4-дневен преход в Пирин

19-22.07.2012. 

Ден 1

Един отдавна плануван 4-дневен престой в Пирин, в един от най-красивите райони в България. Идеята беше да сме петима с две палатки някъде около Тевно езеро. Доста смела идея, имайки предвид какви неща се пишеха по форумите за арендатора на заслон Тевно езеро. В последния момент брат ми отпадна от сметките и така останахме четирима – аз, И.М., с когото имахме изпълнения в района на Мелник през пролетта, сестра му и моя колежка Р.М. и техния приятел Б. … Четвъртък сутринта в 08:00 се чакахме в Студентски град. По някакъв магически начин успяхме да се набутаме четиримата в колата, заедно с препълнените раници, палатки, шалтета и фототехника. Тъкмо минахме колелото до Перник и се засилихме по първокласния път към Кулата, когато И.М. се сети, че не е сипал гориво. 🙂 За щастие бяхме близо до възела на новата магистрала Люлин и се върнахме. Така след леко забавяне малко преди обяд бяхме на хижа Гоце Делчев (1412м) над Добринище. Натоварихме се с раниците (които хората на лифта едвам успяха да повдигнат) и в 12:00 бяхме на хижа Безбог (2236м). Седнахме да хапнем по нещо до езерото, след което стартирахме към голямата цел. Още в началото на първия склон разбрахме, че няма да е лесно. Слънцето напичаше здраво и заедно с тежките раници усложняваше нещата доста. След няколко минути изкачихме склона и пред нас се откри първата вдъхновяваща гледка – към Поповоезерния циркус. Сиврията и Джангала се извисяваха като стожери от двете страни, а отзад се подаваше свенливо Каменица.

Поповоезерният циркус

От връхната точка на склона нататък пътеката започна да спуска със съвсем лек наклон. Стигнахме до завоя, на който се отделят пътеките за Полежан и за Джангалската порта. От тук започна леко изкачване и след 1h 30’ стигнахме до най-голямото езеро в Пирин – Попово езеро (2234м), където направихме и почивка за обяд. Езерото наистина беше впечатляващо със своите размери – изглеждаше като море, в средата на което се виждаше островчето (калимявката на попа според легендата). Отстрани имаше двама-трима местни, които ловяха риба насред Националния парк. Замислих се колко много скандали има с палаткуващи, но до момента не бях чул някой да е отресен за риболов. На тръгване теглих една снимка на Полежан от брега на езерото.

Връх Полежан от брега на Попово езеро

От тук нагоре вече стана интересно (може би не за всички). До някъде пътеката обикаляше езерото, следвайки нагънатия му бряг, след което започна да става все по-стръмна в посока юг-югозапад. След още 1h 30’ качване излязохме на Самодивските езера под връх Джангал, откъдето вече се виждаха върховете и портата, през която трябваше да минем. Трите езера бяха много интересни – всяко с различен цвят. Нагоре пътеката продължи по характерните за Пирин сипеи. И така до момента, в който на завоя на запад след Момините езера (две по-големи локви в подножието на връх Момин двор) пред нас се показа Лявата Кралевдворска порта. Не знам за другите, но аз гледах с голяма доза притеснение т. нар. ‘порта’ (която представляваше един тесен процеп по средата на назъбения ръб между върховете Кралев двор и Момин двор) и почти вертикално спускащия се от нея сипей, по който трябваше да изпълзим. Тук направихме малка почивка до една преспа. Загледах се в стърчащия на изток връх Демиркапийски чуки и си помислих, че за 20-ина минути може да се качи, въпреки че не изглеждаше никак лесен. Все пак реших да не хвърлям всичките си сили още първия ден и се отказах. По едно време ни настигна един възрастен господин от Добринище, с когото се заприказвахме. Леко по леко драпахме нагоре по камънаците, а раниците ставаха все по-тежки и по-тежки. В един момент се обърнах да взема глътка въздух и използвах паузата, за да направя една снимка на Демиркапийските чуки от пътеката за портата.

