Нощувка на Страшното езеро

06-07.10.2012.

Ден 1

Една седмица след изпълнението на Кончето реших да направя още един стабилен удар – този път в главата ми се въртеше идеята за Страшното езеро. Обмислях вариант със спане на заслона, така че да имам време за пълна програма (изгрев, залез и нощ + изкачване на поне един връх). Прогнозата за времето отново беше на наша страна. Навих Р.И. и И.Й., а с убеждаването на брат ми нямах особени затруднения – достатъчно беше само да спомена дестинацията. … И така събота в 10:00 трябваше да тръгнем. Трябваше, ама не. Първо брат ми закъсня с 15 минути, но реших, че не е болка за умиране. След това обаче нашите приятели се забавиха 40 минути, а на всичкото отгоре не си бяха взели ядене и трябваше да ги чакам тепърва да пазаруват. В резултат на това тръгнахме от Младост в 11:00. Ядосах се малко, защото знаех, че ни чака около 4h ходене, а може да има и повечко хора на заслона (все пак беше събота). Дадох мръсна газ и точно след 1h бях в центъра на Говедарци. Спрях да си взема чипс от едно магазинче, за да имам мезе за бирата и предоставих шофьорското място на брат ми, за да кара малко по-спокойно. След още 30’ стигнахме на паркинга на ЦПШ Мальовица. Оправихме се и в 12:45 тръгнахме по зелената маркировка вляво от хотела. В самото начало имаше кратък стръмен участък, след което пътеката тръгна хоризонтално, заобикаляйки рида Ръждавица. На места дори се спускаше, което никак не ми хареса, защото това автоматично означаваше, че губим денивелация и впоследствие ще има повече качване. Спуснахме се до долината на Горна Прека река, откъдето започна изкачването. Не след дълго излязохме на склона със скелетите на изсъхналите дървета. По едно време И.Й. се обърна и каза ‘Дайте да усилим крачка, че ни настигат някакви баби’. Трябваше да ускорим малко темпото, не исках бабите да ни задминат и да стигнат заслона преди нас. 🙂 Малко по-нагоре се разминахме с възрастни мъж и жена, които казаха, че на заслона има много хора, освен това му правят и ремонт. В този момент изтръпнах леко, защото ни оставаха още около 2h до горе, а не бях обмислял друга алтернатива за спане в случай, че заслона е пълен. След 2h ходене бяхме на Йончево езеро (2013м). Спряхме за малка почивка и в следващия момент до брега на езерото излязоха и ‘бабите’, които вървяха зад нас. Оказа се, че всъщност са две симпатични момичета с едно момче и куче. Мигновено четиримата избухнахме в смях. 😀 Попитахме ги дали са за Страшното езеро, но те ни успокоиха, че си носят палатка и ще нощуват на Йончево. Успокоих се – трима човека по-малко конкуренция за места. Сложихме раниците отново и тръгнахме по пътеката със синя маркировка, която заобикаляше езерото от дясно (от запад). Последва стръмничко изкачване, след което сравнително равен участък. Тук започнаха да се показват и върховете.

Поповокапски превал и връх Голяма Попова капа

Малко по-нагоре се разминахме с един мъж и две жени, които направо ме уплашиха, като казаха, че на заслона има 20 човека. Дошли някакви от БТС-то, които правят основен ремонт и не се знае дали изобщо ще може да се спи и колко точно човека ще имат шанса да влязат на топло. В главите ни вече започнаха да изникват на дневен ред вариантите със спускане по другата пътека към хижа Мальовица или дори продължаване през връх Ловница към заслон БАК (Орловец). Втората алтернатива никак не ми допадаше – не само, че не знаех какви са условията в другия заслон, но и трябваше да минем през най-злия район в цяла Рила. Все пак реших да се пробваме на Страшното езеро. След още едно малко изкачване последва нов равен участък, от който вече се виждаха Купените. Това ми подсказа, че не сме далеч от целта. Спуснахме се до едно поточе, от което ‘пътеката’ премина по едни доста отвесни на места скали. Точно тук И.Й. реши да ни надъха за изкачването и пусна песента на Rammstein ‘Te quiero puta’. 🙂 Само след минути бяхме горе на скалите, откъдето се виждаше заслона. Изглеждаше масивна сграда (с капацитет 16 души), особено сравнявайки я със заслон Кончето. Като си спомних как се набутахме 10 човека в онази малка дървена кутия, сега ми се струваше напълно постижимо да влезем 20 души в тази каменна постройка. На долното езерце се разминахме с още трима мъже и една мацка с голям черен фотоапарат, които слизаха. В 16:50  стигнахме до заслона (2465м) и видяхме, че е пълна лудница – вратата беше откачена и я боядисваха, печката беше изнесена, всички възглавници и дюшеци също. Оставих раницата и се обърнах за секунда, за да се насладя на гледката към Страшното езеро и Купените.

