30.09. – 02.10.2016.
Ден 4
Четвъртият ден от екскурзията до Доломитите и на практика кулминацията на събитията. Ако престоят в района на Tre Cime беше лиричния ни увод в тази най-красива част от Италианските Алпи, то сега ни предстоеше да се изкажем по въпроса с ясна теза, подкрепена от съответните аргументи. А именно – изкачването на трихилядникът Piz Boe. Като се споменат Алпите и първата асоциация обикновено са Швейцарските Алпи, тъй като те впечатляват със своя мащаб. Но както казва фотографът И.М. „Доломитите са тези, които впечатляват с релефа си“. И тъкмо така се оказа. Предните два дни със С.Ж. се нагледахме на какви ли не изумителни форми встрани от пътя. Просто целият район е такъв – ред масиви, ред долини, свързани помежду си с невероятни проходи (всички до един с височина над 2000м) и кеф за душата. Изборът на връх не беше труден – разположението му на високо плато с красива панорамна гледка във всички посоки беше достатъчен аргумент. Реалната денивелация на качване излизаше около 300м, но като се има предвид натоварването ни до момента и факта, че за мен всеки ден имаше допълнително по около 100-ина километра шофиране, трябваше да подходим сериозно към самото качване… По разписание сутринта станахме в 07:45 местно време и се оправихме. Отново погледнах набързо прогнозата за времето, за да преценя какво точно да взема за горе. Въпреки че го даваха категорично слънчево реших да си взема дъждобрана (защото достатъчно съм бил по планините). Улеснението ми дойде от редукцията на дебели дрехи и разбира се половината обективи – този път взех само вариото и широкия. Няколко пъти поглеждах през прозореца и видях мъглата. Точно както очаквах и предната вечер – все пак се намирахме в затворена долина – при такива условия облаците падат в ниското и нагоре става интересно. 08:30 излязохме от хотелчето и подкарах нагоре към прохода Passo Pordoi. Завой след завой се изкачвахме, но облаците продължаваха да ни съпровождат неотменно. Очевидно имаше доста дебел слой, не беше просто мъглица в ниското. Въпреки 22-та обратни завоя само след 20‘ бяхме на прохода. Лифтът всеки момент щеше да заработи. Докато се стегнем на паркинга един хеликоптер успя да вдигне гълъбите на няколко пъти, но както се убедихме тези дни това тук е съвсем обичайна гледка. Кабината побираше 55 души, но в онзи ранен час бяхме само ние двамата и техника. Човекът включи съоръжението и започнахме да се издигаме с бърза скорост. Постепенно облачният слой около нас започна да изсветлява. Моментално се сетих за абсолютно идентичното положение в Австрийските Алпи преди 3 години. Погледнах госпожицата и й намигнах ‚Приготви се‘. След няколко секунди над главите ни се подаде синьото небе, излязохме от пушилката и слънцето се облещи. Море от облаци, разбира се. Дори и техникът, който сигурен съм доста често го вижда това явление, направи няколко снимки с телефона. Излизането над облаците предизвиква у мен едно и също чувство – при все че съм го виждал не веднъж, всеки път неминуемо почвам да подскачам като малко финландче, когато му купят бомбичка с водка на пазара в Санкт Петербург 🙂 Само след малко стигнахме до горната лифтова станция на връх Sass Pordoi (2950м). Той се намираше в югозападния край на платото Gruppo del Sella, известно още като „Терасата на Доломитите“. Съвсем скоро се убедихме защо е познато точно под това наименование. Повърхността на платото беше между 2800м и 2900м, а от всички страни беше вертикално, като в отделните му краища имаше няколко върха. И от всички страни гледки към почти целите Доломити. А в този момент с облаците беше съвсем магично. Слоят свършваше на около 2800м и отгоре над морето стърчаха само най-високите зъбци. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше челото на Langkofel, който сякаш се намираше на една ръка разстояние от нас.
Добре че не реших като тримата глупаци да пробвам пухкавия слой… За сметка на това започнах да се озъртам като въртоглав и да се чудя накъде първо да снимам. Другото впечатляващо нещо беше масива на Marmolada на югоизток. И макар слънцето да се беше пречнало точно насреща не се сдържах.