Връх Демиркапийски чуки от Лявата порта

Разбира се набелязах си този връх за качване при следващото ми идване в района. Постепенно всеки един си определи собствено темпо и се стараеше да го поддържа. В 17:30 успях да изляза на портата (2616м). И.М. вече чакаше горе и беше хвърлил поглед към Кралев двор. Като на шега ми подхвърли идеята да го качим, защото наистина изглеждаше на една ръка разстояние, а на мен само това ми трябваше. Докато Б. се мъчеше да изпъва портата ние решихме да оползотворим времето. 🙂 Оставихме багажа на скалите до пътеката и се устремихме нагоре по стръмния северозападен ръб на върха. Само за 15’ бяхме горе на 2680м, откъдето се откриха страхотни гледки към цялото главно било на Пирин – от мраморните гиганти чак до Хамбарташ, както и страничните била с Полежан, Джангала и Каменица. Нямаше как да не си направя една снимка на този красив и не много лесен за качване връх.

Моя милост на Кралев двор

В следващия момент насочих вниманието си към скалния гребен на Джангала и Полежан на север.

Джангала и Полежан на север

Направих една панорама на изток, обхващаща върховете Сиврия, Джано, Ченгелчал, Хамбарташ и Демиркапийски чуки, както и Поповоезерния циркус и Маненкото езеро.

Панорама на изток

Накрая хвърлих един нестандартен поглед към Каменица от южния ръб на Кралев двор.

Връх Каменица от Кралев двор

Още с излизането ни на върха кучето от заслона започна да лае. Подхвърлих на И.М., че в момента най-вероятно хижарят ни оглежда с бинокъла и си мисли колко точно пари ще ни вземе, виждайки ни окичени с палатки и шалтета. 😀 Насладихме се още миг на заобикалящите ни гледки и се спуснахме долу, където вече ни чакаха Р.М. и Б. Нарамихме отново раниците и се заспускахме към Белемето. От тази страна Каменица изглеждаше още по-впечатляващо.

Връх Каменица от Лявата порта

А слизането от Лявата Кралевдворска порта изобщо не беше по-лесно от качването й. На места се бяха оформили вертикални улеи и трябваше да пускаме раниците по 2-3м под нас, за да можем да използваме пълноценно и четирите си крайника, без допълнителната тежест да нарушава равновесието ни. В крайна сметка сравнително бързо излязохме на равното и продължихме по добре отличаващата се пътека. В този участък тя изглеждаше почти като магистрала. Обърнах се за секунда и направих една снимка на изкачения вече Кралев двор.

Връх Кралев двор от Белемето

В 19:00 пристигнахме на брега на Тевно езеро (2512м), където купона течеше с пълна сила. Малко преди да седна пред заслона за почивка ударих една класическа снимка на Каменица (2822м) с Каменишка кукла (2690м).

Каменица с Каменишка кукла

Имаше група от над 20 ученици, които бяха изпълнили заслона до краен предел. Освен това отвън имаше още 10-ина човека, настанени в служебните палатки. Усетих, че ни се отваря възможност за споразумение с арендатора на заслона. Влязохме вътре, където децата се прескачаха едно през друго да си купуват ядене, а въпросният стопанин ги следеше отстрани с особено задоволство и блясък в очите. Освен това отдалече си личеше, че е добре почерпен (все пак вече наближаваше 20:00). 😀 Разбрах, че това е подходящия момент, доближих се до него и му обясних, че сме четирима и имаме палатка. Той нямаше друг избор и се съгласи да опънем нашата палатка до неговите. Само след 20-ина минути се бяхме устроили и мислехме къде да се заложим за залеза. А докато измислим облаците съвсем изчезнаха… Решихме да се качим малко по-нагоре по склона, за да хванем езерото от по-високо. Б. остана до брега, И.М. се закотви по средата на склона, а аз се насочих към Валявишки чукар. Мисълта за втори връх в рамките на един ден ме тласкаше напред и нагоре. Прескачах от камък на камък, докато слънцето все по-бързо се спускаше зад върховете. Не стига, че не остана нито едно облаче, но вече се изплъзваха и последните лъчи. Реших да не чакам повече, извадих фотоапарата и направих една панорама.

