Будванската ривиера

19.08.2012.

След известно умуване предната вечер двамата с брат ми решихме да станем за изгрева. Въпреки натоварения ден склонихме да прежалим някой и друг час спане в името на изкуството. Сутринта станахме малко след 06:00 местно време и се оправихме набързо. След 30’ бяхме до стените на стария град. По крайбрежната улица беше пусто. Свихме покрай един от хотелите и излязохме на добре познатата ни каменна пътека за към плажа Mogren. Все още беше много рано и желязната порта към пясъчната ивица беше заключена. Седнахме на скалите и зачакахме. Още преди да се покаже слънцето се усещаше колко горещо ще бъде през деня – въздухът беше изключително влажен и топъл, нямаше и следа от сутрешен бриз. Постепенно цветовата гама в небето започна да се сменя към по-топли тоналности. За съжаление обаче нямаше нито едно облаче и останахме разочаровани. При това положение не остана нищо друго, освен да насочим вниманието си отново към статуята на танцуващото момиче. Този път без цялата тази суматоха от предната вечер.

Статуята на танцуващото момиче

Оставихме стативите на каменния парапет и се концентрирахме върху девойчето. По едно време духна лек ветрец и нещо зад нас изтропа. Двамата се обърнахме мигом, а в следващата секунда брат ми избухна в смях, защото този полъх беше издухал паянтовия ми статив от стената. 😀 Без да се замислям се втурнах между скалите. За мое щастие беше достатъчно плитко и го намерих бързо. След като изсъхна обаче започна да лепка изключително досадно от солената вода. Постепенно започнаха да прииждат най-ранобудните мераклии за плаж. Събрахме си нещата и се запътихме към стария град. Тук отделихме малко повече от 1h за една бърза обиколка. Леко по леко започваше да напича и хората се активизираха. На излизане вниманието ми беше привлечено от едно интересно наклонено дърво, което бях пропуснал предния ден.

Крайбрежната алея на Budva

В 09:00 се върнахме за закуска, след което атакувахме плажа. Този път се разположихме в другия край на ивицата под големите чадъри. Лично мен това не ме впечатли много, защото открих друга атракция – на 30-ина метра навътре в морето имаше една платформа, от която можеше да се скача. Точно това ми трябваше. За две влизания по 1h направих повече от 50 скока. 😀 Разбира се репертоара за деня включваше и редовните няколко дължини до шамандурите, където се отпусках и се взирах надалеч в открито море. След обяда направихме малка почивка, а после насочихме вниманието си към Будванската ривиера и по-специално към известния остров Sveti Stefan. Към 17:00 бяхме на най-близкия до плажа паркинг. След минути излязохме на алеята с палмите. И там някъде между тях стоеше самотно едно маслиново дърво.

Маслиново дърво

Не след дълго стигнахме до плажа и пред нас се показа в пълния си блясък Sveti Stefan. За съжаление обаче не пускаха туристи по моста към острова. Приказен остров на времето, който днес беше превърнат в голям и луксозен частен хотелски комплекс. За по-ясна представа относно луксозния характер на комплекса ще кажа само, че използването на плажа ставаше срещу 50€ на ден. Направихме си по някоя снимка към острова и продължихме с панорамна обиколка по крайбрежната пътека. Вече от малко по-високо гледката към Sveti Stefan беше дори още по-красива.

Sveti Stefan

Панорамната пътека беше оградена с метален парапет, но това не ни спираше често да го прескачаме, за да хвърляме по едно око от ръба. А там определено имаше какво още да се види. Буквално от върха на скалите се откриваше гледка към дълбоките цепнатини между тях и искрящо сините води на Адриатика, които тук сякаш бяха още по-магически.

Сините таласи на Адриатика

Използвах възможността да се кача на една скала, от която като истински капитан да хвърля зоркия си поглед в далечината, очаквайки новите предизвикателства на откритото море.

Поглед към открито море

Стигнахме до края на крайбрежната пътека и се върнахме обратно. В началото на комплекса не забравих да направя една снимка на алеята с палмите.

