24.03-04.04.2022.
Ден 1
Екскурзия до Мексико като утешителна награда. Какво по дяволите ще рече това? Как изобщо такова невероятно място с древни цивилизации, история, архитектура и природни дадености може да бъде поставено на второ място? Всъщност това трябваше да е отложеното ми пътуване до Бразилия и Аржентина, което заради пандемията от КУРонавирус продължаваше да е проблем – за пореден път обявиха отказ. Вариантите бяха два – презаписване за друга дата или смяна на дестинацията. Чичо Доктор вече го сърбяха ръцете, защото не беше пътувал отпреди Коледа (последно до Йордания), та трябваше бързо да избира друга програма. И тъй като отпадаше едно от Седемте чудеса на света, най-логично беше да се смени с друго такова. Към този момент в Китай не можеше да се влезе, освен ако нямаш гражданство (а и тестовете за COVID включваха не само назофарингеален секрет, а и бъркане в гъза), плюс това на мен отдавна ми се ходеше на запад. Перу имаше група за следващия месец, пък вече бях пуснал отпуската и така изборът логично падна върху Мексико. Съдбата си знае работата! Имах две седмици да проуча нещата, включително регулациите на безпилотните летателни системи и се оказа, че разрешение за ползване на дрон могат да получат само мексикански граждани. Голяма греда, защото има такива места, които от въздуха си заслужават. Оставаше да си набележа някои точки извън основната програма, която сама по себе си беше доста богата. Взех си испански разговорник и за една седмица упражнения по нощните дежурства успях да вляза в задоволителна форма, за да не се излагам като произнасям cerveza (бира). А и винаги те гледат с по-добро око, ако продумаш на местен език. Това ми е спасявало кожата в Индия и в Арабския свят, но така и не можах да науча нищичко в Тайланд и на Малдивите, въпреки че на невролозите се налага да се справят с доста по-завързана терминология… Три дни преди екскурзията получих изненадващо обаждане – поради преразпределение на билетите групата беше разделена на две части – трима души трябваше да тръгнат на 24-ти през Франкфурт, а останалите осем на 25-ти през Виена. От фирмата се интересуваха дали не е проблем да тръгна ден по-рано, потвърдих им спокойно, а вътрешно се израдвах – още един ден в Мексико Сити, ебаси! Другите пък получаваха един ден повече на морето, но тепърва щяхме да си мерим пишките на място… В ранни зори на 24.03. отлетяхме от България при бая студено време. Телефонът влезе в самолетен режим и не излезе от него цели две седмици. Така де – личните лекари да му мислят, аз за какво съм се трепал да ставам специалист. По време на престоя във Франкфурт имахме време да се опознаем тримата. Стана въпрос за дългите отпуски и се оказа, че д-р Ц.Т. е колежка ендокринолог от Александровска. А пък екскурзоводът Е.Д. беше много колоритен образ – журналист и фотограф, помъкнал фотографската раница (за мой голям срам) с цели два статива. Подготвихме се психически за 12-часовия полет до мексиканската столица. Както казва една приятелка хубавото на дългите полети е, че има достатъчно ядене и алкохол. А когато до теб седи симпатична полякиня, която също държи да си упражнява испанския, е още по-интересно. 🙂 Навя ми хубави спомени за полякините на остров Закинтос… Успях да не заспя, което беше изключително важно за аклиматизацията, все пак става въпрос за 8 часови зони. За радост в наша полза. Колко е хубаво да се пътува на запад! Тъкмо по залез от маранята изплуваха първите небостъргачи на Мексико Сити. Ех, ако беше Вуйчо с дроня щеше да изпотрепе рибата… Кратка справка в самото начало – това е най-големият град в цяла Америка с официално население около 23 млн. души, разположен на средна надморска височина 2240м в подножието на могъщите вулкани Истаксиуатъл и Попокатепетъл (дано да съм ги уцелил, защото съм зле с езика на ацтеките), всеки от които по над 5000м. Сега разбрахме ли се? Дали заради маранята, или защото гледах как се облича полякинята, но пропуснах вулканите и едвам усетих кацането. След малко пилотът обяви температура 29 градуса и всички наскачаха. Взехме си багажа, посрещна ни Хуан Карлос (местният водач), купихме си песо и зачакахме трансфера. За мое учудване спря голям черен джип, от който изскочи красива мацка с къси дънкови панталонки и обеца на чипото си носле, която се усмихна насреща ни „Булгариа! Биенвенидос!