Естествено трябваше да си направя и някоя снимка на ръба. 🙂
Накрая насочих обектива и към предстоящата ни цел – връх Piz Boe.
Във всички посоки от облаците стърчаха удивителни върхове.
Докато се повъртим на върха стана почти 10:00. Излязоха още няколко човека. Стегнахме се за ходене и започнахме с около 20-минутно слизане до хижа Forcella Pordoi (2846м), която се намира в една цепнатина на ръба на платото. Доста интересна локализация. Минахме бърз транзит и продължихме по равната пътека напред. Тя подсичаше отляво южния ръб на платото. Веднага забелязах, че отстрани облаците правят плахи опити да прехвърлят въпросния ръб. Отделни бели пухкави късчета се провлачваха току до скалите, но високото атмосферно налягане упражняваше необходимия натиск, за да не си позволяват твърде много. У мен започнаха да се прокрадват леки притеснения относно картината на върха и дали изобщо ще има такава. Към 11:00 бяхме на последната равна част на платото, където се разделят пътеките за върха и за другата хижа. От тук насетне ни чакаше същинското изкачване. Самият връх не се виждаше, но затова пък се забелязваха пъплещите по ръба хора. Със С.Ж. решихме да използваме тактиката от Олимп и всеки да си определя темпото, така че тя тръгна първа, тъй като аз спирах по-често за снимки, а и за глътка въздух. Вече бях далече от годините, в които с нетърпение чаках да изляза на лекоатлетическата писта. А и напоследък с тези градски екскурзии… Както се казва бавно, но славно набирах височина. Границата от 3000м разбира се не се усеща отчетливо. С мен обаче нагоре напредваха все по-упорито и облаците. В един момент се появи и въже. Наистина на някои участъци имаше нужда. Не чак като на via ferrata-та нa Paternkofel, но може би като на ръба на Kitzsteinhorn, само че с по-малко сняг, а пък лед изобщо нямаше. На едно прехождане от другата страна на ръба се спрях на малка площадка, за да почина и теглих една снимка на Marmolada, преди облаците да са я скрили съвсем. Отдолу вече започваха да прииждат десетки хора. Точно според първоначалната информация очевидно имаше голям интерес към върха, тъй като е удобен и съвсем не сложен в техническо отношение. Напънах си душата и няколко минути преди 12:00 излязох на Piz Boe (3152м). Там вече имаше 10-ина души, включително и С.Ж., облечена според условията. Истината е, че не беше много студено, духаше умерено, но така или иначе трябваше да си напрая снимка по тениска и със знамето. А след това и с Metallica.
След кратка фотосесия се облякох и седнахме на завет до станцията на върха. Намазахме се със слънцезащитен крем и се полюбувахме на гледката. След това госпожицата реши да придава леко надолу, а аз обиколих върха от всички страни. Облаците вече бяха преминали 3000м и на хоризонта изпъкваха няколко масива, сред които най-впечатляващ беше този на Marmolada. Виждаха се още няколко трихилядника, но така и не успях да се ориентирам за австрийския първенец Grossglockner, който беше на малко повече от 50км по права линия. Снимах няколко човека на скалите, метнах отново раницата и поех обратно надолу след около 30 блажени минути на върха. На слизане разбира се приложих техниката с положението за качване към ръба. На едно място здраво се олюлях на въжето, но след като поизмъчих мускулите на двете си предмишници нещата си дойдоха на мястото. По пътеката на връщане нямах проблеми. Последва финалното подкачване до горната лифтова станция и след 1h 30’ на обратно беше време за заслужена почивка. Особено след като скъсихме предварително очертаните 6 часа за върха с 1/3-та. По този повод седнахме на терасата на станцията и хапнахме по една зеленчукова супа. Тук бяха дори още по-нагли от Чимите – 7 евро, а пък резултатът изобщо не можеше да се сравнява по вкусови и естетически качества с горепосочения, но самото място беше достатъчно, за да не се кося толкова много. На всичкото отгоре се забавлявахме с група англичани на около 70-ина години, които очевидно за първи път се качваха на такава височина и се дивяха на всичко наоколо. С техния натрапчив британски акцент, естествено. А да не говорим с колко крем се бяха омазали. 😀 Поне това знаеха, а не като нашите мацки, дето ги водят на Рилските езера и после две седмици се чудят защо са като печени чушки. Заговорихме се с приятна двойка израелци, които също бяха много впечатлени от района на Доломитите и то при условие, че се връщаха от Швейцария. Разменихме си координатите (мацката каза, че сме добре дошли както в Йерусалим, така и в Тел Авив) и слязохме към цивилизацията… Минути по-късно пътувахме обратно през Passo Pordoi към следващия интересен проход – Passo Sella. Малко преди връхната точка на шосето спрях за една снимка до платното. От тук вече се виждаше връх Langkofel.