Алеята с палмите

Излязохме от курорта и продължихме още малко напред (в посока югоизток) по крайбрежието. Стигнахме до един завой, от който се виждаха две малки красиви островчета. Успяхме да ги хванем с последните слънчеви лъчи, току преди светлината да се е изгубила.

Островчета от Будванската ривиера

От завоя се виждаше една малка църква високо на отсрещния хълм. Отворих бързо картата и видях, че това горе е пътя за старата столица Cetinje. Това моментално влезе в плана ни за утрешния ден. Постепенно започна да се свечерява и решихме да потегляме обратно. Малко преди да стигнем отбивката за Sveti Stefan стана тъмно и решихме да спрем за един нощен поглед. Сложих статива за една пробна снимка, от която добре си личи трафика по крайбрежния път на Будванската ривиера. В случая става въпрос за 10-секунден отрязък от време.

Крайбрежният път на Будванската ривиера

По някакъв магически начин успях да пресека през натовареното движение и се разположих зад еластичната ограда. Сега вече насочих изцяло вниманието си към Sveti Stefan, който на нощна светлина изглеждаше още по-впечатляващ.

Нощен Sveti Stefan

Към 22:00 си бяхме в хотелчето. Оправихме се бързо и хайде на вечеря. Този път ставаше въпрос за едни пилешки пържоли, за едни стекове, направо се размазахме (за пореден път). 😀 Изобщо не се шегувахме с месата, а и местните хич не жалеха материала. Вече започвах сериозно да се замислям върху покачващия се процент възможност за развитие на подагра. Е, какво пък – един път се живее, а и си има причина да я наричат ‘царската болест’. 🙂

Първите дни в Черна гора

17.08.2012.

От началото на лятото планувахме една семейна екскурзия до Черна гора. В продължение на седмици разучавахме морски и планински курорти, пътища, такси, места за спане. Трябваше да изчакаме изпълнението на една от важните задачи в България – традиционното годишно изкачване на връх Миджур, след което дойде ред и на очакваната почивка. … Станахме на 17-ти сутринта, напълнихме джипа до горе с багаж и отлепихме. Не бяхме изминали и 10км и установихме, че сме забравили храната за из път. Типично в наш стил. 🙂 Суеверието обаче не ни позволи да се върнем. След около 40’ бяхме на граничния пункт при прохода Връшка чука. Проверката при нашите служители мина бързо, след което се придвижихме при сърбите. За целта бях подбрал част от моята селекция златни хитове (все пак сърбите са си изконни шовинисти и в такъв момент не е зле да им погалиш леко националното самочувствие). За щастие не ни забавиха много и само след минути дадох газ вече в Сърбия. Не много де, защото техните първокласни пътища са ограничени на 80км/ч. Не след дълго минахме покрай чисто новия път за към античния римски град Felix Romuliana, който при предишното ни идване беше в начален етап на изграждане. Към 11:00 местно време бяхме в едно градче (вече не си спомням как се казваше), в което се отбихме за малко, защото ни привлече една интересна църква.

