16-22.07.2017.
Увертюрата на летните ми приключения за тази година. Или малка екскурзийка преди голямата семейна екскурзия. Идеята беше да спра (поне за малко) да водя момичета по екзотични острови и да обърна необходимото внимание на майка ми, която имаше голям повод за празнуване – 50-тата си годишнина. Реших, че Френската ривиера е подходящо място за случая. В допълнение имахме и Венеция и Флоренция… Този път искрено се надявам да бъда максимално лаконичен, за да не си товаря мозъка в 40-градусовите жеги, а и поизцеден от пътешествия продължавам да редувам през ден работа, през ден басейни.
*
Ден 1
Ден преди отпътуването дадох и последното си дежурство за месеца, така че на сутринта ми оставаше само да опаковам предварително подредения багаж и да поемем към едни по-привлекателни географски дължини. Автобусът беше почти пълен, шофьорите веселяци, а екскурзоводката отново млада. Какво по-хубаво начало от това? Пътят на запад премина в стандартното висене по границите и периодично спиране за почивки. За мен беше до болка познат, след като последните години доста пъти го обхождах, включително и като шофьор. Ето защо проспах огромна част от него, още повече и с насложената умора след нощното дежурство…
*
Ден 2
Рано сутринта в 08:30 бяхме на Punta Sabbioni, откъдето взехме корабче и се пренесохме директно на прочутия площад San Marco. Точно както и миналата година при екскурзията до Италия. Тъй като там съм описал подробно всичко, тук ще прескоча уточненията. До обяд вървяхме плътно с групата – Мостът на въздишките, Дворецът на дожите, базиликата Сан Марко и накрая мостът Риалто, който тази година зърнах в пълния му блясък.
От тук нататък аз влязох в ролята на екскурзовод, за да покажа на майка ми цялата красота на Венеция. Поехме към вътрешността на островите, за да минем през всички църкви и магазини, които си бях набелязал при предишното идване. В заведението срещу „Червената църква“ взехме по пица и сладолед, след което продължихме с разходката. Направихме обиколка по външния кръг по посока обратна на часовниковата стрелка, за да стигнем до най-южната част на основните острови, белязана от издигащата се базилика Santa Maria della Salute. Тук направихме малка почивка на стълбите пред църквата, където по традиция се събират хората, за да отдъхнат, както и талантливите млади художници, фотографи, артисти, за да черпят вдъхновение от насрещния пейзаж. Заобиколих от другата страна, за да направя няколко снимки и даже успях да се заплесна по две полякини, така че не усетих кога е минал повече от половин час, с което дадох достатъчно време за почивка на майка ми, за да не я изтормозя още от първия ден. 🙂 Защото ни предстоеше обиколка по вътрешния кръг до Сан Марко. Минахме по моста на Академията и се забихме в централните улички на Венеция. Местното градоустройство се оказа единственото спасение от неумолимата жега, въпреки че влажността на въздуха не беше на същото мнение. Имахме предостатъчно време, за да разгледаме на спокойствие всички магазинчета за сувенири и модни бутици. Не успяхме да си харесаме нещо конкретно, затова оставихме този избор за Милано малко по-късно същия месец. Вместо това взехме по още един сладолед и седнахме да се насладим на приятните звуци на площад San Marco срещу едноименната базилика. В 16:00 бяхме и на точното място под кулата на сянка, за да видим как се въртят човечетата на стария часовник, за да ударят 4 пъти камбаната. За 7 часа направихме почти всичко, което можеше да се направи във Венеция, а ако все пак имаше още нещо – го оставихме за следващата седмица, защото семейната екскурзия щеше да започне отново на това приказно място. Първата нощувка беше в околностите на Тревизо в един спокоен хотел. Бяхме доста изморени за обиколки, затова слязохме в ресторанта и си направихме хубава вечеря с червено вино и местни специалитети.