“. Хуан Карлос обясни, че мацката ще се грижи за нас (то тя си беше за обгрижване де) и ще ни закара до хотела. А хотелът беше в самия исторически център на града. Стигнахме бързо (като се има предвид огромния трафик), хвърлих багажа, смених ризата и излязох на вечерна опознавателна обиколка. Само след 15 минути се озовах на централния площад Plaza de la Constitucion или както е известен тук Zócalo. Веднага се набиват на очи двете основни забележителности – Катедралата на Мексико Сити и Националният дворец. Бях само с телефона, реших да не мъкна апарата, а и нали нямах статив. Поех на запад от Катедралата по главната търговска улица, носеща името на националния им празник Avenida 5 de Mayo. Няма да казвам какво стълпотворение става тук. На улицата можеше да се види абсолютно всичко – от сладоледи и такоси, през фокуси и снимки с папагали и питони, та чак до маскирани местни, изпълняващи ритуални танци от времето на ацтеките. По-лошото е, че около теб спокойно си се разхождат хомосексуални двойни под ръка. Викам си „Егаси работата! Ако ги видят сега древните ацтеки ще си отрежат не само главата, ами и оная работа!“ По-зле беше само в Амстердам. Стигнах до следващата забележителност – Музеят на изящните изкуства, който се помещава в изключителна сграда. Следващият ден щяхме да разберем, че отвътре е не по-малко интригуващ. На срещуположния ъгъл се намираше Torre Latinoamericana – първият небостъргач в Латинска Америка. Разходих се из Централния парк, който макар и малък по размери е изключително красив и гъмжи от народ. А навсякъде може да се видят лилавите дървета, които придават особен чар на Мексико Сити. През цялата екскурзия се питахме какви са тия дървета, нямаше кой да ни обясни и чак впоследствие разбрах, че това са били жакаранда. Опитах и първите си такоси с пилешко. Буквално на всеки 50 метра имаше такерии (местните дюнерджийници). Късно вечерта подухваше вятър и въпреки че беше 20 градуса влиянието на надморската височина се усещаше. След двучасова разходка се отправих към хотела. Взех си адаптор за контактите от кварталния магазин само срещу 10 песос (90 стотинки) и заспах доволен.
*
Ден 2
Това беше бонусът за нас тримата с д-р Ц.Т. и Е.Д. – свободният ден в Мексико Сити. Трябваше да го оползотворим по най-добрия начин. В 08:30 бяхме на закуска, където разбрахме какво ни чака в следващите дни. Изборът е между американска и мексиканска закуска, като и в двете има яйца, но в мексиканската има начос от тортила и някакъв кафяв сос, който прилича на лайно от средно тежка диария, но има страхотен вкус и всъщност се прави от кафяв боб и някакви подправки. С екскурзовода си поръчахме местната закуска, наречена чиякилес – име, което щяхме да запомним до края. Чипс с яйца и боб – то по-зле от казарма! 😀 Въпреки че през нощта температурата в столицата пада до около 10-ина градуса, още с първите лъчи нещата бързо си идват на място. Тръгнахме по нашата уличка към центъра. Минахме покрай нещо, което приличаше на църква в типичен архитектурен стил от Колониалната епоха, но всъщност се оказа библиотека. След малко бяхме на централния площад. На дневна светлина се ориентирахме за мащабите и околните сгради. Основните забележителности бяха Катедралата на Мексико Сити и Националният дворец.
Катедралата на Мексико Сити – Mexico City Metropolitan Cathedral
Редом с тях се издигаха Общината, Съдебната палата и няколко музея. Решихме да влезем да разгледаме внушителната Catedral Metropolitana de la Ciudad de México – най-старата катедрала на американския континент. Жалко, че снимането вътре е забранено (опитват се да приличат на европейци, но по някои белези са по-цигани и от българите), защото има изключителни неща. Все пак видях, че една лелка опита снимка, не чаках втора покана и щракнах олтара – също както Златния иконостас в Сан Марко във Венеция.
Олтарът в Катедралата на Мексико Сити – Mexico City Metropolitan Cathedral, The Altar
А едно от най-изумителните усещания е да седнеш да послушаш изпълнение на орган. Излязохме от западния изход, където ни наобиколиха амбулантните търговци – сувенири, шапки (сомбрерос), чанти, обувки, запалки, какво ли не. В уличката от север беше разположен Музеят на фотографията, но с Е.Д. знаехме, че ако влезем ще изгубим целия ден, пък и не беше кавалерско да оставяме дамата сама. Разгледахме площада с останките и макетите Museo del Templo Mayor – един истински музей на открито, на който ще се спра повече следващия ден.
Останките на площада в Мексико Сити – Museo del Templo Mayor
Отправихме се на север към площад Plaza de Santo Domingo с паметник и църква, а на единия ъгъл се намираше сградата, помещавала навремето Инквизицията. Минахме покрай магазини за рокли и костюми, които приличаха на абитуриентски, но по-късно щяхме да разберем, че тук има друго по-важно събитие преди баловете. Продължихме по улицата с музеите, пред един от които е разположена статуя на испанския крал Карлос IV на кон. По обед бяхме пред Музея на изящните изкуства – Palacio de Bellas Artes. Е.Д. ни открехна, че целият трети етаж е посветен на изкуството на Диего Ривера и решихме да му отделим нужното внимание, още повече, че щяхме да избягаме от най-голямата жега. Вече беше 30 градуса.
