Няколко дни в Македония

20-24.08.2014.

Ден 1

Като стажант-лекар (последна година студент по медицина) това лято нямах регламентирана почивка. Ето защо се наложи на няколко пъти да се освобождавам за по няколко дена (както всички останали колеги). След държавния изпит по Хирургия забегнах за 10 дни в Гърция. Аналогично след изпита по Вътрешни болести трябваше да измисля нещо интересно. Нашите се прибираха от морето и това беше достатъчен повод, за да се съберем и да продължим още на запад в посока Македония. 🙂 И така, по обяд на 20-ти август потеглихме към нашата югозападна съседка. След 1h 30’ бяхме на Кюстендил. Малко след града спряхме в ресторанта на един хубав комплекс, за да хапнем. Не след дълго преминахме границата и се озовахме на територията на Република Македония. Разменихме евро за денари на free shop-a и продължихме. От тази страна Осоговската планина изглеждаше дори още по-красиво. В Крива Паланка видях един голям басейн встрани от пътя и се зарекох, че на връщане ще го разцепя. Малко по-нататък по път Е-871 релефът започна да се променя – на пръв поглед слизахме в по-равнинна част, но от друга страна се появиха интересни хълмчета, осеяни с разнообразни по форма скали (по моему някакъв вид пясъчници), които приличаха на някакво (макар и много миниатюрно) подобие на Белоградчишките скали. Дойде време да се качим на автомагистрала А2 и да платим първата тол такса. Да, за разлика от Румъния например тук нямаше винетки, а пътни такси. Не че бяха скъпи, но бяха много – за малко повече от 50км до Скопие платихме на 4 места. Все пак без никакви премеждия (предварително бях чел по форуми, че местните пътни полицаи се заяждат доста и за дреболии, особено ако видят българска регистрация) към 17:30 бяхме в Skopje. Скопие – ‘Балканската столица на кича’, ‘Нещо като Лондон, нещо като Париж, нещо като нищо друго на света’ или както казва една моя позната ‘На гол тумбак чифте пищови’. 😀 Не мога да пренебрегна напълно някои определения, но целта ми не е да се заяждам, а просто да споделя някои интересни моменти и места, т.е. да се похваля… Тук разбира се часовникът показваше 16:30 – на всичкото отгоре спечелихме цял час. Имахме малко затруднения с намирането на хотела, но след 30′ (нищо работа като за сравнително голям град) успяхме да го открием. Настанихме се, момичето от рецепцията ни даде карта на града и излязохме на разходка. Бяхме на 20-ина минути от топ центъра. Още по-интересното беше, че отседнахме само на 5′ от Българското посолство. Пресякохме един от големите булеварди, минахме от другата страна и застанахме пред нашата сграда, където си направихме по снимка с ликовете на Ботев и Левски. Минахме още две кръстовища и направихме лек завой наляво по улица Никола Вапцаров, която ни изведе право на площад Македония, където пред нас се извиси паметника на Александър Македонски на красив пиедестал, заобиколен от фонтани.

Паметникът на Александър Македонски

Реших, че ще му отделя повече внимание на връщане, което се оказа грешка. Теглих една снимка в гръб, щракнах паметника на цар Самуил (според местните Самоил) и поехме надясно към Триумфалната арка, която беше следващото нещо, което се забелязваше отдалеч. Снимахме се и продължихме напред по улица 11-ти октомври, докато излязохме пред Парламента или както го наричат местните Събранието на Република Македония.

Македонският парламент

Тук някъде слънцето започна да се спуска към хоризонта и да жарва леко облачетата в небето. Отделихме няколко минути и за парка срещу Парламента, където беше издигнат Паметника на загиналите герои. В дъното на комплекса гореше ‘вечния огън’. Наред с всичко останало имаше и паметник на основателите на ВМРО. Хванахме на североизток по булевард Филип II Македонски и излязохме на крайбрежната улица от южната страна на река Вардар. От тук се откри хубава гледка към отсрещните масивни конструкции, изглеждащи доста помпозно. Сред тях се открояваше Археологическият музей.