Църква в Сърбия

Според началните изчисления (доверявайки се на Google Earth и на GPS-а) трябваше при едно стегнато каране за около 9h да сме в Budva. Само че в един голям район около Paracin се извършваха упорити ремонтни дейности на пътя, което ни забави доста. Към 14:00 стигнахме до Kraljevo. Тук вече трябваше да търсим нещо за хапване. Както си му е реда в Сърбия седнахме в едно заведение в центъра и поръчахме местна скара. След 30-ина минути масата ни беше отрупана с огромни вешалици и плескавици. 🙂 Наядохме се здраво, така че да ни държи до вечерта, направихме смяна на шофьорите и потеглихме отново. След около 2h бяхме на границата с Черна гора, която се намираше на доста стратегическо място – в едно тясно и дълбоко дефиле, заградено от всички страни с хълмове. Тукашните служители също ни приеха радушно, като разбраха, че сме се запътили към Budva. Минахме границата и от тук натам започна интересното. Тепърва щяхме да се убеждаваме колко и какви невероятно красиви форми на релефа са събрани на площ от само 13812 кв.км. Започнаха да се редуват едни тунели, едни мостове, едни дефилета и така – чак до столицата. А най-интересното (от чисто конструктивна гледна точка) беше железопътната линия, която минаваше на стотици метри над нас по ръба на хълмовете. За момент си представих каква ли ще е гледката от горе. Към 19:00 местно време влязохме в Podgorica. На излизане от столицата облаците в небето започнаха да се оцветяват по приказен начин. За съжаление нямахме много време да се отбиваме, защото ни чакаше още път до крайбрежието. В последствие се оказа, че от целия ни престой това беше единствения ден с някакви облачета в небето, така че трябваше да го използваме по-пълноценно. Все пак след 30’ бяхме на най-голямото езеро на Балканския полуостров – Skadarsko jezero и за наша голяма изненада цветовете не само, че не бяха изгаснали, ами дори добиваха още по-впечатляващи тоналности. За секунди изпуснахме отбивката и се наложи да прекосим целия мост. На другия край баща ми направи рязко завой и настъпи отново в обратна посока. След секунди спряхме на отсрещната отбивка до един ресторант. Двамата с брат ми грабнахме пособията и излетяхме навън. Пресякохме смело и безотговорно през натоварения трафик, минахме жп линията и забихме стативите на позиция от другата страна на моста. Моментът беше почти идеален – изпуснахме кулминацията на залеза за минути, но пък хванахме развръзката. 🙂

Залез над Skadarsko-то jezero

Доволни от момента, който току-що бяхме запечатали в съзнанието и обективите си, скочихме обратно в джипа и продължихме. Минахме през един от двата тунела в страната, за които се плаща такса и след минути вече гледахме Адриатическото крайбрежие от високо. Слуховете, които се носят за Будванската ривиера и сравнението й с Френската такава, се оказаха абсолютно верни. А светещото нощно крайбрежие засилваше още повече усещането. Наближавайки Budva се усили и трафика и накрая се оформи задръстване. Все пак към 21:30 намерихме хотелчето, в което бяхме направили предварително резервация. Настанихме се, оставихме част от багажа и се ориентирахме към ядене. Препоръчаха ни един хубав ресторант съвсем наблизо, в който стана традиция да вечеряме. И пак се започна – вешалици, плескавици и пиво на корем. 😀 Не мога да не отбележа, че имат една страхотна бира – Niksicko pivo. Хапнахме хубаво и се отдадохме на сладък сън, защото на другия ден ни чакаше Адриатика.

*

18.08.2012.

Сутринта станахме рано и закусихме, след което се приготвихме за плаж. Още с излизането от хотелчето погледите ни се спряха на отсрещните склонове. Тъй като предната вечер пристигнахме по тъмно нямахме възможност да видим в какъв точно район сме. Сега вече на дневна светлина разбрахме, че сме само на няколко километра от национален парк Lovcen. От пътеката за плажа се виждаха върховете на по 1500 метра над морското равнище.