Музеят на изящните изкуства – Palacio de Bellas Artes
Музеят на изящните изкуства 2 – Palacio de Bellas Artes 2
След няколко щателни проверки, инструкции относно забраната за храни и напитки и непрекъснато напомняне за носенето на маски (cubrebocas), поехме на обиколка из впечатляващите мраморни стълбища и осеяните с картини и фрески зали, досущ като в кралски дворец. Ситуацията ми напомни дворците на Лудвиг II. На първите етажи имаше изложени предмети и рисунки от времето на ацтеките. Доста интересни неща, включително корони, одежди, накити и предмети от бита на местните, както и рисунки, изобразяващи техните вярвания и обяснения на природните явления. Най-интригуващото наистина се оказа творчеството на Ривера. Като започнем от огромната фреска на стената в дъното, озаглавена ‚Човекът, регулаторът на вселената‘. Няма как да не те впечатли с размерите и компонентите си, а съчетанията са направо главозамайващи – от Господ и Дарвин, през Маркс и Енгелс, та чак до Ленин и Троцки. На последните двама има посветена отделна картина с вдигнати леви юмруци, което ме подсети за крилатата реплика „По пути Ленина!“. 😀 Споделих вица и падна бая смях, поне на днешно време нямаше да те разстрелят за подобен хумор.
Изкуството на Диего Ривера – The Art of Diego Rivera
Обиколихме останалите творби, които бяха не по-малко стряскащи. Изображения на войни, скелети, мъртъвци (едно към едно с описанието на facies hippocratica в учебниците по медицина), дечица с отрязани ръце, огнени клади, червенокоса лелка, разкъсала оковите и опълчила мощно комунистически цици срещу тиранията и всякакви такива. Дори и човек без специалност по психиатрия ще си каже „Егаси шизофреника!“, но затова изкуството не е за всеки… Излязохме отново на пека и хванахме по Avenida Juarez, кръстен на националния герой на Мексико и бивш президент Бенито Хуарес, от едната страна на който беше централния градски парк, а от другата поредица от известни хотели и скъпи бутици. Видяхме някои от правителствените сгради и небостъргачи по Av. Paseo de la Reforma и хванахме по търговската улица към следващата забележителност, а именно Монументът на Революцията. Масивна куполообразна постройка, под чиято плътна сянка се събираха столичните младежи – скейтъри, музиканти с китара и обикновени наркоманчета.
Монументът на Революцията – Monumento a la Revolución
Разбрах, че също както Банкок и Мексико Сити бавно, но сигурно потъва, поради особеностите на терена и движението на тектонските плочи. И докато в тайландската столица беше ограничен строежа на небостъргачи и тежки конструкции, тук изобщо нямаха подобно намерение. Поизморихме се от обиколката (която надхвърляше основната програма за следващия ден) и взехме такси, което ни откара до началото на Bosque de Chapultepec. Неслучайно казвам началото, защото паркът се води един от най-големите в Западното полукълбо. Тук си дадохме 2 часа свободно време. Д-р Ц.Т. и Е.Д. влязоха в Антропологичния музей, а аз взех друго такси за самостоятелен фототур. Ударих 400 песо от таблото и шофьорът се зарадва – спираше ме където поискам, изчакваше ме да снимам и така на няколко места, включително Музеят Soumaya и Националната аудитория.
Музеят Сумая – Museo Soumaya
Накрая си отделих време за разходка из Зоологическата градина и малка част от парка около езерото Lago de Chapultepec, с гледка към едноименния замък, който не представлява нищо особено в сравнение с европейските замъци. Събрахме се отново тримата и се отправихме към последната забележителност за деня – Латиноамериканската кула. Тъкмо се включихме в трафика по един от главните булеварди и започнаха да ни заобикалят лимузини с наскачали отгоре девойки в пъстри рокли, танцуващи и пеещи в екстаз. Почнахме да се чудим дали не сме уцелили сезона на баловете, но бързо се усетих, че тези нямат 18. Шофьорът ни разясни ситуацията – празникът се наричал Quinceañera или Fiesta de quince años, демек момичетата отбелязват 15-тата си годишнина. Или както каза Е.Д. „Сезонът на секса е открит!“. Така до центъра си имахме музикален съпровод. Влязохме във фоайето на Torre Latinoamericana, където ни очакваха дълги опашки.