Археологическият музей в Скопие

Прекосихме река Вардар по Моста на окото, осеян с над 30 статуи от двете страни, сред които и тази на Крали Марко. По това време залезът стана впечатляващ за гледане, но пък на снимка съвсем не беше така. Просто непочистеното корито на реката и многобройните кранове на новите строежи разваляха цялата романтика. И някак си наистина цялата тази пищност на фона на иначе скромното и маловодно корито на реката изглеждаха точно като ‘на гол тумбак чифте пищови’. 😀 В този край на Каменния мост от двете му страни бяха разположени статуите на Кирил и Методий и Климент и Наум Охридски. Продължихме през площада към паметника на Филип Втори Македонски, също заграден от красив фонтан, хвърлящ пръски в най-различни цветове. Поне не може да им се отрече на македонците, че се грижат за културните си паметници, а не както при нас – някакви кирливи наркоманчета да се гаврят с културното ни наследство или пък банда прошляци със спрейове да си мислят, че правят изкуство… Минахме по моста над булевард Гоце Делчев и влязохме в стария град. Заобиколихме стария базар и стъпихме на Старата Скопска чаршия – ‘меелем за душата’, както се пее в едноименната песен. Пообиколихме малко, след което се върнахме в новата част на града, защото ставаше време за вечеря. Седнахме за 15-ина минути пред паметника на Александър Македонски, за да се полюбуваме на нощната красота. Фонтаните светеха, пиедесталът също, а самата статуя – йок. Балканска работа! Изгледахме и едно кратко представление на площада, след което на една от най-българските улици намерихме хубав ресторант, в който хапнахме и пийнахме Скопско.

*

Ден 2

Сутринта станахме и закусихме в хотела. Тъй като бяхме разгледали основните забележителности в столицата за половин ден, а чак вечерта трябваше да сме на Охридското езеро, започнахме да се чудим как да запълним времето си. Единият вариант беше да се качим с лифта до 66-метровия Кръст на хилядолетието (Милениумски крст) на планината Водно, извисяваща се над Скопие в югозападна посока. Тук се намеси втората рецепционистка (симпатично русо двайсетгодишно дЕвойче), която ни помогна много. Каза, че тази дестинация не е нещо кой знае какво и ни насочи към каньона Матка и градовете Тетово и Гостивар, които са ни на път за Охрид. Така и направихме. Реших, че с оглед предстоящия ми държавен стаж по Акушерство и Гинекология ще ми бъде от полза да видя каньон с такова интересно име. Оказа се, че и на македонски ‘матка’ си е матка. Каква изненада! 🙂 Излязохме от западния край на Скопие, след няколко километра хванахме един третокласен път на юг и в 10:30 местно време бяхме в долния (северния) край на каньона Матка. Сложих 15-милиметровия обектив, защото усетих, че 18мм са малко за тези мащаби. В самото начало се намираше църквата Света Богородица. Срещу входа й имаше няколко лодки, а от другата страна двама спокойно скачаха от една дървена платформа в синьозелените води на реката. Решихме да се пробваме пеша, но скоро видяхме, че е доста ходене. Върнахме се и изчакахме лодките. Хванахме следващия курс. Облякохме спасителните жилетки и се качихме заедно с двойка италианци и македонска баба с внучето си. Разходката с лодка траеше около 20′. Носехме се спокойно по водата нагоре, а от двете ни страни стърчаха склоновете. Гледката много ми напомни тази от Кралското езеро в Германия, но разбира се мащабите бяха несравними. Чак към средата на маршрута се обърнах назад и едва тогава разбрах защо са кръстили каньона Матка. От върховете надолу склоновете се спускаха под голям наклон, като в основите си почти се събираха, с което описваха сякаш вътрешните контури на този уникален женски орган. Стигнахме до горния край на реката на стотина метра под стената на язовира, в който беше превърнат едноименното езеро. Лодката спря, слязохме и лодкарят ни вкара в една пещера – сравнително малка, но с интересни образувания. Обиколихме за 15′ и отново се натоварихме на лодката, за да направим едно кръгче около извора на реката, в която се оттичат пещерните води. В рамките на 5-6 кв.м. температурата рязко се промени, а цветът на водата блестеше в тюркоазен отенък на слънцето, отмивайки варовика. На връщане се заговорихме с италианеца, който каза, че е бил на няколко места в България, а аз му предложих още няколко интересни дестинации за следващото посещение, сред които разбира се Белоградчишките скали. Качихме се отново в джипа и потеглихме към следващата спирка за деня – Тетово (както препоръча русото девойче). В 13:30 местно време влязохме в града и се забихме директно в центъра. Спряхме на един платен паркинг и излязохме на една от главните улици – Илинденска. Или както я нарекохме ние ‘Златарска’ – от единия до другия край бяха наредени златарски магазин до златарски магазин. А какви ланци само! И то дамски – направо претруфена работа. Ама се замислихме малко и като видяхме забулените индивиди около нас (огромна част от жителите бяха албанци и турци) се усетихме защо е така. Друг е въпросът ‘За какво аджеба им е толкова злато, като целите са забулени?’. Ама техна си работа… Продължихме на югозапад по улицата и стигнахме до моста над река Пена, където се намираше Турската баня. Постройката не беше нищо особено, но в далечината зад нея се подаваше мощната снага на Шар планина. Дръпнахме още няколко метра, за да стигнем до Шарената джамия на един ъгъл, която ни беше препоръчана като една от основните забележителности в Тетово, но не бяхме впечатлени. В едно от селата между Скопие и Матка имаше много повече джамии, една от които доста масивна със стърчащи високо в небето минарета. Стана време за обяд и затова се ориентирахме обратно към центъра. Междувременно минахме и бърз транзит през търговския център, където освен традиционните шарении имаше и някои доста стилни костюми и съвременни рокли, които просто недоумявах как някой уважаващ себе си мъж ще допусне да облече жена му. Завъртяхме от другата страна на мола и излязохме на площада, където седнахме да хапнем. В ранния следобед потеглихме на юг по А2 към голямата ни цел на тази почивка – Охридското езеро. Минахме по тангентата на Гостивар, но решихме, че не си заслужава да се отбиваме, за да гледаме отново джамии и продължихме със здраво темпо надолу. Минали сме покрай отбивката за Мавровското езеро (което имах желание да видим, защото от снимки изглеждаше интересно, а и все пак беше в преддверието на Кораб планина), поради липсата на всякакви указателни табели, билборди и тем подобни. След малко повече от 2h бяхме в Охрид. Прекосихме хълма и влязохме в стария град, където си бяхме резервирали къща за гости. Оказа се на много удобно място, еднакво близо до всички забележителности и само на 50м от брега. Настанихме се и излязохме на разходка. Хванахме надолу по една уличка и след 20’ излязохме на Охридското пристанище, което беше свръзката между стария град и новата част. В съседство имаше площад с паметник на Климент Охридски. Площадът и пристанището гъмжаха от хора, а навсякъде обикаляха групи младежи, носещи различни национални флагове. На първата крачка пееха, на следващата – свиреха. Впоследствие разбрахме, че в рамките на два дни се провежда Международен фолклорен фестивал. Погледахме репетициите на няколко групи и се върнахме обратно в стария град, където седнахме да вечеряме в един ресторант през пътя на нашата квартира, от горната страна на църквата Света София. Вечерта до късно се чуваха фолклорните изпълнения.