Тевно езеро с Каменица

Усетих, че ще започне да се стъмва бързо и затова ускорих крачка към върха. В 20:45 бях горе (2664м). Хоризонтът на запад се беше зачервил, а на север се виждаха тъмните силуети на Вихрен и Кутело. За съжаление нямах много време да се наслаждавам на тези гледки, защото вятъра беше доста силен. Все пак успях да закрепя по някакъв начин статива между камъните и да си направя една снимка на върха.

Моя милост на Валявишки чукар

Побързах със слизането надолу, защото вече се стъмваше и ходенето по морените не беше особено приятно. Този момент ми напомни предното ми подобно изпълнение от месец ноември 2011, когато слизах близо 2h в тъмното по каменистия склон срещу хижа Вихрен, след като реших да чакам залеза на Кабата. Малко по-надолу се събрахме с останалите. До един момент се виждаше прилично, но накрая трябваше да сложим и челниците. Към 21:30 се добрахме до палатката, облякохме якетата и седнахме да вечеряме на открито под звездите. Към 22:30 вече стана доста студено, а и бяхме изморени от 7-часовия преход, затова се ориентирахме към лягане. Преди това обаче за няколко минути се поотдалечих от бивака и изгасих челника, за да се насладя в пълна степен на осеяното със звезди небе. Тази гледка ми дойде точно като приказка за лека нощ. Беше наистина уникално – подобно нещо няма как да се види в града. След запечатването на тази картинка в съзнанието ми реших, че вече наистина е време за сън. Да, ама не баш… Тъкмо си сложих полара и се увих здравата в спалния чувал, когато отнякъде се понесе страховито хъркане. 😀 Усетих, че е наблизо и само след минута го локализирах – това беше възрастния човек от Добринище, с когото се засичахме на няколко пъти по време на качването към портата, който ходеше гол до кръста, нарамил една стара овчарска раница, в която много съобразително си носеше бутилка медовина. По едно време човеко тъкмо се поукроти малко, когато лежащият до мен Б. поде нова разтърсваща симфония (по-скоро полифония). 😀 В този момент разбрах, че спането ще бъде голямо предизвикателство…

*

Ден 2

Вторият ден от приключението в Пирин беше посветен на соловото ми изпълнение, свързано с изкачването на Каменица.

*

Ден 3

На третия ден станахме към 08:30. Първата ми работа беше да се присъединя към компанията от предната вечер в заслона, където хапнах с голямо удоволствие обещаните мекици. Освен това реших да се поглезя с един десерт от кисело мляко с боровинки. Разделихме се с хубави пожелания, със С.Д. си разменихме и координатите и всеки хвана своя път. Ние сгънахме палатката и към 10:00 тръгнахме по предварителна идея в посока на Кременските езера. Още в началото почувствах лека умора от изпълнението от предния ден и започнах да мисля какво да изхвърля от раницата. Рових, рових, пренареждах, изчислявах за колко време ще ми стигне яденето и накрая извадих една консерва пастет от 300г. Оставих я на един голям камък отстрани до пътеката с мисълта, че не само се улеснявам, но има вероятност и да помогна на някой закъсал в района. Вярвате или не, но този акт оказа голяма психологическа роля и продължих с нови сили. Първото голямо забавяне обаче дойде още на портата, където Б. се запъна и не можа да се престраши почти 30’. Слизането от тази страна наистина беше доста кофти. Наложи се И.М. да се върне за моя багаж, а аз да поема неговия, защото иначе щяхме да си останем горе. Надолу всеки си определи темпо и го поддържаше. На Самодивските езера спрях за почивка и извадих апарата, за да снимам един ентусиаст, който се къпеше чисто гол в едно от тях. Не мога да си позволя да кача някоя снимка, защото са достатъчно нецензурни. 😀 Малко след Попово езеро свихме вдясно и продължихме надолу (на североизток) към Рибните езера. Там се изгубихме между клековете и се наложи да стържем по гадните камъни, опитвайки се да заобиколим от по-удобно място. Поредното голямо забавяне беше на морената, подсичаща връх Сиврия от северната страна, където вече тотално издъхнахме. В допълнение аз започнах да си усещам стъпалата много набити от ходене. Освен това минаваше 18:00, което налагаше бързо да се ориентираме към близко и удобно място за спане. Всичко това ни отказа от идеята за Кременските езера и предопредели оставането ни за третата вечер в района на Банските езера. Тук направих и последната за деня снимка на едно от езерата с връх Сиврия.