Латиноамериканската кула – Torre Latinoamericana
Очевидно имаше голям интерес към панорамната площадка на върха. С Е.Д. отдалеч си правехме планове как ще запечатим някой градски пейзаж, защо не на фона на вулканите, че и на меката светлина по залез, но уви – дедов! Като ни видяха как сме обесили пушките (говорим за туристически зуум, а не за телеобективи, но простолюдието явно не прави разлика) ни обясниха, че поради близостта с много правителствени сгради на върха е забранено снимането с професионални апарати. Кипнаха ни лайната и на двамата! Всеки път едни и същи глупости, без да се замислят, че хубавите кадри се правят от задапаратните устройства, а не от камерите – ако имаш поглед и въображение може да изкараш нещо готино и от сапунерка, а ако си идиот, дори да ти дадат full-frame пак няма да знаеш какво да правиш. Лошото е, че вече не си носех сапунерката… Двамата се прибраха в хотела, а аз останах да се насладя на нощния чар на Мексико Сити. Едно от нещата, които се запечата в съзнанието ми, безспорно са потоците от хора, които може би само старият пазар в Джайпур може да бие. Когато някой ми се оплаче, че в София било много пренаселено, ще му тегля шут в гъза и ще го пратя да пообиколи света, преди да му знае устата много. В хотела се събрахме на вечеря с остатъка от групата. Оказа се, че се познаваме с архитект К.Ц., която беше с едно лекарско семейство от София – патологът д-р О.Б. и рентгенологът д-р И.Г. заедно със сина си А. Вече ставаше интересно. Най-малкото вицовете за некрофили щяха да се възприемат малко по-благосклонно…
*
Ден 3
За днешния ден беше предвидена основната програма с групата – разглеждане на комплекса Теотиуакан и кратка обиколка в центъра на Мексико Сити. Всички се събраха на закуска. Този път с Е.Д. не се минахме и си взехме яйца с шунка. Едно нещо ставаше все по-сигурно – вече знаех как са яйца на испански (huevos), не се съмнявах, че скоро ще започна и да ги сънувам. Скоро дойде бусчето с Хуан Карлос и мацката с обецата. Разговорихме се помежду си и се оказа, че има още доктори – кардиологът Н. от Кюстендил и майка й Л. епидемиолог. Започнахме да се смеем, а когато преведохме на двойката англичани (пътуващи с нас), мъжът каза „И аз съм лекар“, което накара Е.Д. да подхвърли „Че вие може да си отворите поликлиника тука“. 🙂 Самите „англичани“, както ги наричахме, бяха изключително колоритна двойка, обиколила света – тя от Калифорния, той от Австралия, но живеещи в предградие на Лондон и заклети фенове на Ливърпул (за мой късмет). Ама как да не си обиколил света като се занимаваш с трудова медицина и имаш 30-годишен стаж към British Airways… Отправихме се към първата част от тура – комплексът Teotihuacan, който е разположен в покрайнините на североизток от столицата. Самото излизане от Мексико Сити (Ciudad de México) и минаването през крайните квартали беше доста интересно. Навсякъде по хълмистите склонове е осеяно с разноцветни къщи, наблъскани буквално една върху друга, пред която картинка Факултето просто бледнее. Местният водач дръпна една встъпителна реч, с която целеше да обобщи 20 000-годишна история за 20-ина минути. Изведнъж релефът стана по-равен (макар че все още бяхме на голяма надморска височина), пейзажът по-див, а почвата съвсем суха. Не след дълго бусът спря и се изсипахме на горещото слънце. Сложихме по един слой слънцезащитен крем, защото ни чакаше двучасова обиколка. Всичко започна пред огромната пирамида, своеобразен център на комплекса – Пирамидата на Слънцето. За съжаление вече е забранено качването по нея, а и в тези условия едва ли биха се навили много.
Пирамидата на Слънцето в Теотиуакан – Teotihuacan, The Pyramid of the Sun
Пирамидата на Слънцето в Теотиуакан 2 – Teotihuacan, The Pyramid of the Sun 2
Хуан Карлос разказваше интересни неща за култа към Слънцето и Луната, за боговете и изобщо за културата и обичаите на ацтеките, както и за архитектурните им постижения, но почти нищо не чух, улисан в снимки. Още повече, че следвах мацката, с която взаимно се щраквахме тук-там. Групата пое по дългата алея, озаглавена „Булевард на мъртвите“. От двете страни имаше различни постройки, всички до една изградени от основния строителен материал в района – вулканичен камък с всичките му нюанси от керемидено червено до въгленово черно, което ми напомни цветното разнообразие от вулканични плажове на остров Санторини. На една от стените имаше изображение на ягуар – често срещано животно по тези географски ширини и символ на нощта в древната култура. В другия край на комплекса Теотиуакан се намираше Пирамидата на Луната. Тук също последва беседа, която изпуснах. Очевидно за следващата екскурзия трябва да си взема един човек само да записва материала, докато аз снимам.
Пирамидата на Луната в Теотиуакан – Teotihuacan, The Pyramid of the Moon
Включих се в точния момент, когато Хуан Карлос обясняваше за т.нар. „Зала на славата“. За разлика от днешния термин, местният вариант е бил доста по-суров. ВНИМАНИЕ – следващите редове НЕ се препоръчват за хора със слаби нерви и без медицинско образование!!! Най-добрите бойци навремето били обезглавявани на върха на пирамидата пред всички, почиствали черепите им до блясък с помощта на мравки (които премахвали плътта само за два дни) и ги излагали в централната зала на Булеварда на мъртвите. Дали е слава? Накрая минахме през магазините за сувенири, където да похарчим малко песо – за магнити, ризи, шапки и кехлибарени накити. Тепърва ни предстоеше най-голямата атракция за деня, а именно пазарът за храни и подправки в съседното градче San Juan Teotihuacan. Тук може да се види почти всичко – екзотични плодове и зеленчуци, фрешове, ароматни подправки, риба и месо. Що се отнася до месото – свински глави, краченца, опашки, агнешко, пилета – каквото ти душа иска. Искахме да опитаме нещо местно, а не някой луксозен ресторант и човекът ни доведе на правилното място. Още на първия щанд ни почерпиха за добре дошли с такоси с агнешко, които бая ни се усладиха. После ударихме по няколко свински, гарнирани с бира, фрешове, че накрая и сладолед. Всичко това за по 5-6 лева на човек. И после що са пълнички мексиканците… Следващата ни спирка беше Базиликата Дева Мария от Гуадалупе – една от най-посещаваните католически църкви в целия свят.