Национален парк Lovcen

Само след минути пред нас се откри Адриатическо море с блестящо сините си води. Интересното тук беше, че плажовете не са пясъчни, а постлани с множество малки и по-големи камъчета. Харесахме си едно местенце и се разположихме. Аз не издържах много на слънце и се ориентирах към водата. А водата тук се оказа много по-солена отколкото в Черно или Бяло море. Разбира се след второто гмуркане вече се свиква. Направих няколко бързи дължини до шамандурите и обратно, за да покажа, че българинът е спортист по душа, след което се застоях малко повечко в плитките части. Малко, малко, колко да е малко, след като около мен гъмжеше от рускини, полякини, словенки, румънки и местни красавици. 😀 Все пак по едно време излязох, преди да съм се разкиснал напълно и направих една обиколка на целия плаж. После отново последва същата операция във водата. По едно време чух един от местните да обяснява, че тук има доста морски таралежи, стъпването върху които не е никак приятно. За щастие аз не използвах много дъното. Към 12:00 местно време стана доста горещо и решихме да се спасяваме. Изнесохме се бързо от плажа и отидохме на обяд. Направихме малка почивка, а след това се стегнахме за обиколка из Budva. Решихме да отделим повече внимание на стария град и се оказа, че наистина си заслужава. Още с минаването на стената и се оказахме в един своеобразен лабиринт. Малки и тесни стари улички, осеяни с безброй кафенета и магазини за сувенири се съчетаваха по невероятен начин с напълно запазени църкви и музеи. С влизането в един от първите магазини с брат ми си харесахме по една автентична моряшка шапка с надпис ‘Budva’. Тези шапки впоследствие станаха символ на нашите приключения не само на територията на Черна гора, но и отвъд границите й. Определено привличаха вниманието.

‘Моряците се връщат от бурното море’

След още малко обиколки из уличките стигнахме до центъра на стария град и до цитаделата. Качихме се до върха, откъдето се откри чудесна гледка, съчетаваща море, планина, стари църкви, нови хотели и множество корабчета и яхти. Съчетание, използвано изключително уместно в клипа на чисто новия летен хит на Балканите – песента на сръбската група In Vivo ‘Moje leto’, която сякаш беше написана точно за нас и за нашето незабравимо лято в Черна гора. 🙂

Панорама от цитаделата

След като разгледахме музея тръгнахме на панорамна обиколка по крепостната стена. В един момент стигнахме до едно място, от което се виждаше хубаво остров Sveti Nikola. Веднага познах, че това е същото място, на което през 1989 моята любимка Lepa Brena снима клипа към невероятната си песен ‘Jugoslovenka’, седнала на същата тази стена, на която в момента стоях аз.

Остров Sveti Nikola

Полюбувах се още малко на гледката, след което продължих по стената. Направихме една пълна обиколка и излязохме от стария град. Слънцето вече залязваше. Нашите останаха да се мотаят по крайбрежната улица, а ние с брат ми хукнахме към плажа Mogren за някоя снимка. До него се стигаше по една тясна и извита каменна пътечка, вървяща по ръба на скалите. След минути стигнахме до завоя, от който се правят повечето фотографии за картичките от Budva. В този стил реших и аз да си направя една такава.

Старият град Budva

Точно тук се намираше и една от забележителностите на града – статуята на танцуващото момиче. Очевидно беше доста популярна. Докато стояхме на завоя, разпънали стативи, непрекъснато минаваха хора, които задължително се изреждаха поне по веднъж на горкото девойче. За капак накрая дойде едно симпатично момиче, което се възползва от това, че нямаше много чакащи и си направи цяла фотосесия със статуята. 😀 За мое щастие мацката се оказа доста гъвкава и се получиха няколко много атрактивни кадъра.

‘Живата’ статуя на танцуващото момиче

Постояхме още малко до скалите, след което се запътихме към хотелчето. Оправихме се бързичко и отидохме на вечеря в ресторанта, където също направихме голямо впечатление с шапките. Хапнахме хубаво и се пренесохме по стаите, където започнахме да съставяме плана за утрешния ден, който включваше обиколка на Будванската ривиера.

Седемте Рилски езера и още нещо

16.06.2012.