С.Ж. още не ми беше подала апарата, когато покрай нас профуча червено ламборгини. Дори и за части от секундата брат ми би разпознал какъв модел е, аз обаче не се наемам с такива задачи. Докато отворя капачката се стрелна второ ламбо – бяло. Усетих, че става някакво шоу и не бива да го изпускам. Насочих обектива към платното и щракнах. Тъкмо успях да уловя (макар и леко размазано при тази скорост на движение) третото ламбо – зелено.
Докато погледна кадъра покрай мен профуча последното ламборгини – черно. Все едно бях шибан оператор на “Top Gear”, ебаси… Богаташите си тестваха колите по проходите. Предполагам, че изобщо не им пука какво има отстрани на пътя, просто се кефят на завоите. В продължение на няколко минути след като изчезнаха от погледа ми чувах рева от двигателите им надолу. Побързах да се върна на пътя, че както бях спрял можеше и да ме отнесе някой. След минути излязохме на прохода. От височина 2000м вече се виждаха разредените облаци, които опасваха като мистични венци околните върхове. На един завой спрях, за да снимам връх Langkofel.
В ранния следобед минахме през градчето Ortisei, където щяхме да нощуваме. Оставихме ориентацията за по-късно и директно се насочихме към другата цел за деня, а именно Santa Maddalena (или Sankt Magdalena) – родното градче на Райнхолд Меснер. До там имахме около 30 км, повечето от които отново по невероятни пътища. Специално в участъка в началото на долината Val di Funes пътят по размери и заобикалящ пейзаж приличаше досущ на този в Ягодинското ждрело у нас. Тесен път, остри завои около реката и надвсинали скали. Минахме през градчето San Pietro и не след дълго се озовахме в Santa Maddalena. Първата ни работа беше да отидем до църквата. Оказа се, че точно до нея се провеждаше някакъв фест. Очевидно градчето се беше пооживило и нямаше нищо общо с онези 5 къщи, които фигурират на снимките от времето на пионера на екстремното катерене. След това отидохме до отсрещната поляна, за да се пробвам на една от най-известните фотографски позиции в Доломитите. За съжаление облаците отзад скриваха зъбците на върховете Sass Rigais и Fermeda. Така че по-скоро стана снимка за спомен, отколкото кадър, достоен за картичка. Извадих книгата на Меснер, за да си направя една снимка на това емблематично място и да покажа, че и аз като един от най-великите алпинисти в света съм точно там, където си поискам.
Наближаваше време за залез, но очевидно нямаше да излезе нищо от предварително замислените снимки. Затова изключих апарата, прибрах всичко в колата и седнах на пейката за 15-ина минути просто да се насладя на идилията в това малко планинско градче, в което хората ти се усмихват по уличките без причина и захласнато се занимават с цветята по терасите си, заобиколени от спокойствието на безбройните тучни пасища и величието на мощните върхове. Така се замечтах, че съвсем спокойно можех да си заспя на пейката, но трябваше да се доберем до Ortisei, за да си използваме резервацията. Чак когато се настанихме и видях големия апартамент (и особено ваната) до известна степен се откъснах от досегашните завладяващи гледки. Оставихме багажа и отидохме в една пицария да полеем днешния успех – в крайна сметка бяхме в Италия, макар и точно тук да се говореше основно немски. А когато се върнахме си напълних ваната и се топнах за час и половина. Как не се удавих ли? И аз не знам. 😀 Може би защото оставих кранчето леко да подава топла струйка вода или пък защото започнах да упражнявам характерните извивки от Тиролските песни. Оставихме плановете за следващия ден за утрото – нали уж е по-мъдро от вечерта. Освен това чакахме и окончателните прогнози за времето.
