13.08.2013.
Вторият ден от семейната екскурзия беше също толкова интересен, колкото и първия. Голямата задача, която стоеше на дневен ред беше съчетаното разглеждане на две от най-красивите европейски столици – Будапеща и Виена. Това беше и единственият ден, в който си поспахме малко повечко. Имахме резервация в един хотел във Виена и можехме да си позволим да не бързаме и да не се притесняваме за спането. Интересното беше, че не чувствах умора от предния ден, въпреки навъртяния километраж. След закуската си стегнахме багажа и към 11:00 местно време се изнесохме от хотела. Упътихме се в посока към Площада на героите. Сравнително лесно намерихме удобен паркинг, оставихме джипа и поехме на разходка. Заобиколихме единия от двата музея (Музея на изящните изкуства и Двореца на изкуствата), стоящи като стожери от двете страни на площада и пред нас се изправи 36-метровия стълб със статуята на архангел Гаврил.
Площадът на героите
Статуите наоколо изобразяваха най-значимите имена от унгарската история. На върха беше архангел Гаврил, държащ в дясната си ръка короната на Св. Стефан. В основата на стълба бяха изобразени седем от предводителите на маджарските племена. От двете страни на стълба бяха разположени две колонади с по седем статуи. Лявата започваше със Свети Стефан – първият унгарски крал, коронясан от пратеник на папата. Дясната започваше със статуята на Янош Хуняди и завършваше с тази на Лайош Кошут. Върхът на архитектурния замисъл се изразяваше в своеобразната конфронтация на статуите, символизиращи войната и мира, разположени в близките краища на двете колонади. В далечните им краища пък се намираха съответно символите на труда и богатството вляво и знанието и славата вдясно. Разгледахме статуите една по една, след което минахме от другата страна и влязохме в градския парк – нещо като Борисовата градина в София, с тази разлика, че вместо да направят ресторант на езерото хората са решили да запазят уникалните си исторически обекти на възраст от няколко столетия. Минахме по моста и вдясно от нас се откриха Сеченските бани – един от най-големите балнеокомплекси в Европа. От другата страна на езерото беше замъкът Вайдахуняд.
Замъкът Вайдахуняд
Построен по подобие на трансилванска крепост със същото име местният замък е заобиколен от всички страни с вода, като по този начин връща посетителите в епохата на Средновековието. Минавайки през входната порта (в типичен стил като тези на рицарските замъци от филмите) и влизайки във вътрешния двор се озовахме в един интересен свят, съчетаващ елементи от най-различни архитектурни стилове – Готика, Барок, Ренесанс…
Църква в двора на замъка Вайдахуняд
Разбира се и тук не мина без местни атракции. Малко по-надолу от църквата беше застанал един възрастен господин със закачлив мустак, който свиреше на цигулка. Постоянно спираше минувачите и запитвайки ги откъде са подкарваше по нещо от тяхната страна, а хората му оставяха по някой форинт. Естествено нямаше никакви проблеми с руснаци, поляци, чехи, германци и тем подобни. Ето защо реших да се пробвам да го затрудня с нещо. 🙂 Минах по-близо и човекът ме спря. ‘Откъде сте?’ попита той, а аз му отвърнах ‘България’ и се позасмях леко. Нашият обаче не само, че не се зачуди, ами в следващия момент започна да изрежда със сравнително добро произношение ‘Бургас, Варна, нещо като Златни пясъци…’ Ако сте се зачудили къде остана София и защо започна да изброява градовете именно в този порядък може би наистина има основателна причина. С втората част от задачата обаче не успя да се справи, защото подхвана някаква руска мелодия. Господинът предлагаше още една атракция – снимка с него, при което туристите хващаха цигулката и лъка, а той заставаше до тях и си запушваше ушите. 😀 Посмяхме се малко с него, след което обиколихме двора на замъка и излязохме отново в парка. Разходихме се още малко из алеите и се ориентирахме към обяд. Намерихме един много приятен ресторант срещу паркинга. Отвън не изглеждаше особено впечатляващ с изключение на красивата млада госпожица, която стоеше на входа с цел да привлича клиенти. И наистина успя да ни привлече. 🙂 Отвътре ресторантът се оказа много приятен – хубави и вкусни ястия, изискано обслужване, а точно зад нас един млад господин свиреше на пиано. Е не беше като атмосферата в някоя сръбска скара, но пък беше достатъчно приятно, за да може човек да обядва спокойно. Наближаваше 16:00 и затова се ориентирахме към тръгване. Пресякохме отново Дунава по моста Сечени, минахме през големия тунел в Буда и не след дълго излязохме от Будапеща и хванахме по магистрала M1 в посока Виена. … Изведнъж времето рязко се промени. Както се бяхме напекли здраво през тези два дена в един момент се оказа, че прогнозата ни е подготвила изненади. Отвсякъде се заоблачи и единствената по-интересна гледка беше дъждовният фронт на север от нас. Започнахме да се замисляме какво ли посрещане ще ни спретне столицата на Австрия. По едно време някъде от сивото обкръжение изскочи табелата ‘Willkommen in Österreich’ и настроението леко се повиши. От двете страни на магистралата започнаха да се виждат обширни площи с мощни ветрогенератори. В един момент имах чувството, че са безкрайни. Към 19:00 местно време влязохме във Виена или както местните й казват Wien. С помощта на GPS-а бързо се ориентирахме до хотела, в който имахме резервация. За щастие той се намираше съвсем близо до идеалния център на града, така че да имаме стратегическа стартова позиция за разглеждане на най-известните забележителности. Настанихме се в хотела, оставихме джипа в един подземен паркинг (ето как хората в белите страни си решават проблема с паркоместата) и тръгнахме на разходка. След минути облаците започнаха да се разкъсват и усетихме, че може би Виена ще ни зарадва с някой красив залез. 🙂 Хванахме по улица Gusshausstrasse, която след 15-ина минути ни отведе до най-близката туристическа дестинация в района – паметникът на Съветската армия, заедно с фонтанът Hochstrahlbrunnen на площад Schwarzenbergplatz.