Страшното езеро и Купените

В следващия момент попитахме хората от БТС-то дали имат нужда от помощ и решихме да се включим в работния процес. Те разбира се бързо ни разпределиха – мъжете хванахме дюшеците и ги набутахме в калъфите, а пък Р.И. помогна на жените да ги зашият. Привършихме с поставената ни задача и погледнах, че вече минава 17:30 и не ми остава много от деня. Затова реших да тръгна към най-близкия връх – Голяма Попова капа. Оставих тримата да помагат и се упътих сам нагоре. Пътеката заобикаляше източния бряг на Страшното езеро, след което продължаваше в посока югоизток към Поповокапския превал. До един момент вървях по нея, но скоро осъзнах, че тя се отклонява от моята цел и ето защо хванах директно нагоре из камъняка по северния склон на Голяма Попова капа. Все пак не ми беше за сефте да се отклонявам от правия път. 😀 Въпреки големия наклон и коварните камъни напредвах бързичко. В един миг на метри пред върха се спрях, защото забелязах нещо да се движи между камъните. Приличаше на глава. Извадих фотоапарата и се прицелих със зуум-а. Това беше дива коза. Имах щастието за трети път да срещна представител на този удивителен животински вид. 🙂 Учудих се малко, защото по принцип се движат на малки стада или поне по две-три. А тази красавица беше сам-самичка на билото. Приближих се още малко на 20-ина метра от нея и реших, че това е моя шанс да направя някоя снимка. Грациозното животно не само, че не се изплаши, но се обърна и право към мен, така че имах възможност да направя цяла фотосесия.

Дива коза на билото

Имах наистина невероятен късмет да хвана това страхотно животно. Тази среща ме зареди допълнително с енергия и желание. Прибрах машинката и продължих още няколко крачки, а козата изчезна с два скока. В крайна сметка след 50’ бях на върха (2704м). Още с излизането на билото се усети силният вятър, който духаше горе и се наложи да се обличам и да слагам ръкавиците. Като цяло върхът не беше нещо особено – една голяма равна тревисто-камениста площ с няколко пирамидки около котата. Затова пък гледките си заслужаваха – Лопушки връх, Мусала, Кобилино бранище, Купените, в далечината на запад се забелязваше Мальовица, почти изцяло скрита от Камилата, а долу в основата на сипеите под краката ми се виждаше Страшното езеро и заслона на северния му бряг, заедно с шетащите отпред хора. Направих една панорама на изток към най-високата част на Рила.

Панорама от връх Голяма Попова капа

След това си ударих една снимка на върха.