*
Ден 5
Сутринта решихме да си подарим половин час повече спане и станахме в 08:30. С отварянето на очите първо погледнах през прозореца към отсрещните склонове, където се предполагаше, че трябва да се намира масива на Fermeda, но всичко беше в облаци. Седнах да проверя уеб камерите и те също не бяха обнадеждаващи – от гъстата аерозолна маса почти нямаше образ. Взехме единодушно решение последната част от плана с изкачването до Seceda и разходката по ръба към зъберите на Fermeda да отпадне, тъй като се обезсмисляше при това положение. В дневния ред се обсъждаха три варианта: 1) връщане през останалите проходи, които не бяхме видели и обиколка из Кортина; 2) разходка из Венеция и 3) минаване през Австрия и отбиване на езерото Блед в Словения. След кратко обмисляне избрахме последния вариант, защото ни се видя най-съблазнителен. Събрахме си багажа, облякохме градските дрехи и след като си поприказвахме със собственичката на къщата за гости потеглихме (с нагласата за още 1300 км на връщане). Минахме по главния път през долината на река Rienza, където спряхме в едно градче, за да си купим сувенири от Доломитите. След което почти неусетно влязохме в Австрия. Казвам „почти“, защото ако не бяха предупредителните табели за винетка, за да спра, изобщо нямаше да ни направи впечатление. Минахме в покрайнините на град Lienz и не след дълго се мушнахме в тунела Караванкен, който ни изкара в Словения. Скоро след това се отбихме от магистралата и след още 6 км се озовахме на езерото Bled. Минахме набързо през градчето и се изкачихме с колата до замъка на хълма. Със слизането С.Ж. даде идея за слезем по стълбите до езерото. Надолу хубаво, ама нагоре се озорих. Поне се разходихме по брега на едно от най-известните езера в Европа. Времето рязко застудя и това беше единствената причина да не изям един сладолед в крайбрежната градина. Изпъплихме обратно до горе и госпожицата реши да си почива в колата, а аз влязох да разгледам замъка. Ако трябва да бъда честен изобщо не ми се даваха 13 евро за входа, но като видях, че ще има сватба и бързо си промених решението. Особено след като още на входа забелязах, че булката е достатъчно отзивчива и се обърна да ми позира, след като подмина около 10-ина японци с щракащи машинки и видя, че моята пушка е почти толкова голяма, колкото и на нейния фотограф. Все пак размерът има значение! 😉 Когато се качихме обаче до последната площадка на замъка горе вече духаше неумолимо и всякакви идеи за снимки пропаднаха. Включително и на професионалния фотограф. Младоженците и техните гости бързо се прибраха на топло в ресторанта под аплодисментите на няколкото туристи в кафенето отвън, които бяха загряли с бирички, така че само след минути с песните си заглушаваха официалната церемония вътре. Обиколих замъка и направих няколко снимки на езерото, макар и да не се виждаше масива на Триглав отзад. Към 17:30 потеглихме от Bled. На Ljubljana напълних резервоара до горе и след още две кратки почивки спряхме чак към полунощ преди излизане от Хърватия за дрямка. Този път си поспах още по-сладко – цели 7 часа. Направо не ми се ставаше сутринта. Но нямаше как – трябваше тепърва да минем цяла Сърбия, за да си стигнем в ранния следобед в България. Доволни и предоволни от краткото, но богато приключение в Доломитите. И най вече моя милост, защото с това ходене приключих и последния голям проект за 2016-а. След Чехия, Италия, Лефкада, Хърватия, Швейцария, Олимп, Алпите и лято на три морета вече беше време да се отдам на традиционния разврат. Та нали Студентски град кипеше от нови попълнения…