Църкви до Базиликата Дева Мария от Гуадалупе – Churches near Basílica de Guadalupe
Тук най-добре се виждаха последствията от потъването на Мексико Сити, защото цялото северно крило на храма беше откъснато и под наклон, като специалистите бяха решили да го оставят в този вид, без опити да го свържат отново, за да не окаже допълнително влияние върху основната сграда. Отвътре храмът беше не по-малко впечатляващ. Самият интериор много напомня този на бахайския храм в Делхи, но все пак говорим за католицизъм. Иконата на Дева Мария от Гуадалупе бързо ме върна в реалността.
Иконата на Дева Мария от Гуадалупе – Santa María de Guadalupe
Чухме и легендата, според която това място е свещено и именно затова храмът е построен тук. Витражите също си заслужаваха.
Витражи – Stained glass windows
Насочихме се обратно към центъра на града, където последва т.нар. сити тур. Повечето неща вече ги бях видял и снимал, така че сега спокойно можех да слушам местния водач. На площада пред Катедралата имаше фестивал с танци, където местните бяха облечени и маскирани като ацтеки, някои от които доста страшни. Тук Е.Д. изби рибата като фотограф с опит в портретната и уличната фотография, но и Вуйчо успя да запечата някой кадър, преди да са полетели копията.
Ацтеки – Aztecs
Ацтеки 2 – Aztecs 2
Завършихме груповата обиколка при сградата на Музея на изящните изкуства. Останалите се върнаха в хотела, а аз поех на последна разходка из мексиканската столица. Все пак не трябваше да прекалявам, защото ни чакаше ранен полет следващия ден, който да сложи начало на приключенията ни в същинската част на Мексико – вътрешността на страната…
***
Следващите дни от екскурзията са описани в отделна история, обхващаща вътрешността на Мексико – планини, градчета, каньони, водопади, джунгли, пирамиди и още много други…
***
Ден 9
Ако някой ми беше казал, че ще видя Чичен Ица – едно от Седемте чудеса на света и още в същия ден това няма да се окаже най-голямата атракция, нямаше да му повярвам. Само 15-ина минути след като напуснахме известния археологичен комплекс отбихме от пътя на голям паркинг. Да, това беше сеноте Ik Kil. Изсипахме се в разкошна градина с бугенвилии и бързо се ориентирахме към вътрешния вход. Местният водач Едгар ни предупреди, че имаме не повече от 45 минути, ако искаме да посетим и Тулум, който беше част от основната програма. Все забравях, че тепърва ни предстои да загубим един час (щатът Кинтана Роо беше в друга часова зона). Всички се пръснаха и кой колкото може по-бързо се насочи към прохладата. Още минаването покрай огромната дупка ти събира очите – изключителна зеленина сред която зее голямо гърло, а от дъното блести изумително синя вода. Дори по-интересно от скалната лагуна на остров Тасос. Всичко това гарнирано с виковете на множество туристи, музика и вкусни аромати.
Сеноте Ик Кил – Ik Kil Сenote
Тъкмо помислих, че съм минал сложната процедура по регистрация, взимане на ключ за сейфа и преобличане и се бях засилил към сенотето, когато чух свирката за първи път. Спасителят на горния ръб ми сигнализираше с ръце, че не съм си сложил спасителна жилетка. „Как ще скачам с жилетка бе, малоумник ?!?“ Реших да не споря и да не губя време, върнах се и сложих първата жилетка, която ми попадна в ръка. Чак после се сетих, че тия зажуленяци са предимно размер М… Все едно бях нанизал корсет, но пък как ми оформяше талията. 🙂 Жалко, че нямаше значение за аеродинамиката при скоковете. Ускорих отново и чух проклетата свирка за втори път. Мръсникът ми даваше знак, че не съм си взел душ. Тъкмо мислех, да му сигнализирам с жестове, че не е прав, че и майка му и леля му не са прави, но все пак при третото минаване всичко беше наред. Спуснах се по витите стълби, издълбани в скалата и след секунди се озовах пред огромния естествен басейн. Имаше бая навалица, освен това контрастът беше убийствен, така че щракнах една снимка с телефона и побързах да се гмурна. Разбира се първият скок беше от по-ниско, за да се аклиматизирам. Оказа се, че водата хич не е студена, а напротив – много приятна. Това означаваше половин час блаженство. Отстрани вече се беше позиционирал Е.Д. с професионалната техника, който успя да улови някои доста добри репортажни кадри.