Моя милост на върха

Погледнах си часовника и видях, че минава 18:30. Знаех, че залезът е в 19:10, което със сигурност означаваше, че ще слизам известно време по тъмно. Ето защо се постарах да скъся максимално това време и поех обратно. Вървейки отгоре надолу вече се виждаше малко по-добре къде би могло да се мине безпроблемно. Залезът ме хвана точно по средата на склона. Спрях за малко и погледах как се скриват последните лъчи зад Мальовишкото било и усетих колко топли са те. След това осъзнах, че ми остават още 30’ до заслона и се взех в ръце, за да сляза от камъните до пътеката, докато все още се виждаше прилично. Само след 10’ се стъмни, а стана и доста студено. Спрях за една глътка вода, сложих челника и запалих подметките надолу по пътеката. След малко излязох на завоя, откъдето вече виждах движещите се светлини. В 19:45 бях при останалите (интересно разминаване се получи – нагоре 50’, а надолу 1h). Бяха свършили с работата и вече прибираха последните неща. Ръководителят на групата от БТС-то привика всички ентусиасти пред заслона и ни строи. Заръча на отделните групички да излъчат по един отговорник, с който да влязат и да разпределят местата. Обърна се директно към мен (останалите ми викаха ‘докторе’ и може би затова реши, че аз съм най-подходящ). Да, но аз набързо му обясних, че все пак съм мъж, т.е. не може да се разчита на мен да нося отговорност за нещо, поради което посочих за водач на групата Р.И. 🙂 Всички се засмяха и се съгласиха с мен. Само след минути леглата бяха разпределени. На мен ми се падна това на горния ред срещу вратата. Като казах легла имах предвид нарове – тези от вас, които са спали на такива знаят за какво иде реч. Настанихме се общо 16 човека (навън останаха само двама с палатка), с което покрихме изцяло капацитета на постройката. Старшият на БТС-то (когото за кратко ще наричам ‘шефчето’) запали печката и само след малко вътре стана изключително приятно. Наобиколихме масата, отворихме бирите и започнахме да нагъваме. По едно време шефчето реши да направи вечерта по-интересна и предложи всеки да каже по няколко думи за неговата група. Самият той започна пръв, като обясни, че с повечето от неговите приятели са заедно от 30 години, обикаляйки насам-натам и поддържайки заслоните в България. Накрая представи двамата най-млади членове на неговата група, които ни разказаха за изключително вълнуващия си поход до връх Елбрус в Кавказ това лято, а също така ни показаха и снимки от приключението им. След това дойде ред на нашата група, но Р.И. не беше много словоохотливо настроена, затова се наложи аз да поема щафетата. Обясних им, че сме заедно като група от няколко години, като първото ни качване с Р.И. беше през 2006-а на връх Миджур. Имаше няколко човека, които не бяха чули за него, така че историята ми се оказа интересна за тях. Успях да впечатля шефчето, тъй като стана дума за Пирин и му казах за качването ми на Вихрен през месец декември миналата година, където интересното бяха последните 300 метра катерене във фирнования сняг. След това споделих набързо за приключението ни на най-високия връх в Дурмитор от лятото в Черна гора, а накрая не пропуснах да изтъкна и брат ми като професионален фотограф. Той от своя страна показа няколко снимки, с които моментално впечатли присъстващите. След нас се изказа третата група и основно нейният отговорник, чиято история за оцеляването му след лавина ни накара да настръхнем. Накрая остана последната група от две жени и двама мъже, които лично на мен не ми бяха особено интересни, защото се занимаваха със залесяване на гори, предимно в Родопите, т.е както обичам да казвам ‘оперират на по-ниско’. Все пак за тях това беше постижение, защото за първи път бяха на такава височина. Старшият благодари на всички за интересните и поучителни истории и не забрави да спомене прочутия наш алпинист Людмил Янков, като ни заръча да сме внимателни във всяко едно начинание, защото той е един от малкото хора в света, спали на 8000м и въпреки това загинал на 2600м. Малко по-късно приключихме с вечерята и се ориентирахме към разчистване и лягане. Шефчето обясни, че имат още довършителна работа, така че всички трябва да станат към 07:30, за да продължат на спокойствие. А тъкмо си мислех, че ще си поспя, след като ми се бяха акумулирали две седмици, в които не бях ставал по-късно от 07:00, заради Кончета, хирургии и тем подобни… Предложих да излезем малко навън, за да се насладим на изпълненото със звезди небе и Купените на лека лунна светлина. Нагласих фотоапарата и статива уж да пробвам някоя нощна снимка, но видях, че не се получава и обърнах обектива към заслона, който светеше приятно. Двамата с И.Й. направихме няколко обиколки с включени челници и се получиха интересни кадри.