*
Ден 3
По-голямата част от третия ден премина в пътуване, защото трябваше да прекосим цяла Северна Италия, за да навлезем във Франция. Съответно проспах почти целия участък. Събудих се едва когато минавахме покрай Генуа и зърнах най-голямото италианско пристанище. От тук поехме по магистралата, която заобикаля Лигурската ривиера, по-известна като Цветната магистрала (за голяма радост на дамите в автобуса). Аз не се впечатлих особено от безбройните китки и отново задрямах, докато екскурзоводката не обяви по микрофона, че подминаваме Ница и след мъничко ще сме в Кан. Точно така и стана – не след дълго слязохме от магистралата и след няколко кръгови движения (всяко едно от които уникални със своите фонтани и палми) се включихме в лабиринта от малки еднопосочни улички на един от най-известните фестивални градове в света. Изсипахме се дружно на площада пред общината и тръгнахме на малка обиколка – градината на общината, църквата, пристанището и накрая завършихме с това, за което всички туристи идват в Кан – фестивалният дворец. Всеки се снима на червеното килимче и се пръснахме в различни посоки. Имахме 2 часа свободно време и решихме да ги уплътним с разходка по крайбрежния булевард Кроазет (ще ме извинявате, ама изобщо не ми се занимава с тъпите словосъчетания на франсетата и затова ще си пиша на български). Булевардът беше осеян от край до край с известни хотели, лъскави заведения и палми. И рускини, да не забравя… През 2-3 минути се мяркаше по някоя спортна кола, карана от пенсионер с млада булка до него (както повелява традицията). Привечер потеглихме от Кан и се настанихме в един от централните хотели в Ница, където бяха следващите ни две нощувки.
*
Ден 4
Този ден беше изцяло посветен на Ница. След закуска излязохме групово на пешеходна разходка. Някои дами се бяха пременили като за Лазурния бряг, включително високи платформи, но скоро осъзнаха, че няма да го бъде. Започнахме обиколката от Руската православна църква Свети Николай. От тук по булевард Гамбета слязохме до крайбрежния булевард Променад дез Англе. Още един типичен за Френската ривиера булевард – световноизвестни хотели, високи палми, пълни плажове и нещо, което леко ме разочарова – водата на Лазурния бряг изобщо не беше толкова синя, колкото се представя по разни брошури и реклами. Навсякъде обаче имаше спортуващи хора – тичащи, скачащи, с ролери и т.н. В самия край завихме покрай градината Албер I, в която беше разположена сцената за провеждащия се по същото време джаз фестивал и дори някои вече репетираха. Минахме през площад Масена и се насочихме към Цветния пазар. Тук екскурзоводката Н. ни даде малко свободно време, което уплътнихме с избиране на сувенири и хапване на пресни плодове. В уречения час се събрахме на сянка пред сградата на Художествената галерия, откъдето поехме нагоре към крепостта над града. За щастие на всички ни (поизморени от досегашната обиколка в жегата) имаше асансьор, който ни изведе директно на върха на хълма, откъдето се откри гледка към цяла Ница. Това беше и последната спирка за групата, след което имахме свободно време. Двамата с майка ми обиколихме красивата градина на хълма и хвърлихме поглед към всички части на града. Все пак ще сложа една снимка на „прословутия“ Лазурен бряг, за да може човек лесно да направи сравнение с далеч по-сините заливи на Лефкада и Закинтос например. Сега да не вземат да им пораснат много ушите на гърците, щото и те си имат бая трески за дялкане, но на черното не можеш да кажеш бяло…
Слязохме отново в града, минахме по малките улички до Операта и излязохме на площад Масена. Тук обядвахме в един ресторант с невероятни морски дарове и салати, след което се повъртяхме малко в центъра, който и в най-горещите часове на денонощието е препълнен с хора. Най-голямата атракция за децата (а покрай тях и за младите майки) беше Водното огледало – огромна площадка в съседния парк с няколко фонтана, които покриваха повърхността с тънък воден слой, така че се получаваше невероятен огледален ефект (разбира се само в малкото моменти, когато тичащите пишлемета не шляпаха упорито наляво-надясно). Хванахме на север по булевард Жан Медсан, минахме покрай централния мол и катедралата Нотр Дам и се прибрахме в хотела. След кратко освежаване слязохме отпред, където беше срещата за желаещите да посетят Антиб следобед. Всички бяха точни и потеглихме по крайбрежния път към пристанищния град. Тук направихме кратка разходка от пристанището до вътрешността на стария град, обграден с крепостна стена, както повечето градове-музеи по Средиземноморието. Минахме покрай Катедралата и Музея на Пикасо и завършихме на градския пазар, където в дъното се намира Музея на абсента. Екскурзоводката попита има ли желаещи (въпросът беше реторичен) и всички се спуснахме към подземията. В мазето ни беше демонстрирано как точно се е правила и консумирала тази интересна напитка, а също разбрахме, че Пикасо заедно с неговите дружки са се натрясквали с по 2-3 литра зелен елексир редовно. Сега разбирате ли как се ражда изкуството и защо неговите картини са такива? 😀 Направихме си по някоя морска снимка и се върнахме обратно в Ница. Въпреки умората с майка ми се пременихме и излязохме на вечеря в центъра, където вече изобилстваше от цветна феерия и леко подпийнали, но за сметка на това гръмогласни английски туристи. Имаше и доста хубави млади французойки, но както пееше Стефан Данаилов „български не знаеш, с френския съм в мрак“… Така хубаво хапнахме, че ми се приспа и заминаха всякакви мисли за джаз, дискотека и тем подобни. Реших да запазя някакви сили, защото на следващия ден ни чакаше перлата на Френската ривиера – Монако.