Моя милост в сеноте Ик Кил
Покатерих се на съседното стълбище, където друг спасител пропускаше желаещите да скочат от най-високото ниво. Когато стигнах горе за миг се разколебах, също както като студент на 10-те метра на кулата в Дианабад. И както винаги страхът от срама спасява положението. Прекръстих се по ортодоксалния метОд, после и по католическия и право надолу като пирон. Не исках да рискувам от такава височина с главата напред, което пък се отрази доста загряващо за други жизнено важни органи, но така е в шоубизнеса… Направих 10-ина скока и отделих няколко минути само за плицикане. Отпуснах се в центъра на сенотето и вдигнах глава към огромния окулус на тавана на тази своеобразна пещера, откъдето висяха лиани, по чиито стъбла непрекъснато се стичаха капки. Невероятно усещане и уникално място! Накрая си отделих време за снимки, изтичах да взема раницата от сейфа и се закотвих на първата тераса с естествен скален прозорец към водния басейн.
Сеноте Ик Кил 2 – Ik Kil Сenote 2
В точния час се събрахме пред буса и потеглихме на изток. Всички, дръзнали да опитат сенотето, не спираха да повтарят, че това е най-голямата атракция до момента, а ние с Е.Д. само си намигнахме за успеха, задето успяхме да убедим шофьора да спре. Преместихме часовниците един час напред и със стабилна скорост напредвахме към Карибско море. Точно в 16:00 бяхме в пределите на археологичната зона в Tulum. Имахме час време за разглеждане, преди да затворят. Минахме по главната алея, след което през външната крепостна стена, за да стигнем до същината на древния град. Комплексът беше голям и наистина трябваше да препускаме. Все пак навремето стените са удържали нападенията на испанците в продължение на цели 70 години. Почти на всяка крачка ни посрещаха игуани, но с по-малки размери отколкото в Ушмал.
Игуана в Тулум – Iguana in Tulum
От високото се забелязваше една неприятна изненада, която в известна степен очаквах. Преди няколко дни беше минал циклон през Мексиканския залив, който с периферията си обхващаше северните части на полуостров Юкатан. В следствие на това по цялото източно крайбрежие бяха изхвърлени огромни маси водорасли, което разваляше представата за тюркоазени карибски води и бели пясъчни плажове. Но за това щяхме да се притесняваме следващия ден. Сега криволичехме между палмите из останките на Тулум.
Останките в Тулум – The ruins of Tulum
Скоро се озовахме пред Замъкът (El Castillo).
Замъкът в Тулум – El Castillo, Tulum
В непосредствена близост беше Храмът с фреските.
Храмът с фреските – The Temple of the Frescos
Късният следобед и морският бриз определено ни бяха от полза. Неусетно стигнахме до югоизточния край на комплекса, откъдето се откриваше гледка към Playa Ruinas, до който се стигаше по симпатични стръмни дървени стълби. Все едно разглеждахме декорите на Карибски пирати. Всеки момент очаквах отнякъде да загърмят оръдията и да изскочат корабите, а защо не и някой да почерпи бутилка ром.
Плажът с останките и Карибско море – Playa Ruinas and The Caribbean Sea
От горната му страна се намираше Playa Tortuga, където достъпът беше забранен, поради гнезденето на костенурките, също както на Закинтос. Отметнахме и последната забележителност за деня (определено най-натоварения, но и най-интересния ден от цялата екскурзия) и беше време за късен обяд. Спряхме на първото крайпътно заведение, което се оказа поредния джакпот. Как иначе, когато ти поднасят такоси със скариди и риба в комбинация със студена бира… Към 20:00 спряхме пред хотела в Playa del Carmen, където бяха последните ни две нощувки. Хотелът беше изключително луксозен – черен мрамор, вани, легла за тройки, най-добрият до момента, а на всичкото отгоре си личеше, че тук животът кипи. Отнякъде се чуваше силна музика и радостни викове, което накара някои от групата да си сменят стаите. Мен изобщо не ме притесняваше, че стаята ми гледаше тъкмо към отсрещния хотел, на чийто покрив имаше бар с басейн. Мисля, че съм споменавал колко много обичам rooftop баровете, а когато има и къде да се намокриш вече говорим за световна класа. Дадохме си час време за освежаване и се разбрахме да излезем на обиколка и вечеря. Сложих електриково зелената ленена риза, пръснах два пъти от арабския парфюм и треснах вратата зад мен. Събрахме се с М., С. и колежката Н. и поехме на нощна разходка. За щастие бяхме на две преки от главната търговска улица и след мъничко вече крачехме по нея и се чудехме накъде да погледнем първо. Положението страховито приличаше на прословутата Bangla Street на остров Пукет – лъскави заведения от двете страни, открити дискотеки на горните етажи, откъдето гърмеше всевъзможна музика, близначки танцьорки, спускащи се от пилоните, а