефа. Независимо дали си на западно изложение или източно, дали си на високо или в долина, на връх или на брега на езеро – задухват мръсниците и иди разбери защо, как и откъде. Справка – Тевно езеро, Страшното езеро, Вихрен, Тодорка, Доломитите и къде ли още не. А тук специално ветровете се завихрят по своеобразен начин около отделните ридове и комплекси от пирамиди, така че ако някой се опита да начертае розата на ветровете ще види, че тук направо си е е*ало майката. И второто явление – след скриване на слънцето зад хоризонта изведнъж всичко утихва. А когато всичко утихне ти почваш да се ослушваш, защото всеки звук те кара да изостряш вниманието си – дали е жужащ комар, крякаща гарга, падащ камък, или диво животно. Може би най-психологическият ми момент в това отношение (когато направо щях да напълня гащите) е бил на остров Закинтос… Мина ‚синия час‘, стъмни се прилично, събрах такъмите и си тръгнах. Челникът и якето се оказаха полезни. Слязох до Роженския манастир, на паркинга стоеше само моята кола, нямаше живо пиле. Прибрах се в Мелник и право в механата. Време беше да полеем първия ден от своеобразния фотопленер под надслов „И сам да съм на ръбО, па че се бутам“. Какво нещо е когато няма хора – шест човека персонал работят само за теб. Почнаха да се носят едни салати по един килограм, едни сърчица, за които 20-ина пилета бяха дали живота си, едни наливни бири по литър халбата. Започнах да се чудя на бирен фест в Бавария ли съм, къде съм. Чак забравих да си навия часовника. Отидоха снимките по изгрев…
*
Излишно е да казвам, че на такова място се спи като бебе. Докато се оправя и пак стана обедно време. Поне спестявах от едно ядене. Като доктор се учех да го раздавам бохемски, но като фотограф си бях циция. За днешния ден даваха краткотрайна буря в следобедните часове, в което изобщо не се съмнявах по начина, по който припичаше. Отново се насочих към Рожен, за да имам някоя друга снимка на дневна светлина. Първо отделих нужното внимание на манастира. Този път имаше повече посетители – един автобус беше изсипал група пенсионери. Натоварих се отново като магаре по баирите на Санторини и зацепих през ливадите.
Из Роженските ливади – Along the meadows of Rozhen
За мое учудване имаше една двойка на ръба току преди дървото, които си правеха селфита. Изчаках ги, за да не се бутаме на тясното, след което дойде ред и аз да си направя селфита. Ама с дрона. Щракнах и дръвчето откъм пропастта.
Улеите между Роженските пирамиди 1 – Furrows between the pyramids of Rozhen 1
*
Улеите между Роженските пирамиди 2 – Furrows between the pyramids of Rozhen 2
Тук-таме се отронваше по някое камъче, щъкаше по някое гущерче. Добре че бяха малки гущери, а не като ония игуани в Мексико или вараните в Тайланд – вървиш си спокойно по алеята и изведнъж ти изскачат в краката по метър и нещо парчето… Изкарах два блажени часа на припек на ръба и си тръгнах, изпреварвайки струпващите се облаци откъм планината. Щракнах няколко кадъра на старата църква под Роженския манастир и хванах по завоите.
Старата църква под Роженския манастир – The old church next to the Rozhen Monastery
На няколко места по пътя за Мелник спирах да снимам разни пирамиди и бъчви.
Бъчва по пътя за Мелник – А barrel on the road to Melnik
Остана ми около един час преди бурята да обиколя Мелник. Помотах се из уличките, хванах някой интересен детайл от местната архитектура, накрая седнах за малко на площада с паметника на Яне Сандански, а откъм съседния рид започна да гърми.
Типична архитектура в Мелник – Traditional architecture in Melnik
*
Паметникът на Яне Сандански в Мелник – The monument of Yane Sandanski, Melnik
Успях да хвана една 360-градусова панорама с дрона на най-малкия град в България.