Паметникът на Съветската армия
Обиколихме площада, разгледахме паметника, след което седнахме на една от пейките и зачакахме. А магията започна да се случва към 20:10, когато последните слънчеви лъчи намериха пролука от хоризонта на северозапад и започнаха да оцветяват облаците над града. Докато гледах захласнат в тази посока едва не изпуснах шоуто, което се случваше зад мен. Обърнах се едва за епилога.
Площад Schwarzenbergplatz по залез
За разлика от предната вечер в Будапеща този път брат ми не беше най-атрактивния фотограф. Имаше си по-голяма конкуренция – един дългокос и брадат чичко беше заел най-хубавата позиция фронтално срещу фонтана и минаващите го обикаляха. Най-интересното стана секунди преди залеза, когато човекът се наведе и отвори един дълъг куфар (досущ като тези на снайперистите) и започна да вади отвътре най-различни обективи, филтри и такива разни джаджи. Хората започваха да се трупат все повече и повече на площада, а най-интересното тепърва предстоеше. След около 30’ се стъмни и водите на фонтана започнаха да светят в най-различни цветове. Народът се изреждаше за снимки на фона на червено, зелено, синьо, жълто, виолетово, оранжево. Лично мен ме впечатли най-много комбинацията от зелен цвят на фона на тъмносините облаци в небето. Червеното също беше атрактивно, но малко по-наситено и правеше доста рязък контраст.
Фонтанът Hochstrahlbrunnen
Насладихме се още малко на тази невероятна феерия и се запътихме обратно към хотела в търсене на нещо за вечеря. На следващата пряка обаче вниманието ни беше привлечено от нещо голямо и светещо – куполът на 72-метровата католическа църква Karlskirche, построена в бароков стил. Моментално завихме надясно и излязохме на площад Karlsplatz, откъдето да я огледаме по-хубаво. Пред църквата имаше малък водоем, заобиколен с палми, около който бяха насядали сума ти хора. Мястото беше наистина много романтично. На всичкото отгоре откъм центъра на парка се носеха звуците на едни от най-известните виенски валсове. Там също гъмжеше от люде. Познати и непознати се събираха и сформираха своеобразни двойки, които се носеха в ритъма на валса. Някои имаха съществен опит, а други изобщо нямаха идея какво точно правят, но пък си заслужаваше ей така, за да кажат след това ‘Танцувах виенски валс в центъра на Виена (с някоя рускиня примерно, ‘щото и тук гъмжеше от братушки)’. На фона на тази идилия моят поглед се прикова към църквата с мисълта за отражението, което можеше да се получи в малкия водоем отпред. Разпънах статива, седнах и зачаках. А изпълненията отзад следваха едно след друго – класика след класика. По едно време вятърът утихна, водата се успокои и едва ли имаше по-подходящ момент за очакваната снимка.
Църквата Karlskirche вечер
Позицията си заслужаваше и затова решихме, че ще минем пак следващия ден, за да хванем някой друг кадър, може би по залез. Излязохме отново на главната улица и на следващата пряка намерихме нашата бойна кръчма. Имаше останали две маси с любители на бирата, които поприключваха вече и очевидно ние бяхме последните клиенти за вечерта. Това беше и първата сигнална лампа, която ни светна, че след 21:00 местно време е трудно да намериш вечеря. Но с течение на времето щяхме да го разберем. Просто месните обичаи са такива, че хората ядат на време, а не като нас българите. И така седнахме да хапнем. В този ‘късен час’ се предлагаха само пици, но за сметка на това бяха много хубави. Начертахме в общи линии плана за следващия ден, който включваше обиколка на основните забележителности във Виена, след което се отправихме към хотела.