Връх Сиврия с едно от Банските езера

Трябваше да изчакаме докато се стъмни, за да опънем палатката в едни клекове, така че да не се вижда от близката пътека. За два часа комарите ни направиха на решето. Оправихме лагера, хапнахме и се мушнахме вътре. По едно време тъкмо се бях поунесъл, когато Б. ме бутна уплашен, питайки ‘Чуваш ли някакви стъпки?’. Успя да ме заинтригува – почнах да се ослушвам и оглеждам за някаква светлина. За щастие се оказа фалшива тревога и бързичко се успокоихме и заспахме.

*

Ден 4

На четвъртия ден станахме в ранни зори преди изгрева, за да съберем палатката. Наляхме си студена вода от едно изворче под Полежан и към 09:00 тръгнахме. Вече всички мислехме единствено за пътя към дома. Беше неделя и постепенно по пътеката се задаваха разни групи. Лошото беше, че сега трябваше да качваме. Макар и съвсем лек наклон, но постоянен. Накрая все пак излязохме на последния склон и в 11:00 спуснахме на хижа Безбог. Около езерото гъмжеше от хора, някои дори си бяха организирали плаж на големите камъни. Направихме малка почивка, след което си хванахме лифта надолу. Наблъскахме отново всичко в колата и тръгнахме. Спряхме само за малко на една бензиностанция в Банско, взехме по нещо освежаващо и продължихме.

Каменица – едно драматично изкачване

20.07.2012.

Това беше вторият ден от 4-дневния ни преход в Пирин. Сутринта се събудих малко преди 09:00. И.М. и Б. вече бяха станали, за да снимат по изгрев. Подадох си главата навън от палатката и видях, че няма нито едно облаче. Освен това имаше слаб, но постоянен вятър, т.е. разбрах, че отново ще пропадне идеята за някое хубаво класическо отражение на върховете в Тевно езеро. Измих си набързо очите с ледената вода, изведена от езерото малко под заслона. Местният възрастен човек от предния ден ни беше предупредил, че водата не е годна за пиене, но за съжаление нямахме друг избор в този район. След секунди останалите дойдоха и седнахме да закусим. Едва тогава установих, че течния ми шоколад, който бях оставил да нощува в преддверието на палатката, е станал на камък (което говореше за температура през нощта около 4-5˚С). Хапка след хапка и в главата ми започнаха да се въртят разни щури идеи. Другите бяха дошли за снимки, аз обаче бях дошъл за върхове. Много преди идването ми си бях набелязал Каменица (2822м) като основна цел и евентуално някой друг връх. Затова се замислих – предния ден бях качил Кралев двор (2680м) и Валявишки чукар (2664м), т.е. на дневен ред пред мен стоеше Каменица. Да, но колкото повече се взирах в нея, толкова по-страховита започваше да ми изглежда. Вътрешният ми глас започна да ме разубеждава и да предлага по-малко рисковани варианти, като например Момин двор или Джангала, които на всичкото отгоре бяха и много по-близо до лагера ни. И.М. обаче започна да ме убеждава, че това е най-подходящия момент от годината за качването на Каменица. Наистина се замислих – времето беше много стабилно, без никакви изгледи за дъжд, чувствах се физически подготвен, а и не се случваше всеки ден да съм в този район – просто това беше моя шанс. Всичко това, комбинирано с огромното ми желание, реши сложната дилема в полза на един от най-чудните върхове в Пирин и в България изобщо. 🙂