*

Ден 3

Първият ден на Охридското езеро решихме да разгледаме самото езеро от различни точки, а втория – да посветим на забележителностите в града. Намерихме една симпатична закусвалня в новия град, където хапнахме. Собственикът се оказа много приятен човек, почерпи нашите с кафе и се присъедини към нас на масата. След закуска поехме по източния крайбрежен път чак до края на Македония, където се намираше манастира Свети Наум, на 2км от границата с Албания. Спряхме на паркинга и веднага бяхме ‘нападнати’ от един възрастен човек, който предлагаше да ни повози с лодка за нещо от сорта на 4 или 5 евро. Замислихме се къде е уловката и къде толкова ще ни вози на такава смешна цена, но все пак се качихме. Човекът се оказа много печен. Направихме едно кръгче близо до крайбрежието, а през това време той ни обясняваше някои исторически факти и географски особености на района. След като разбрахме, че Охридското езеро е най-дълбокото на Балканския полуостров се отправихме към манастира Свети Наум, където лодката ни остави. Преди това пресякохме и мястото, където река Черни Дрин (на македонски Црни Дрим) се влива в езерото. Само в рамките на няколко метра отново се усети разликата в температурата. Лодкарят ни каза, че следващия ден ще има маратон по плуване, който последните години се печели безапелационно от Петър Стойчев (или както го наричаше той ‘вашето мОмче’).

Манастирът Свети Наум

Слязохме на брега и влязохме в двора на манастира, който беше много красив. Навсякъде имаше зеленина, сред която спокойно се разхождаха пауни. Най-интересното за много от посетителите (включително и за мен) бяха пауните, накацали по дърветата. Обиколихме малко из този райски двор и влязохме в църквата, където бяха изложени мощите на Свети Наум.