*
Ден 5
След закуска потеглихме към черешката на тортата за тази екскурзия – Монако. По пътя имахме кратка спирка в малко градче с една от най-известните парфюмерийници в Европа, където имахме възможността да се насладим на най-различни аромати, да разгледаме музея, включително и да надникнем в стаичките, където се творят тези малки, но скъпи шишенца с благоуханни миризми. Накрая си взехме сувенири и продължихме по направление. Само след минути бяхме на територията на малкото княжество. Тъй като не бяхме нито граждани, нито поданици, трябваше да си платим чек пойнт-а за туристи и едва тогава нахлухме смело в двора на принца. Като казвам „двора на принца“ имам предвид буквално. За отрицателно време бяхме на Скалата или както й казват французите Льо Роше. С други думи административната част на Монако. Започнахме обиколката от Океанографския музей, който е с впечатляващи размери.
От тук преминахме в Ботаническата градина, която завършва на прага на Катедралата Свети Николай. Бяла спретната къщурка, само дето горките си нямат липи по тия места, та отпред стоят две палми.
От всички страни на градината се разкриваха страхотни гледки към останалите части на княжеството, като първото нещо, което се забелязваше навсякъде, бяха безбройните яхти. Завихме покрай катедралата и поехме по една от търговските улички, за да излезем на площада пред Двореца на принца на Монако. Наистина впечатляваща постройка. Чухме няколко интересни думи от страна на екскурзоводката Н., направихме си по някоя снимка, след което ни остана час и половина свободно време. Напълно достатъчно, за да разгледаме и да си вземем сувенири. В уречения час бяхме на мястото за среща, откъдето се натоварихме в автобуса, който ни откара в сърцето на Монте Карло – най-луксозната част на Монако. Обиколката ни тук започна от прочутата фиба на пистата от Формула 1.
Дори и за хората, които не следят редовно състезанията, тръпката да стъпиш на един от най-известните завои в света е голяма. Продължихме през градините и не след дълго излязохме пред другата също толкова популярна и разпознаваема сграда – Казино Монте Карло.