Вечеринка на заслон Страшното езеро

Тъкмо се успокоихме и се отдадохме на завладяващата нощна атмосфера и звездната плеяда, когато от заслона се понесе звучна планинарска песен. Вътре всички пееха на висок глас, а отвън четиримата им се смеехме на още по-висок такъв. 🙂 По едно време ни стана студено и решихме да се прибираме. На влизане погледнах термометъра на вратата, който показваше 3˚С. В заслона вече беше много топло, дори леко задушно. Оправихме се набързо и си легнахме. За всеки имаше по две одеяла. Беше обаче толкова топло, че реших да легна само с полара, без спален чувал, като дори не се завих. Не мога да кажа обаче, че заспахме бързо. Моята позиция беше доста неудобна – не стига, че нарът беше широк точно колкото да си опъна ‘свободно’ ръцете до тялото, а и таванът беше скосен и се спускаше към стената отляво, така че при всяко завъртане натам рамото ми се жулеше в него. 😀 Разбрах, че заспиването няма да е лесно. Това, за което също не се бях замислил беше, че е невъзможно от 16 човека, спящи на едно място поне един да не хърка. 😀 Само след секунди приятната до този момент атмосфера беше разцепена душмански от първата за вечерта композиция. Тя идваше от един от възрастните мъже от БТС-то, който спеше срещу печката. След всяко обаждане жената, която спеше до него го подритваше, което го успокояваше за момент. По едно време тъкмо затихна, когато един от мъжете под мен се включи активно по темата със своя интерпретация. Вече започвах да си мисля, че не може да стане по-зле, когато от срещуположния ъгъл на долния ред се насложи втори глас. Получи се една невероятна какафония, допълнена от смеха ни с И.Й. 🙂 По някакъв начин след това съм заспал. Само си спомням, че по някое време се събудих, за да си метна едното одеяло.

*

Ден 2

Сутринта гласът на шефчето се чу още преди 07:30. Аз се направих на ударен, метнах си и второто одеяло, защото беше станало доста студено и отново се обърнах. След малко обаче брат ми ме събуди, защото наистина трябваше да ставаме. Оправихме си леглата и се облякохме стабилно (отвън беше 1˚С). Вариантите пред нас бяха два – оставаме и помагаме на хората за час-два, след което качваме с двама от тях Купените или си хващаме пътя надолу и се прибираме рано-рано. Купените ме блазнеха изключително много, но работата на този студ наклони везните необратимо в полза на втората опция. 🙂 Разделихме се по живо-по здраво и в 08:00 поехме надолу. Спрях само за секунда, за да направя една снимка на отражението на Купените в Страшното езеро, докато И.Й. не е хвърлил някой камък и не е развали всичко.

Отражение на Купените в Страшното езеро

Последва и една снимка от долното езерце.

Огледалната повърхност на долното езерце

Надолу вече не беше толкова интересно – нещата бяха досущ като от предния ден. Дори И.Й. пусна отново Rammstein на същия кофти участък със скалите. Разликата беше единствено в температурата – надолу слизахме с якета. Чак на Йончево езеро слънцето се издигна достатъчно и наоколо се затопли. Тук направихме една голяма почивка, така и така не бързахме. По едно време се събуди и едната мацка от палатката и дойде да ни прави компания на брега на езерото. С нея беше и кучето, което направи страхотно шоу. След като загубихме повече от час се упътихме отново надолу. Точно в 13:00 слязохме на ЦПШ-то. Имахме предостатъчно време, не ни се прибираше толкова рано в сивата и мръсна София и решихме да си устроим един запой в чайната срещу пистата. С други думи изводът от тази история (ако трябва да перифразирам един друг голям автор) е, че всичко е добре, когато завършва на маса. 🙂

От здрач до зори на Кончето

29-30.09.2012.