360-градусова панорама с дрона на Мелник – 360-degree aerial view of Melnik
Побързах да си взема вино и тъкмо на излизане от магазина започна да вали. Прибрах се и сложих батериите на дрона да дръпнат малко. За час всичко отмина и само по пясъчните следи по колата личеше, че е имало рязка смяна на времето. Трябваше да се отправям към манастира над града. Понеже ме мързеше да ходя 300 м спрях отново колата в началото на пътеката. Реших първо да огледам терена от ниското с птичката. Освен че се получават интересни клипове, добиваш и сравнително точна представа за височината на Мелнишките пирамиди. И докато се занимавам с играчката изведнъж с периферното зрение улових интригуващ обект. Оказа се симпатична чернокоса унгарка (каквато не бях виждал дори и в центъра на Будапеща) с къси джинси, която на първо четене даваше вид на традиционна кифла, но всъщност се оказа пъргава като планинска козичка. Абе беше по-скоро за Малдивите отколкото за гората, ама нейсе. Разменихме няколко думи, тя поиска да види какво заснемам с дрона, след което каза „Ще се видим горе“ и заприпка смело – взимаше по две стъпала на една крачка. Такива жени винаги успяват да ме мотивират. Справка – Мальовица, Райското пръскало, Черна гора и къде ли още не… Без да чакам друга покана приземих машинката, опаковах се и газ нагоре. Даже забравих да си взема вода, но поне имах храна и дрехи в раницата. Какво нещо е правилната мотивация – този път взех баира само за 10 минути. Излязох до манастира, където унгарката вече се удивяваше на гледките. Подхвърлих й „Чакай само да видиш след малко залеза каква магия е!“, а нашата каза „Жалко, защото няма да го дочакам – искам да обиколя до края на пътеката (където имало някаква пещера), преди да се е стъмнило. Виждам, че си се приготвил за сериозни снимки, но ако искаш ела с мен“. И сега всеки здравомислещ мъж ще каже „Че отказва ли се на такава покана ?!?“, само че Вуйчо вече беше гръмнАл единия двигател, за да издрапа до тука. Дето се вика „Сърце и душа искат, ама ногите отказват!“. Мацката се спусна надолу с още по-впечатляваща скорост – докато разпъна статива и тя вече излизаше от гората на пътя. Рекох си „Егаси – как щях да се изложа! А уж съм вицешампион на 100м от 2006-а…“. Зачаках на ръба на пирамидата (тук поне манастирчето пазеше завет) и се взирах упорито на запад, където нещо ми подсказваше, че трябваше да послушам момичето, а вместо това сега щях да се хвана за… триногата. Това нещо беше огромен облак точно на хоризонта, остатък по периферията на бурята. Резултатът – ни залез, ни снимки. Язък за унгарката… Да не кажат хората после, че Чичо Доктор няма греди – греди, сглобки – колкото щеш… 😀
*
Следващият ден отново ме домързя да ставам за изгрева. Моят приятел К.П. щеше да каже „Ти си срам за фотографите! Не си като брат ти!“. Нямаше нито едно облаче, което означаваше, че снимките в района приключиха. Стегнах багажа, хазяйката тъкмо беше дошла, дадох й ключа от къщата и потеглих. По пътя се нагледах на още красоти – нагънатите хълмове, осеяни с подредени лозя, създаваха усещането все едно се движиш из Тоскана – но за съжаление пазех последната батерия на дрона за Сандански. Не след дълго стигнах и до този живописен град в Югозападна България. Отделих си два-три часа за разходка в парка, където водите на река Санданска Бистрица осигуряваха лека прохлада. Изкарах до края на алеята при езерото, където пуснах дрона, но трябваше да съм внимателен, защото гъмжеше от млади майки с деца. В далечината над града се виждаше южният склон на Синаница, останал без сняг. Скоро отново щях да се упътя натам – може би най-красивият район в цяла Пирин планина.