Църквата на манастира Свети Наум

Постояхме малко на сянка до църквата, заедно с една голяма гръцка група. След това обиколихме и остатъка от двора с един параклис и манастирската чешма, до която се продаваше светена вода. На излизане от манастира се разминахме с двойка младоженци, заградени от множество гости, фотографи и свещеник. Булката си заслужаваше – направо засенчи шоуто на пауните. 😀 Минахме по алеята пред манастира и спряхме в едно заведение да обядваме с изглед към плажа. Хапнахме по една Гурманска плескавица, взехме си 3D-магнитчета и се упътихме към съседната планина – Галичица. Имах желание да се кача малко по-нависоко, за да избегна маранята, а и лодкарят каза, че от горе се виждат двете езера – Охридското и Преспанското. След няколко километра отбихме от главния път и тръгнахме нагоре по серпентините. Бързо набрахме височина и след последната фиба излязохме на дълъг прав участък, в края на който имаше панорамна отбивка, от която се откри страхотна гледка към сините води на Охридското езеро, които изглеждаха още по-сини, след като излязохме над маранята. Направихме си по някоя снимка и продължихме по пътя, преминахме най-високата точка (малко над 1600м) и се спуснахме леко от другата страна, където се показа Преспанското езеро. Върнахме се отново на пиковата точка, където хвърлих един поглед към пътечката на север, излизаща на билния ръб. Имайки предвид денивелацията сметнах, че за около 50’ ще съм горе и ще мога да направя една панорама от 2000м на двете езера, само че на нашите не им се чакаше, а и беше много горещо, така че се отказах. Обърнах се на юг и теглих една снимка на първенеца Магаро.

Планината Галичица

По височина Галичица беше колкото Осогово, но по релеф много приличаше на Стара планина, само че тукашната верига беше в направление от север на юг. На слизане ни чакаше изненада. Явно горските бяха огладнели и бяха спрели с един джип при спусната бариера. Искаха такса за преминаване през Националния парк. Излязохме отново на крайбрежния път и започнахме да се наслаждаваме на редуващите се сини заливи, разделени на места от скали. На няколко места имаше малки плажчета, повечето от които затворени и доста диви, до които можеше да се стигне само по вода. Една отбивка обаче ни отведе до един такъв, на който се къпеха няколко човека. Жалко, че не си носехме банските, защото водата беше много чиста и топла.

Сините заливи на Охридското езеро

2км по-нагоре беше следващата ни спирка, където разгледахме Музея на водата (или по-точно Музей върху вода), намиращ се в местността, наречена Залива на костите. Музеят представляваше възстановка на древно селище от праисторически времена. Водата тук беше с изумителен зелен цвят и гъмжеше от риби. Разгледахме отделните постройки, хапнахме по сладолед и се върнахме в Охрид за следобеден плаж. Водата се оказа много приятна и топла. Опасявах се единствено от змиите, защото предварително бях чел и гледал от снимки, че в Охридското езеро има доста. След като обаче направих няколко дължини до шамандурата се отпуснах и вече не мислех за това. Имаше малко водорасли, но скоро и това не беше проблем. Изкарах повече от 2h във водата, а накрая си поприказвахме с един сърбин, който хич не беше приятелски настроен спрямо местните. Заговорихме се за хубави и близки морски дестинации и когато споменах Будва съвсем му стана криво и започна да псува яко. Дубровник пък му бил много скъп – абе нямат угодия сърбите… По-късно направихме отново малка обиколка, след което седнахме да вечеряме в един ресторант под звуците на ‘Йовано, Йованке’, ‘Охридското езеро’ и ‘Морен сокол пие’.

*

Ден 4

Вторият ден в Охрид посветихме на забележителностите в стария град. Сутринта излязохме на най-високата част на хълма и закусихме с гледка от последния ред на Античния театър към сцената, където група туристи от фолклорния фестивал подгряваха гласовете си. Успяха да съберат погледите на минувачите, а накрая получиха и подобаваща доза аплодисменти. От тук свихме леко вдясно от входната порта на стария град и влязохме в църквата Света Богородица Перивлепта. Разминахме с едни англичани и учтиво помолих мъжа (с фланелка на Aston Villa) да ни снима. Слънцето припичаше неумолимо за пореден ден. Заредихме се със студена вода и се отправихме към Самуиловата крепост, кацнала на върха на хълма. В 11:00 местно време влязохме през главната порта. Зарадвах се, че и тук минах със студентски билет, а не както при мръсните шваби. След няколко минути по стената излязох на североизточната кула, откъдето хванах цялата крепост.

Самуиловата крепост

От тази позиция (която се явяваше и най-високата точка на Охрид) имаше страхотна панорамна гледка към града, но слънцето се беше облещило над планинската верига на Галичица. За 30-ина минути разгледахме Самуиловата крепост и се насочихме надолу към следващия обект в програмата ни – манастирския комплекс Свети Климент и Пантелеймон, по-известен като Плаошник (по името на хълма).