Ден 1

Поредният поход в Пирин. Специално този го сънувах от доста време и ето че дойде момента за неговото осъществяване. Звъннах два телефона на Г.Б. и Р.К. и само като споменах Кончето групата категорично се оформи. Идеята беше да спим на заслона, затова ги предупредих да си вземат топли дрехи, спални чували и достатъчно вода. Както повелява традицията преди всяко ходене и този път бях изчел всичко за планувания маршрут – забележителности, варианти, времена и т.н. Мислех да светна нашите относно дестинацията в последния момент преди изкачването, но под упорит натиск се издадох още предната вечер. А при споменаване на Кончето всеки родител реагира по един и същ начин – с огромно притеснение. Брат ми успя много тактично да премълчи факта, че вечерта преди нашето заминаване е станал поредния нещастен случай на Кончето – един мъж е паднал от там. … И така след една неочаквано спокойна нощ станах събота сутринта в 07:30. За първи път бях опаковал абсолютно целия багаж още предната вечер. Закусих набързо и слязох пред блока, където трябваше да се чакаме с момчетата. На излизане през главната врата се усетих, че съм забравил ключовете от колата. ‘Да му е*а майката!’, помислих си не особено силно на глас. 😀 И тъй като съм изключително суеверен се сетих, че е имало доста случаи, в които забравям по нещо и се връщам, така че изобщо не се притесних. Оставих багажа на пейката при Г.Б. и се върнах. При второто слизане вече и Р.К. беше на линия. Скочихме в колата и отлепихме по познатия маршрут София-Дупница-Благоевград-Симитли-Разлог-Банско. От опит знаех, че до хижа Вихрен са точно 3h. Да, но на Боянския участък на околовръстното се заформи едно задръстване, което предвещаваше удължаване на времето. Поредната загуба на минути дойде на бензиностанцията на Владая. Не след дълго обаче излязохме от пътния възел на автомагистрала Струма и реших, че тук е момента да наваксам изгубеното време. Дадох газ и така до строящия се участък преди Дупница. По-нататък отново ми се отвориха възможности за бързо каране – залепвах се за някой черен джип или за някой с регистрация ‘Е’ и настъпвах без много да му мисля. По някое време излязохме от Предела и вдясно от нас (на юг) се откриха Мраморните гиганти, които всеки път показвам с голяма доза вълнение на моите спътници. Адреналинът скочи още повече, когато казах ‘Ей там отиваме, момчета!’. 🙂 Малко след това започна стръмното изкачване към хижите. Спряхме за редовната снимка на Вихрен преди завоя на участъка, в който пътя пресича писта Алберто Томба. В 11:15 паркирах до заведението под хижа Бъндерица. Това означаваше, че съм взел маршрута за 2h 45’. Охааа! Надъхах се още повече. Стегнахме раниците, пълни с дрехи, чували, ядене и 3l вода и тръгнахме нагоре. Хванахме по стандартната пътека със зелена маркировка към Казаните, която тръгва между хижа Бъндерица и бунгалата (1810м). В началото си беше истинска мъка, като се има предвид и факта, че изобщо недолюбвам ходенето през гората. По средата на гъсталака (ама буквално в най-голямата джунгла) извадих GPS-а, за да се консултирам, защото имаше разделяне на пътеката на две. Правилната посока беше на югозапад, т.е. наляво. Не след дълго излязохме от гората и нещата започнаха да идват на мястото си. Към 13:00 бяхме на Малкия казан (2200м), където спряхме за обяд. След като се подсилихме последва малко ходене по равно, а после стръмно изкачване. На излизане от Малкия казан пред нас се откриха гигантите Вихрен и Кутело.

Мраморните гиганти Вихрен и Кутело

В 14:10 бяхме на Големия казан (2400м), откъдето започнаха да се разкриват съществените гледки – 515-метровата Северна стена на Вихрен и източния склон на Кутело. Докато щраках снимки наляво-надясно забелязах вечната преспа в основата на стената. След още малко сравнително равно ходене отново дойде ред на стръмно изкачване. В самото му начало трябваше да излезем по един сипей, което ми напомни малко качването на Лявата Кралевдворска порта (при прехода до Тевно езеро). След 1h излязохме на Премката между Вихрен и Кутело (2660м). От тук вече се виждаше и крайната ни цел за деня – малката бяла точка на билния ръб, наречена заслон Кончето.