След няколко поредни леки прехода на Витоша дойде време да вдигна малко височинните си критерии. За целта в продължение на седмица правех планове за Рила. Без много затруднения успях да навия Р.И. и И.Й. Първоначалната ми идея беше за района около Белмекен, защото си бях заплюл няколко върха за два дена със спане на хижата до езерото. В последния момент обаче се оказа, че моите другари няма как да си освободят двата почивни дена и затова се наложи бързо да променям дестинацията. Без много умуване предложих това да са Седемте Рилски езера – спокойно можеше да се направят за един ден, а и те двамата не бяха ходили там. … Сутринта набутах бързо редуцирания багаж в раницата, минах да взема двамата от Младост и потеглихме. Спряхме само на Бистрица, за да хапнат, а аз през това време разгледах магазинчетата на площада и си харесах една сламена шапка. Оказа се, че от Сапарева баня нагоре правят ремонт на пътя. И без това тесния и осеян със завои път сега беше разбит и пълен с машини и хора, което ни отне малко повечко време от предвиденото. Все пак след 1h 30’ под съпровода на AC/DC и Черно фередже бяхме на Паничище. А горе очаквано се натъкнахме на обичайната за този район лудница. Беше пълно с коли – наложи се да спра на завоя 200м под станцията. Пред нас започнаха да изскачат разни мадами с къси и достатъчно впити дънкови панталонки. За момент се замислих дали наистина сме в планината или нещо сме се заблудили. 🙂 На касата вече се беше заредила огромна опашка, та и тук се наложи да чакаме. Очевидно тукашните арендатори знаят само как да гълтат парите на хората, а не са се постарали да създадат поне малко удобства, като например да пробият още една шибана дупка на оная барака, за да не се тъпчат по 30 човека на едно прозорче… Решихме да си купим еднопосочни билети (по 10 лв.) за лифта, за да не пълним излишно гушите на ония идиоти и на връщане да слезем пеша. Хем икономически, хем туристически целесъобразно. Постепенно се издигахме и леко по леко започнаха да се откриват високите гледки, особено интригуващи в посока на Мальовица и Купените. В 11:30 излязохме на хижа Рилски езера (2150м), където част от ‘туристите’ директно се набиха на ядене и пиене. Сложихме шапки, очила и един-два слоя крем и поехме нагоре. Още в началото повечето хора се отделиха надясно (на запад) и поеха по другата пътека, която излиза директно на Бъбрека. Съвсем резонно се запитах защо изобщо такива екземпляри идват на Седемте Рилските езера, след като изпускат четири от тях. Както и да е, поне нямаше да се бутаме нагоре със сульо и пульо. Времето беше чудесно, а момента идеален – средата на юни, когато долните езера са открити, а последните две са в лед. Минахме над Долното езеро (2095м) и хванахме склона към Рибното (2184м). Там се отбихме на едно водопадче за няколко снимки. След това продължихме без спиране към Трилистника (2216м). Дотук нямаше нещо особено и затова не вадих много фотоапарата. Стигайки до най-голямото от езерата – Близнака (2243м) обаче започнаха красивите пейзажи. Заобиколихме го от запад и излязох малко по-нависоко, за да му направя една снимка, заедно с връх Харамията.

Близнака с връх Харамията

От тук нагоре започнаха и остатъчните преспи, които за щастие на хората с маратонки не бяха дълбоки. След още едно изкачване стигнахме Бъбрека (2282м), където направихме голяма почивка, смесвайки се с огромна група ученици, които се разхлаждаха с натопени в езерото крака. Тук имахме и ‘удоволствието’ да срещнем една скандална мацка от едно нашумяло телевизионно предаване преди години. С целия си акъл тя си наливаше вода в термоса от езерото на 20-ина метра от децата. И.Й. се опита да й обясни, че не е много разумно да пие от нея, но тя му опонира, обосновавайки се с това, че децата са почти в другия край на езерото и няма как да дойде мръсна вода чак до нея. 😀 Тогава моя приятел реши да мине на по-високо ниво и започна да обяснява за съществуването на разни чехълчета, микроби и тем подобни простотии, но и това не успя да впечатли красавицата. 😀 В този момент се загледах по-детайлно и въпреки че госпожицата беше добре маскирана (шапка с козирка, големи слънчеви очила тип ‘оксиженист’ и елегантна черна тениска без сутиен) успях да я идентифицирам категорично. Пуснах лека усмивка и деликатно казах на И.Й. да не се занимава с нея, защото колкото и да продължава опитите му за контакт с твърде ограничения умствен капацитет от другата страна няма да имат особен успех. Поизчакахме малко лицето да се отдалечи, изригнахме тримата в бурен смях на един глас и продължихме нагоре. Обърнах се за момент за една снимка на Бъбрека и отново захапах склона към Окото.