почти на всяка крачка те спираха секси хостеси и те привикваха в техните владения. Неслучайно търговската улица се казваше Quinta Avenida (демек 5-то Авеню). Вървяхме и гледахме, момичетата напред, а ние със С. отзад само правехме физиономии, лошото беше, че изгладнявахме все по-сериозно. Почнахме да се оглеждаме за ресторант. Спряхме срещу един търговски център, който отразяваше ехото от жива музика с мариачи на втория етаж на хубав ресторант. Изборът не се забави много и сякаш последната маса в ъгъла на терасата тъкмо нас чакаше. Момичетата претендираха, че е много шумно, но ние със С. щяхме да си скъсаме ризите от кеф. След малко започнаха да се носят едни плата с морски дарове, едни буритоси, едни наливни бири и нещата си дойдоха на място. Докато отново слязохме на улицата и се смесихме с тълпите. Беше време за дискотека. Все пак бяхме в един от световноизвестните морски курорти на Мексико. Започнахме да оглеждаме кръчмите и близначките, а нашите дами да се мръщят. Н. искаше да се прибира, затова решихме да я изпратим до хотела и после да го мислим. Оказа се, че на покрива срещу нас във въпросния rooftop bar ставаше не по-малко мазало от това в центъра и решихме да се пробваме именно тук. Всъщност това беше хостел, пълен с европейски студентки – много испанки имаше. Вече не знаех с коя ръка да се кръстя. Още повече, че девойките бяха с едни гърди и няколко литра алкохол пред нас. С Е.Д. се бяхме разбрали да се заложим по изгрев за снимки на плажа. Жалко, че нямаше да ме дочака…
*
Ден 10
Свободният ни ден в Плая дел Кармен. Трябваше да измислим как да го уплътним. Още повече, че никога не съм бил от идиотите, които отиват на едно място с дни и лежат на един и същи плаж до откат. За съжаление плановете не бяха съставени своевременно, а след изпълненията от предната вечер половината ден отиде на кино. Изгревът ме подмина неусетно, Е.Д. чакал, ама не дочакал. Хубавото на хотелите тук е, че много добре знаят на какви животни се правят туристите и дават голям толеранс. Например закуската е без фиксиран час. Само трябваше да си взема билетчето и когато смогна. В моя случай към 11 и нещо. Видях, че докторското семейство се бяха излюпили по-рано и вече закусваха, а на вратата се разминахме с М. и С., които бяха съвсем ранобудни на фона на това, което ни сполетя снощи. Почнахме да се уговаряме за плаж, но бързо се сетих за водораслите и им обясних, че по цялото крайбрежие ситуацията ще е сходна и единственото спасение е да избягаме на остров Косумел, за който предварително имах сведения от снимков материал, че е истинско райско кътче. Имаше един конкретен плаж, който не отстъпваше по характеристика на тези от Малдивите. Д-р О.Б. (която владееше испански свободно) прекрати закуската и се зае да договаря нашето приключение за деня в отсрещната агенция. Подсказах й задължително да настоява за Isla de la Pasión (Островът на страстта), защото иначе не си заслужава. Докато мъчех поредната порция яйца (представете си каква изненада) О. долетя и обяви победоносно „Имаме сделка“. За 1000 песос щели да ни осигурят всичко. Нещо ми подсказваше, че няма да се размине само с това, но тепърва щяхме да спорим и да се нагледаме на цигании. Надигнахме се половината група и право в офиса, където договорихме допълнителна отстъпка – сумата стана 900 песос. Тъкмо взе да става като във вица за митничаря, пожарникаря и здравния инспектор, когато агентът ни заяви, че фериботът тръгва след 20 минути, на всичкото отгоре билетът се плащаше отделно от пакета до момента. Още 500 песос, ебаси! Ама нали сме тръгнали кеф да си правим. Добре че можеше да се плаща с карти, че предната вечер валутата в брой се изпари. А пристанището беше на четири преки от нас. Втурнахме се натам през глава. Като при всеки фотограф раницата не мърдаше от гърба ми още с отварянето на очите, та всичко необходимо беше с мен, но останалите нямаха този късмет. Наложи им се в движение (и дори на острова) да си купуват очила, шапки, калъфи за подводни снимки, а някои и бански костюми. Успяхме да се класираме в последния момент. В бързината подминахме една от забележителностите в района, а именно т.нар. Portal Maya – масивна бронзова статуя на мъж и жена с преплетени ръце, издигнати от морето и вятъра, която се откроява на фона на синьото море.
Порталът на маите – Portal Maya
Качихме се на горната палуба на ферибота и се отделихме от сушата. Остров Cozumel е само на 20 км от континенталната част на Мексико, така че скоро акостирахме на западния бряг, където нямаше и помен от водорасли. Водата направо светеше. Имаше един час до потеглянето на нашата лодка за т.нар. ‚обиколка на острова‘, който оползотворихме в разходка, шопинг и сладолед.