Манастирът Свети Климент и Пантелеймон (Плаошник)

Разгледахме църквата и обиколихме комплекса. Във всички посоки стърчаха скелета и кранове. Все още районът беше доста разкопан и посетителите се смесваха с археолози, работници и свещеници. Под църквата дори строяха университет. Седнахме да хапнем по сладолед и да пийнем по нещо студено, защото разходката ни под горещото слънце продължаваше. Поне ни оставаше само слизане. Хванахме надолу по пътечката между дърветата и не след дълго пред нас се откри църквата Свети Йоан Канео на фона на Охридското езеро, при това от най-сниманата позиция.

Църквата Свети Йоан Канео

На завоя под сянката на едно дърво седеше младо момиче, което правеше красиви картини с туш. Взехме глътка вода и разгледахме творбите й. След това слязохме до църквата, където се насладихме на магическото съчетание на зелените дръвчета със синята вода на езерото. Горната позиция ми хареса и реших, че ще се върна за нощни снимки. Тъкмо тръгнахме да слизаме и видяхме двама мъже с камери, следвани от свещеник. В следващия момент отдолу се чуха гласове. Един кораб спря и изсипа младоженците на плажа със се антуража им. След няколко минути се качиха при нас. Булката не беше толкова впечатляваща, но сестричката й си заслужаваше – слабичка русалка с красив черен тоалет. 🙂 Погледахме ги малко и си тръгнахме. На слизане минахме през плажната ивица, което беше грешка. На единия мостик се загледах във водата и видях две водни змии, които си подаваха главите на повърхността. Ето че все пак историите, които бях чел, се оказаха верни. А и снимките не лъжеха. Айде тия двете можех да ги прежаля, но няколко метра по-нататък съвсем спокойно по дъното се разхождаше усойница. Това вече ми дойде в повече. Не стига, че в планината ме преследват тия мръсници, а сега и на Охридското езеро… Така следобедният плаж отпадна от програмата. Другият вариант беше маратонът по плуване. Финалът се очакваше към 17:00 на пристанището, но нещо ме домързя, а и ‘нашето мОмче’ не участваше. Във всеки случай бяхме уцелили точния момент за посещение на Охридското езеро – Международен фолклорен фестивал, Дни на поезията, маратон по плуване и какво ли още не. Прибрахме се в квартирата и чак когато пуснах телевизора се усетих, че е събота и има мачове от Висшата лига. Отдадох се изцяло на мързела за няколко часа. Вечерта хапнахме в същия ресторант с хубава македонска музика, след което си грабнах апарата и статива и хукнах към набелязаната позиция над църквата Свети Йоан Канео. Тук обаче още една греда – църквата беше силно осветена и изобщо не стана това, което исках. Припомних си отново как изглеждаше сестричката на булката, за да не се ядосвам много. Поне станах атракция (със стативи, челници и power metal на мах) за няколко двойки, които се гушкаха под дърветата.

*

Ден 5

Последната сутрин в Македония закусихме отново при нашия приятел в новата част на Охрид, който пак ни почерпи с кафе. Нашите поискаха да му го платят, но той заяви ‘Нема, нема, това е от мене – да кажувате, че македонците са добри хора’. Разделихме се по живо-по здраво с човека и потеглихме. На връщане караше баща ми и аз имах повече време да разглеждам настрани. Така на един прав участък по А2 забелязах подаващите се върхове на Кораб планина.

Кораб планина

Ако имахме няколко дена повече… Но пък така си осигурих повод за следващо идване. Дадохме газ и в ранния следобед бяхме в Крива Паланка, където си бях заплюл басейна. Тъкмо натам се насочихме. Беше ни още рано да се прибираме и затова загубихме 2h тук. Още повече, че имаше и два скока – единия на 130см, а другия на 180см. Учудващото беше, че в тая жега се къпеха само две момчета. Попитах ги да не би да е много студена водата, а те ми отвърнаха ‘Абе, ладна е леко’. Натопих си ръката и ми стана доста студено. Човекът на входа каза, че е 20-21°С. Корави македонци бе! Реших да се метна от ниския скок, пък каквото стане. В първия момент направо изтръпнах (въпреки че съм се къпал и в доста по-студена вода), но с течение на времето ми стана убаво. Набрах смелост и реших да скоча от 180-те см. Дълбочината беше 2м и затова трябваше да изпълня ‘чупката’ майсторски. Така рязко се извих при влизане във водата, че гръбнакът ми щеше да си остане там. 😀 Направих си кефа с още няколко опита, след което поплувах. След басейна отидохме да хапнем в един ресторант, а накрая влязохме в един супермаркет и изхарчихме останалите денари (също както на връщане от Хърватия).