Бъбрека

Това беше и най-сериозното изкачване между две езера. След малка почивка в 14:00 излязохме на най-дълбокото циркусно езеро не само в България, но и на целия Балкански полуостров – Окото (2440м). Минавайки границата от около 2400м се пренесохме в съвсем различен пейзаж. До този момент се наслаждавахме на цъфнали минзухари, зелени терени и лъскаво сини езера, а от тук нагоре имаше предимно сняг и лед. Побързах да щракна една снимка на заледеното езеро, като на заден план се виждаше и запланувания от мен Отовишки връх.

Окото с Отовишки връх

Продължихме нагоре към последното езеро. Почти целия 100-метров западен склон между двете езера беше покрит с преспа. Стигайки до средата видяхме как две момчета се пуснаха смело и безотговорно по нея. Срещу нас идваха мъж и жена с малко дете, които също се впечатлиха. Мъжът остави детето на жена си и им каза, че ще ги чака долу, след което тръгна към ръба. Той беше едрогабаритен господин (поне 130-ина кила) и ни се стори невъзможно да има същия успех като младежите, но той ни успокои, заявявайки уверено, че е пробвал всякакви екстремни предизвикателства – парашути, парапланери… След тези убедителни думи той се пусна надолу, а ние гледахме изумени как се търкаля по снега като варел и избухнахме в смях, когато се изтупа по лице и гащите му се смъкнаха, при което задника му лъсна. 😀 Все пак се изправи невредим долу, преди да се е разбил в леда (при тази зашеметяваща скорост, която беше развил). Посмяхме се още малко и продължихме. В крайна сметка с доста лежерно ходене след 3h 50’ излязохме на Сълзата (2535м). Времето напредваше и трябваше да решим дали има време за някой връх и кой да е той. Аз настоявах за Отовишки връх (2696м), но на Р.И. и И.Й. им се виждаше далече и предложиха Харамията (2465м). Замислих се сериозно, защото да качиш последния си е предизвикателство, но все пак се спрях на по-високия от двата. Освен това не виждах удобен подход към Харамията от нито една страна и затова реших да заложа на по-сигурното. Така се разделихме – те поеха надолу, а аз упорито се запътих към билото. Малко над Сълзата срещнах четирима души, които идваха от Мальовица. Тук се спрях, за да огледам отново вариантите за Харамията. Едва сега се виждаше, че върха може да се качи от югоизточната страна, но подхода е от по-далече – от един улей, който беше през един рид от мен в посока Мальовица (над Урдините езера). Времето наистина напредваше и не ми се щеше да рискувам, затова продължих нагоре (право на юг). След още малко излязох на билото в близост до своеобразното кръстовище, известно като Раздела, формирано от пътеките Мальовица-хижа Иван Вазов и Седемте Рилски езера-Вазов връх. Тук се откри хубава гледка към Мальовица.

Поглед към Мальовица

От тази позиция целта ми вече се виждаше идеално – само направо в посока запад по равното било. Пътеката беше добре оформена и издълбана като гранична бразда, което ме улесни още повече. След 45’ стъпих на Отовишки връх (2696м). От тук се откриха по-просторни гледки към Мальовица, Купените, Вазов връх, Калините, Източната част на Рила, повечето от езерата, както и мраморното било на Пирин на юг. Въртях се във всички посоки, за да правя панорами, а накрая не пропуснах да си направя и една снимка за спомен от върха.

Моя милост на Отовишки връх

За миг отправих поглед още по на запад, където се виждаше връх Сейменски камък (2666м). Той беше отделен от Отовишки с една дълбока цепнатина и изглеждаше интересен. Получих допълнително адреналиново изпразване и се втурнах натам, но в един момент спрях и се замислих. Вече наближаваше 17:00, а на мен ми предстоеше около 50-минутно спускане и качване и същата тази операция на връщане до моментната ми позиция. Не че не можех да го направя, но щях за загубя много време. Затова се върнах обратно. Както бях отворил картата на Рила, за да направя справка за връх Сейменски камък видях, че в близост до мен точно на билото южно от Сълзата съм подминал (подсякъл) един връх – Езерен връх (2657м). Само след минути бях на него, откъдето се виждаха всички езера, две от които замръзнали, а останалите блестящо сини. Направих една панорама малко преди върха, на която се виждат шест от седемте езера.