Карстовото било от Премката

Направихме малка почивка на този живописен участък преди голямото изкачване. Обърнах се на север и се загледах в добре личащите се пътеки. Те бяха три – първата тръгваше наляво и подсичаше върховете, излизайки директно на Кончето; втората вървеше отляво на ръба, излизайки малко преди Кутело-2; а третата вървеше отдясно на ръба, излизайки малко преди Кутело-1. Имайки предвид колко много хора са падали именно на подсичащата пътека категорично я отхвърлих още на първо четене. Без много замисляне избрах най-дясната, която се оказа и най-стръмна. В края на краищата бях дошъл за върхове, което означаваше само едно – минаване по ръба на Карстовото било. Поехме дълбоко въздух и задрапахме по баира. Наистина не се сещам за по-уместна дума в случая – в борбата със склона влизаха крака, ръце, щеки… По едно време (някъде по средата на склона) едва забележимата до момента пътека изчезна. Това допълнително изплаши моите спътници. Спрях за миг, огледах се добре и осъзнах, че трябва да продължим по някакъв начин между камъните. Все пак до някаква степен си личеше къде са минавали хора. В един момент спряхме, доста поизморени, а и някои се респектираха в голяма степен от височината. Р.К. промълви ‘Дано да си заслужава горе’. Нямаше как да не си заслужава, след като при леко обръщане назад се виждаше следната картина.

Вихрен от склона на Кутело

Видяхме доста зор и брахме не малко страх, но след минути се чу мощния вик на Г.Б., който ходеше на няколко метра пред мен. Той вече беше стъпил на върха и се удивяваше от гледките. Само след секунди и аз стъпих на Кутело-1 (2908м). Костваше ми точно 50’ от Премката, което отговаряше на установения от мен принцип, че 300 метра във височина се качват спокойно за 1h. Не си спомням да съм се проявил с традиционния рев, може би защото съм останал безмълвен за известен период от време. Гледките във всички посоки бяха зашеметяващи – първото нещо, което привлече вниманието ми бе внушителния Църномогилски чал точно напред със своите недостъпни склонове; зад него се виждаха китните градчета Разлог и Банско, а още по в далечината на север се извисяваше масива на Рила с добре отличаващите се силуети на Мусала, Малка Мусала и Купените; поглеждайки на югоизток сякаш на една ръка разстояние, но в същото време отделен от нас с тази дълбока изрезка, наречена Премката, се издигаше първенецът Вихрен; на изток се виждаше Тодорка, а зад нея Стражите и Полежан; не на последно място в дъното на югоизток хоризонтът беше пронизан от мощно издигащата се снага на Каменица. Разбира се веднага се започна със снимки на 360˚ (ако трябва да бъда точен малко по-малко от 360, защото слънцето се беше облещило от юг, където като едва доловим силует оставаше Синаница). Естествено накрая си направихме по няколко снимки за спомен от върха. Сложихме отново раниците и потеглихме по ръба към съседната втора кота. А самият ръб си беше голямо предизвикателство – ходиш по сравнително добре очертана пътечка, не по-широка от 1-2м, а от двете ти страни зеят дълбоки пропасти. Само след 15’ бяхме на Кутело-2 (2907м). Спряхме за момент до пирамидката и си направихме по една снимка, използвайки за фон първенеца на Пирин. След това направих и една панорама в тази посока.

Панорама от Кутело-2

От този момент нататък започна и най-съществената и интересна част от нашия преход. Последва стръмно слизане към Кончето. Ръбът ставаше все по-тесен, а някои от нас все по-уплашени. В крайна сметка успяхме да се придвижим до прословутия участък, в който е поставен знака, предупреждаващ за ‘участък от пътя, стеснен от двете страни’.

Кончето

Най-накрая дойде време и за черешката на тортата – самото Конче (2810м). Пуснахме по някоя молитва, хванахме се здраво за въжето и яхнахме Коня. С песен на уста и същевременно с разтреперани крака придавахме леко по леко. Подхванах емблематичната песен от 1961-а ‘Let’s twist again’, а Г.Б. и Р.К. взеха да ми пригласят. 🙂 По средата на Кончето положението стана наистина сериозно – ръбът се изтъни до около 50см. Освен това си спомних, че бях чел за характеристиките на карстовия ръб в района – наклонът на южната част беше около 70˚, а северната страна изглеждаше почти отвесна. Постоянно трябваше да се прехвърлям ту от едната, ту от другата страна на въжето, за да мога да стъпя стабилно на някаква площ. На две места успях да запазя равновесие като стъпвах от южната страна на ръба и накланях горната част от тялото си към пропастта на север – доста удачна стратегия. Спрях за секунда и щракнах една снимка – може би най-емблематичния и станал вече банален кадър от този изумителен район, представляващ най-високата седловина в България.