Моя милост на остров Косумел
В уречения час зачакахме на кея, където се разигра поредната сценка. Чичкото почна да иска още пари, но ние си отстоявахме позицията, а О. бранеше фактурата със зъби и нокти. Имаше още две мексикански семейства, с които щяхме да се возим. Започна инструктаж относно задължителното носене на жилетки, забраната за използване на слънцезащитни кремове и всякакви други педерастии. Накрая ни взеха раниците и ги метнаха в едни мрежи отгоре, за да не се мокрели. Помислих си „Гледайте да намокрите фототехниката и сте мъртви, да е*а и лайненцата малки!“. Мисля, че на испански беше „algo de mierda“. Моторът забръмча и за мое голямо учудване лодката пое в южна посока. „Ами Isla de la Pasión? За какво сме платили?“ попитах аз, а бунакът отговори „Има голямо вълнение и лодките не могат да стигнат до северната страна“. Рекох си „Абе ти си неграмотен, на морето нищо му няма!“. Най-хубавото нещо нямаше да го видим, така че от тук насетне можеше само да спечелим. А как си избива парите българинът? В цената на обиколката беше включен обяд с напитки. Без да чакаме втора покана почнахме да грабим бири и безалкохолни от хладилника. Шофьорчето (някак душа не ми дава да го нарека ‚капитан‘) се опита да каже, че бирата е за обяда, т.е. след гмуркането, но ние го изгледахме лошо, а С. добави със застрашителен тон „Искаш ли да плуваш при рибите?“ Старо сицилианско послание, но явно се разбираше по всички краища на света. 🙂 Освен това д-р И.Г. със сериозните си габарити отсече „Ние няма да се гмуркаме“, което беше още един повод бирата да започне да се лее като на баварски фест. По едно време стигнахме до по-синичък залив, където ни оставиха 30-ина минути за шнорхелинг. Повечето се топнаха с очилата, за да погледат рибите, ама Вуйчо беше гледал риби къде ли не – Египет, Тайланд, Малдивите, та пропуснах. Направих няколко скока за тонус, а и да не изгоря съвсем без мазилата, след което с колегата отново заседнахме на бирички. Ще ми искат още 100 песос такса, да е*а и мангалите… С две думи – много лъжат тука, гледат само как да измъкнат парички, баламосват те и накрая те водят на две-три места за по половин час гмуркане и те тава е. Да си знаете! Важно е купонът да върви. За цялата обиколка пичовете зареждаха хладилника няколко пъти с бира и безалкохолни, а ние с колегата успявахме бързо да го пресушим. Накрая спряха за въпросния обяд, който се състоеше в късчета риба с такоси. На всичкото отгоре шофьорчето обяви, че може би ще се забавим, а ние гонехме последния ферибот в 19:00. Останалата част от групата имаше още един ден в Мексико – можеше да нощува и на острова, ама ние с Е.Д. и д-р Ц.Т. излитахме в ранни зори. Погледнах мургавия човечец и с най-милия поглед му казах „Ако не засилиш тия кончета под капака ще разбереш, че освен маите и българите са сваляли глави!“. Успяхме навреме да се доберем до пристанището, а десертът си заслужаваше – невероятен залез. Споменах ли, че и на ферибота имаше бира?
Залез в Карибско море – Sunset over Caribbean Sea
Прибрахме се бая изтощени, но нямаше как – трябваше да се вечеря някъде. Изтупани и освежени се насочихме към главната улица и бързо свихме в първия мексикански ресторант. Този път нямаше мариачи, но храната беше изумителна. А порциите огромни. Толкова бяхме капнали, че едвам смогнахме с половината ядене. С. подхвърли нещо за дискотека, но и той самият не си вярваше. Доволни и предоволни се отправихме към хотела, взехме си довиждане и разпуснахме поликлиниката – останалите се качиха, а аз обиколих магазините, защото нямаше как да си тръгна от Мексико без текила и бири.
*
Ден 11 и Ден 12
Тук вече няма какво да се описва – стандартните размисли и страсти на тръгване. Като изключим, че нямах време и сили за много размисли, трябваше да станем много рано, защото трансферът ни беше в 5, а полетът в 7. На всичкото отгоре на връщане летяхме през Канада. Беше кофти от 25 градуса сутринта в Канкун да идем на 0 градуса в Монреал. Хубавото беше, че щяхме да загубим няколко часа в безмитната зона, не къде да е, а на канадска територия. Взех си кленов сироп, бонбони и каквото още се сетих. Големи проверки имаше от страна на канадците, тестове, сертификати, режеха торбите и гледаха всичко – сувенири, алкохол, дрехи… Но, всичко е добре, когато свършва добре – дойде време за дългия нощен полет до Франкфурт и чак тук се зарадвахме с Е.Д., че сме в ръцете на франсета – вкусно телешко с червено вино от Бордо. Нямаше съмнение – знаеха си работата канадците. Англичаните бяха късметлии с директен полет до Лондон, останалата част от групата летеше с едно прекачване през Виена, а на нас ни оставаше последната отсечка Франкфурт-София, която на фона на останалите полети даже не усетихме. Време беше за равносметка, разопаковане на багажа и преглед на хиляди снимки, а също разбира се и плануване на следващото пътешествие.
P.S. Очаквайте и втората история от Мексико! 😉