Каменица с Каменишка кукла

Така надъхан до краен предел стартирах в 10:00 от заслона (2512м) сам-самичък към голямата цел, оставяйки другите да пазят палатката. И.М. ми даде своя GPS, на който беше запаметил трака за изкачването на един от най-лудите планинари в страната (Бай Хуй, ако четеш това чувствай се поздравен – имаш моите адмирации). 😉 Включих навигацията и хванах надолу по пътеката, която минаваше покрай долните Белеметски езера. Още на 15-ата минута видях, че нещо не е наред, погледнах GPS-а и разбрах, че съм се отклонил. Сравнително бързо влязох в правия път и продължих надолу по рекичката, докато стигнах най-ниската точка (около 2200м), след което започна качването. Трябваше да се преборя с доста камънаци, някои от които зловещо подвижни, докато изляза на тясната, но прилично оформена пътечка, подсичаща Каменишка кукла (2690м). (Гледайки този участък от Тевно езеро 1h преди това изобщо не виждах начин за минаване). Малко след това се озовах в началото на Беговишкия рид. Там на средата на пътеката имаше една голяма скала, на която беше маркирана посоката за хижа Беговица. Реших да тръгна по тази и без друго единствена пътека, докато изляза на най-високата точка от рида, за да се ориентирам. След минути обаче се сетих, че имам GPS, извадих го и на момента осъзнах, че отново съм се отклонил от трака. Изпсувах подобаващо и се насочих към ‘правилната посока’. 😀 Самият участък около рида не беше стръмен, но за сметка на това достатъчно нагънат, за да не се вижда откъде може да мине човек. След още малко лутане достигнах Беговишките езера (около 2530м), където спрях за почивка. Районът се оказа много красив, защото в бистрата вода на двете езера се отразяваха назъбените физиономии на съседните върхове – Яловарника, Зъбът и Куклите. Тук отново извадих навигацията, според която пътеката продължаваше точно на изток. Погледнах напред, а там се виждаше само един стръмен склон, без никаква следа от пътека или нещо подобно. Все пак реших да се пробвам с ясното съзнание, че вървя по следата на Бай Хуй (един човек, обиколил надлъж и нашир Пирина, който минава и слага тракове на такива места, че да ти побелеят косите). 😀 След малко ходене по неудобни морени излязох на съответния склон, където вече си личеше пътечката, която не се забелязваше отдалече, защото представляваше серпентина, която извива по тревисто-каменистия релеф. 25’ по-късно бях на най-ниската част от седловината между Каменица и Яловарника.