Кутело и Вихрен от Кончето

За 30’ успяхме да минем Кончето и стигнахме точката, в която въжето свърши. Тук трябваше да решим дали ще продължим по ръба и ще качим Бански суходол или ще го подсечем. Времето напредваше неумолимо и прецених, че е по-добре да го оставим за следващия ден. Подсякохме четвъртия по височина Пирински връх и продължихме по вече оформената пътека към заслон Кончето. Предната вечер бях провел разговор с И.М., който ме предупреди, че е хубаво да стигнем заслона на време, защото може да има повечко хора. Тъкмо си свирках с уста, виждайки, че около заслона се навъртат само двама човека, когато изведнъж от пътеката от хижа Яворов изскочиха петима души. ‘Лелееееееее, ами сега?!?’, помислих си. Ускорихме крачка и в 18:30 кацнахме на заслона (2760м). Това означаваше, че прехода от хижа Бъндерица ни е отнел точно 7h. Въпреки усилията ни в последните метри петимата ни изпревариха с няколко секунди. На място започнаха да ни разпитват на английски и впоследствие разбрахме, че са израелци. Без да чакам много влязох в заслона, за да огледам положението. Вътре имаше още двама – момиче и момче. Веднага окупирах горните легла на двете свободни стени. В следващия момент разгледах по-внимателно заслона и видях, че има оставени сол, захар, подправки, аптечка, вода, няколко презерватива – абе с две думи всичко най-необходимо. 😀 Наровете бяха покрити с по две-три родопски одеяла и пригодени за спане на 10 души. След като оставих багажа излязох навън, където пристигна още един младеж. С него ставахме 11 човека. Очертаваше се все по-интересна вечер. Предварително бях проверил, че залезът ще е в 19:10, което означаваше, че имаме 10-ина минути, за да приготвим техниката и да се заковем на някоя позиция около заслона. Докато се натуткаме мина 19:00 и слънцето започна стремглаво да се спуска към хоризонта. Това определено беше един от най-красивите залези, които бях виждал до момента. Изобщо нямах време да закача фотоапарата на статива, нито пък да наглася режима ‘sunset’. Вдигнах машинката и изстрелях няколко бързи снимки, от които впоследствие сглобих една прилична панорама на основната част от протежението на Мраморното било.

Кончето по залез

Тъкмо се зарадвах, че светлината не е лоша и в следващия миг тя съвсем изгасна. Ставаше въпрос точно за няколко секунди. Ядосах се леко, но какво да се прави – не може всичко от един път. За сметка на това си направих традиционната снимка със знамето.

Моя милост на Карстовото било пред заслона

В следващите няколко минути се усети рязката промяна в температурата след изгасването на последните лъчи. За наше улеснение на вратата на заслона имаше закачен термометър, който ни ориентираше за условията. Облякохме се и се подкачихме малко по ръба към връх Баюви дупки, откъдето да погледаме настъпващия здрач. Само за няколко минути стана много студено. Извадихме яденето и седнахме да хапнем на масичката пред заслона. След вечерята направих и последната за деня снимка с помощта на ярката светлина от кръглата месечина. Пълнолуние в планината – истинско щастие! 🙂 Разбира се любителите на нощни снимки не са на същото мнение.