Панорама на Седемте Рилски езера

В последната минута на билото погледнах към Харамията, където се забелязваха две точки. Веднага се усетих, че това са Р.И. и И.Й. Обадих им се по телефона и им казах да погледнат на юг, след което им дръпнах една снимка със зуум-а. Ориентирах се надолу, слизайки последен и отдавна единствен на тази височина. Така и така бях сам реших да направя някоя и друга щуротия – пуснах се по една преспа под Окото. За малко да се пречукам в една скала. Поне успях да спра навреме, преди да съм излетял от ръба към пропастта на север. Стигнах до Бъбрека, където загубих още малко време. Сега езерото изглеждаше още по-красиво на приятната следобедна светлина и в отсъствието на голямата паплач. Реших да не вадя апарата за снимка, а просто да запечатам картинката в съзнанието си само за лично ползване (надявам се да не звучи много егоистично). 🙂 Пуснах се отново надолу и след малко стигнах над Близнака, където направих още една снимка на езерото с Харамията.

Близнака с Харамията

В 19:20 слязох на хижа Седемте езера (2196м), където на масата вече ме чакаха Р.И. и И.Й. Доволни от постижението си двамата пиеха сладко биричка, което аз не можех да си позволя, защото бях шофьор. Въпреки това с удоволствие се присъединих на масата, където загубихме още 1h. Едва когато им се похвалих с качването на Отовишки връх се вгледах в лицата на съседната маса и познах същите четирима, които идваха от Мальовица. Те също ме поздравиха, а най-възрастния от тях не забрави да ме предупреди да внимавам много с тези самостоятелни изяви и по възможност да ги избягвам. Разделихме се по живо-по здраво, защото те оставаха да спят на хижата, а ние си ударихме по един печат от Седемте Рилски езера. Разбира се аз не си купих книжка с обектите, защото имах нещо много по-ценно – моето знаме. Извадих го и набих бързо два печата, за да маркирам и предишното си идване тук (през 2009). Секунди преди да потеглим направих и една снимка на отражението на Харамията в Рибното езеро.

Рибното езеро с Харамията

Понесохме се гордо надолу и към 21:00 бяхме на хижа Рилски езера (2150м). Тук направих и последната снимка, на която запечатах Купените, леко зачервени от последните лъчи на загасващото слънце.

Купените по залез

Предстоеше ни 1h 20’ слизане през гората, по-голямата част от което на челници. Лично моята денивелация на слизане беше 1116м. В 22:20 слязохме на Паничище и се натоварихме в колата. Приключението за деня обаче още не беше завършило. В центъра на Сапарева баня се объркахме (поради липсата на табели за към столицата) и се наложи да ползваме помощ от публиката. За съжаление местната публика не беше много много ориентирана – първо попаднахме на две момичета, които ни казаха, че трябва да завием на следващото кръстовище наляво; после уцелихме една наконтена кифла, която не знаеше накъде се излиза за София; а за капак последния ни жокер се оказа толкова почерпен, че само като свалих стъклото, за да го попитам и миризмата на джибри обсеби купето за отрицателно време. 😀 Човекът започна да жестикулира в стил черна нинджа, а И.Й. правеше неистови опити да го разбере. Направих му недвусмислен знак да прекрати иначе вълнуващия разговор и побързах да вдигна стъклото, преди да сме се опиянили от стремглаво нарастващата концентрация на алкохолни пари в колата. 😀 В крайна сметка излязохме на главната улица, където вече се ориентирах по спомени от предния път. Някъде към 01:00 все пак успяхме да се приберем в София.