Поглед от южния склон на Каменица

До този момент беше що-годе поносимо. Но когато се обърнах нагоре (на север) и погледнах южния склон на Каменица ме побиха тръпки. Все пак бях стигнал твърде далече, за да се отказвам и упорито се устремих нагоре. От този момент нататък вече нямаше пътека. Не исках да вадя и GPS-а, не за друго, просто да не полети случайно към дълбините зад мен – единствено исках да стигна горе жив и здрав, пък там щях да му мисля. И така – от лявата ми страна имаше ръб, а от дясната – дребнокаменист сипей. И двете неща не бяха особено приятни, затова реших да вървя по средата. Всичко беше ‘хубаво’ до един момент, в който пред мен се изправи една скала. Нямах друг избор освен да я заобиколя отдясно, с други думи да мина през сипея. Сгънах щеките, прибрах ги в раницата и включих в борбата всичките си крайници. Още на втората стъпка обаче, докато си мислех какво ли ще стане, ако сипея тръгне надолу ме споходи и най-голямото ми опасение. В момента, в който уж си бях осигурил опора на десния крак, големият камък отдолу се откъсна и полетя… За щастие заспалите рефлекси на бивш спортист мигновено се събудиха и успях да се хвана здраво с двете си ръце за скалата отляво. Вцепенен и изтръпнал (точният медицински термин е ‘ступор’ – състояние на пълна обездвиженост и вцепененост при запазено съзнание), вкопчен в скалата чак след няколко секунди успях да си обърна главата и да видя все още летящия надолу камък. Стоях така още някоя и друга минута, докато осъзная какво точно се е случило. За момент се помъчих да сметна колко е дълбока пропастта, но видях, че това няма да ме успокои много. Ето защо се взех в ръце и реших да продължа до върха, пък горе да обмислям вариантите за връщане, защото беше ясно, че слизането няма да е от тук. Леко по леко, стъпвайки внимателно в пукнатините на скалите успях да избягам встрани от сипея. И така след още малко стигнах до последните метри, които преминаваха през големи гранитни късове, по които се вървеше сравнително прилично. Все пак вече имах и опит от качването на Муратов връх през декември, където релефа беше почти същия. Когато зърнах изпокъсаното българско знаме разбрах, че съм много близо. В 13:20 стъпих на Каменица (2822м), което значеше, че качването с всичките си изненади и препятствия ми е отнело 3h 20’. Още преди да съм се осъзнал насочих фотоапарата за една панорама от върха.

Панорама на северозапад

На следващата снимка трябваше да фигурира и моята скромна личност.

Моя милост на Каменица

Известно време се въртях на всички страни и не знаех накъде първо да погледна. Това наистина бе един от най-невероятните върхове – откриваха се просторни гледки към карстовото било на северозапад, начело с Вихрен и Кутело, района на Тевно езеро и околните върхове, Тодорките, заедно с пистите, Типиците, Полежанското странично било на север, върховете около Поповоезерния циркус, мощната редица върхове на юг, както и продължението на главното било чак до Хамбарташ. Хвърлих една панорама на югоизток към последния.

Панорама на югоизток

След това се съсредоточих върху мраморните гиганти на северозапад.

Карстовото било на Пирин

Разбира се фокусът падна върху първенеца Вихрен, добре отличаващ се с характерната си величествена осанка. Този връх ме плени още при първото ми идване в района и се превърна в мой любимец, особено след невероятната приказка, която ми разказа през ноември.