Тук приключи и груповата обиколка. Повечето от жените насядаха на сянка пред казиното да си бъбрят под палмите, някои смелчаци влязоха да си пробват късмета в специалните часове, в които казиното отваря за туристи, за да заложат по някоя символична сума, а аз тръгнах на обиколка. Първоначално се заложих от другата страна на площада и 20‘ чаках да хвана някое Ферари в кадър на фона на казиното, но нямах късмет – минаха повече от 10 бройки Мазерати и Ламборгини, ама тц – не е същото. В крайна сметка се отказах и минах от южната страна на казиното, където имаше страхотна градина. Към 16:00 се събрахме в автобуса и напуснахме Монако, минавайки покрай тенис кортовете, на които тренира и нашият юнак Гришо. Съвсем скоро отново бяхме на италианска територия, за да се придвижим до Монтекатини Терме, където беше и последната ни нощувка преди разглеждането на Флоренция. Бях запомнил много добре центъра на града от посещението миналата година и затова без много бавене се нагласихме с майка ми и отидохме на вечеря в познатия ми ресторант на площада с палмите. Предният път по това време вече се бяхме опознали с голяма част от групата и последната вечер си устроихме истинско парти, но този път нещата минаха по-спокойно. Разбира се нямаше как да мине без пица и вино. Опа, вярно бе – тук се пиеше лимончело…
*
Ден 6
Последният ден от екскурзията беше посветен на цветето на Тоскана – град Флоренция. В 10:00 започна нашата обиколка с традиционната местна екскурзоводка Й., която е просто изумителна. През по-голямата част от увода успя да ни представи колко голяма е била враждата в исторически план между Флоренция и Пиза. А пък аз си мислех, че най-яростните съперници в Италия са Милан и Интер… Тъкмо се чудех как е могла да ми убегне тази подробност миналата година, когато се сетих, че началната част от обиколката ни я представи младата дъщеря на титулярната екскурзоводка. Словосъчетанието „млада дъщеря“ хвърля достатъчно яснота по всички въпроси. 🙂 И тук както и с Венеция няма да се спирам подробно на всички пунктове, тъй като вече съм писал за тях. След беседата пред стария катедрален храм Санта Кроче, минахме покрай Музея Барджело, през квартала на Данте, за да излезем пред необятната Санта Мария дел Фиоре. За пореден път се убедих, че човек трябва да е с fish eye обектив, ако иска да направи нещо. Какви ли панорами не въртях с широкоъгълния и пак не стана това, което исках. При изтеглянето към една от главните търговски улици Via Roma успях да я хвана цялата, леко прикрита от Баптистерия.
От тук минахме през Площада на Републиката, пазара и излязохме на Площада на Синьорията с директна гледка към Стария Дворец – Палацо Векио.
Ударихме на камък, защото днес не можеше да се влиза в Галерията Уфици. Жалко, защото майка ми изпусна да види събрано на едно място световното изкуство и творенията на поколения велики майстори. Груповата обиколка приключи към обяд и ни останаха 7 часа свободно време. Разбира се във Флоренция не е трудно човек да ги уплътни. Влязохме да хапнем в едно страхотно заведение, след което се насочихме към Понте Векио, където много лесно хвръкна първия час. От двете страни бутици и бижутерии, от които на мъжете направо им побеляват косите. В крайна сметка пресякохме моста и отидохме да видим Двореца Пити и Градините Боболи. Нещото, което ми убягна миналата година. Живакът близваше 40-те градуса и единственото спасение бяха петнистите сенки от дърветата в парка. Разгледахме градините, качихме се до Форт Белведере, където се намираше Музея на порцелана, след което оставих майка ми да си вземе глътка въздух до Фонтана на Непутн, а аз слязох до долния край, за да видя и другия фонтан с цветята. В тази част се намираха и дървесните тунели, които при по-подходящи условия и при наличието на някоя госпожица за модел биха се превърнали в един страхотен фон.
Градините Боболи ни отнеха около 2 часа, след което се върнахме през моста в центъра на града, където загубихме още малко време по магазините. Майка ми гледаше чанти и обувки, аз ризи и вратовръзки, но отново не успяхме да си харесаме нещо категорично. В крайна сметка ме грабна една карминено червена връзка с множество тъмно сини лилиуми (символ на Флоренция) и реших, че това ще бъде. Окончателният избор за подарък на майка ми си оставаше за семейния съвет в Милано. Накрая седнахме повторно в хубавото заведение, за да опитаме още някоя вкусотия. След като бяхме пробвали пиците и тирамисуто дойде ред на салатите с морски дарове и плодовете. И накрая пак ни остана 1 час да се въртим на площада, докато групата се събере. Успях да взема и една бутилка хубаво шардоне с ясното съзнание, че обиждам смъртно ревнивите флорентинци и тяхната първокласна школа по отношение на червените вина… Точно в 19:00 автобусът потегли и си взехме довиждане с Италия, само за да се върнем няколко дни по-късно. Междувременно ни чакаше изтощителен 20-часов преход до България. За щастие редовните почивки на 3 часа си свършиха работата, а на последната такава в Сърбия даже успяхме да хапнем плескавици и да обсъдим с келнера творчеството на Saban Saulic и Toma Zdravkovic.