Връх Вихрен

Потвърди се всяка една дума от това, което бях чел предварително в планинарския форум, че малкото смелчаци, които дръзнат да качат Каменица след това не съжаляват за постъпката си. Всяка една стъпка върху острите камъни за тези 3h 20’ си заслужаваше. 🙂  Въпреки че не спираше да духа (от горната снимка си личи, че в средата на юли при такова слънчево време съм с полар) останах на тази височина почти 1h. За секунда дори през главата ми мина мисълта да пропълзя по ръба до съседния връх Каменишка кукла (2690м), но се сетих за дълбоко смислената народна мъдрост ‘лакомо дупе кръв сере’ или както я превеждат в моя край ‘гъз глава затрива’ и се отказах. Реших да не се лакомя за втори връх, а да съм благодарен, че изкачих Каменица. Тъкмо се приготвях за слизане, когато чух някакво дращене отдолу по склона. Загледах се по-внимателно и разбрах, че не съм единствения луд, който в този хубав ден беше решил да щурмува шестия по височина връх в Пирин. Това беше научния сътрудник от БАН С.Д. Отдалече си личеше, че има повече опит от мен, затова реших да го изчакам, за да слезем надолу заедно. Със сигурност щеше да ми бъде малко по-спокойно. Аз му предложих да слезем през Малка Каменица и Дясната Кралевдворска порта (тъкмо да разберем как е пътя там, а и все пак се минава още един връх), но той твърдо държеше да не рискуваме и да си минем по вече познатия ‘царски път’. (В речника на планинаря ‘царски път’ е този, по който вече си минал и знаеш, че е сигурен). И така тръгнахме по леко надолу. Вече беше по-лесно – от горе склона се виждаше в по-големи детайли и имахме достатъчно време да планираме всяка следваща стъпка. Не след дълго стигнахме невредими до седловината към Яловарника, а от там надолу вече нямаше проблеми. Спряхме за малка почивка на Беговишките езера, а моя спътник се досети, че на качване си е налял вода от едно изворче наблизо. Само след минути бяхме до него и си напълнихме шишетата. Беше сигурно, че водата е по-качествена от тази на Тевно езеро (все пак там минаваха постоянно купища хора и животни, а това изворче беше встрани от безлюдната пътека за Каменица на около 2500м). Заредени с нови сили се впуснахме надолу по пътечката под Каменишка кукла. Зъберите отгоре продължаваха да ми изглеждат все така страшни и непристъпни. Тайничко си обещах, че ако един ден имам смелостта отново да се върна в този район, то ще бъде именно за този връх. Така замечтан и умислен в идеи за бъдещи проекти не усетих кога достигнахме Белеметските езера. Тук вече почувствах лека умора, затова казах на С.Д. да не ме чака. Разделихме се с уговорката да пием по една бира в заслона, където той щеше да нощува. Със спокойно ходене в 18:00 се завърнах триумфално пред заслона. А там налягали около палатката ме чакаха останалите, леко поизгоряли от мързелуването на брега на езерото. 🙂 Помолих един от тях да ме снима със знамето на фона на Каменица.

Моя милост на фона на Каменица

Оставих си нещата в бивака и тръгнах към Валявишки чукар, защото разбрах, че там има покритие. Стигнах бързичко до ръба, където наистина се появи обхват и проведох важен разговор с нашите, за да ги успокоя, че всичко е наред на втория ден от амбициозния ни преход, както и да им се похваля с изкачването. След това отново спуснах до палатката. Малко преди това направих и последната за деня снимка – на Каменица със заслона отпред.

Каменица със заслон Тевно езеро

И.М. ми сподели, че е говорил с арендатора на заслона и той казал, че няма да ни вземе пари за опъването на палатката. (Просто в случая нямаше друг избор, защото заслона беше пълен, в противен случай не си мислете, че щяхме да се отървем така лесно и безболезнено). И без това доволен от постижението си, като чух това се въодушевих още повече, захвърлих бързо багажа и влетях в заслона да изпия обещаната бира ‘Каменица’. 🙂 На едната маса вече ме чакаше моя нов приятел С.Д. Там имаше и една група от 4 момчета и 3 момичета, с които впоследствие също станахме приятели. Още едно потвърждение на поговорката ‘планината ражда хора, а полето – тикви’. Първоначално започнахме да обменяме информация около маршрутите в Пирин, като ние двамата със С.Д. им разяснихме доста неща относно района около Вихрен, към който се бяха запътили. По-късно го обърнахме на майтапи, като накрая се стигна и до суров медицински хумор. 😀 Общо взето до края на вечерта поддържахме доста задушевна атмосфера. А края на вечерта в заслон Тевно езеро настъпва точно в 22:00, когато спират захранването на осветлението, за разлика от ситуацията на хижа Вихрен, където човек може да пие спокойно цяла нощ, барабар с хижаря (повярвайте ми, наистина е така – до този момент го бях изпитал тъкмо на три пъти). Разделихме се с всички в заслона, казах им да ме включат към общата бройка в заявката за мекици за сутринта и се мушнах в палатката. Дали защото Б. беше отдавна заспал и не хъркаше или защото бях поизморен от приключението през деня, полято заслужено с една бира, но заспах много бързо и неусетно.