Пълнолуние на Кончето

По едно време Г.Б. извика и посочи с ръка към Кончето. Там се виждаха три бели точки от челници, които упорито напредваха по ръба. Всички до един ги признахме за луди. След 30’ въпросните изпълнители стигнаха при нас – бяха две жени и един мъж. Станахме 14 човека и очевидно трябваше да се прави нов разбор на местата. Тогава израелците казаха, че имат палатка и им отстъпиха наровете. Решиха, че ще спят зад заслона в едно каменно заграждение, което приличаше на малък окоп, достатъчен да предпази поне малко от вятъра не повече от двама души. Така нещата се решиха бързо и в заслона останахме 9 човека. Към 21:30 повечето от хората се прибраха на топло, а някои си сготвиха и вечеря, с което допълнително подсилиха атмосферата вътре. Ние с Р.К. останахме още малко навън с идеята да пробваме някоя нощна снимка. Имаше какво да се заснеме – над главното било беше изгряла пълната луна, на север се виждаше пъстрия Разлог, а в далечината на югозапад – светлините на Кресна. Хич не се забавихме много, защото видях, че термометърът показва 2˚С. Послушахме още минута дивия смях на израелците и се порадвахме на веселото им настроение, въпреки че за тях се очертаваше не особено приятна нощувка при тези условия. Влязохме в заслона, където беше станало доста приятно (вече миришеше на манджа, а не на чорапи). 😀 Г.Б. започна да разлиства книгата от заслона и да чете част от бисерите, повечето от които в мерена реч. Реших, че и аз трябва да оставя нещичко и записах следните слова: ’29.09.2012. – заслон Кончето. Ние двамата и оня третия бехме тука. Играхме twist и яздихме Коня както подобава. Нещо не мога да заспа, неговата мама да иба. Пълна е луната, празна е торбата, а ний набримчихме се на лопата.’ Въпреки не особено смислената строфа не трябваше да оставаме по-долу от пиянските истории, описани от няколко местни индивида от Разлог и Банско. 🙂 Така в шеги и закачки дойде време за лягане, а и все пак планът за следващия ден беше да станем за снимки по изгрев, което ще рече към 06:30. Постлахме едно родопско одеяло върху нара, метнахме си по още едно отгоре и осъзнах, че спалният чувал е излишен. Пожелахме си ‘лека нощ’ и заспахме (двамата с Р.К. на един нар като щастливи младоженци). Всъщност ‘заспахме’ не е точната дума, защото не бяха изминал и няколко минути, когато заслонът се разтърси стабилно. За момент си помислих, че израелците се опитват да бутнат дървената кутия, заради това, че ги оставихме навън в студа. 😀 В следващия миг осъзнах, че това е просто силния вятър и се успокоих, след като си спомних, че заслонът е здраво прикрепен с метални въжета от четирите ъгъла към скалите. Сега вече наистина дойде време за спане.

*

Ден 2

След интересната вечер планът за сутринта беше да станем за изгрева. Алармата ми звънна в 06:30, както винаги с гласа на Motorhead. Реших да се повъртя още 5-10 минути. Р.К. се събуди и ме прескочи, оправи се набързо и излезе пред заслона, надъхан за снимки по изгрев. Само след секунда обаче влетя обратно и с разтракани зъби каза, че навън е 1˚С. Това беше достатъчно, за да ме откаже. 😀 Освен това през прозореца видях, че небето е чисто и няма облаци. Така продължихме да се излежаваме до 08:00. Гледахме през малкото прозорче как постепенно се разсъмва и ‘затопля’. Когато решихме, че слънцето се е поиздигнало достатъчно събудихме Г.Б. и започнахме да си събираме багажа. Закусихме, направихме си по някоя снимка пред заслона и в 09:00 тръгнахме обратно по познатия вече маршрут. Въпреки че слънцето се беше показало над билото все още беше студено. Целта за деня беше връх Бански суходол. След като предния ден го подсякохме сега стигнахме до съответната точка и хванахме нагоре по камъняка. След 35′ бяхме на върха (2884м). Горе не само беше студено, но и духаше силно. Ударихме си бързо по една снимка на фона на Мраморното било към връх Баюви дупки. Нарамихме отново раниците и се захванахме със спускането към Кончето. Започна да става малко по-топло, но не спираше да духа. Все пак останахме по тениски на най-съществената част. За целта предварително бях приготвил патриотичната тениска с лика на Апостола. 🙂 След още няколко стъпки хванахме въжето. Въпреки че бяхме минали веднъж съвсем не изглеждаше по-леко. На един участък се подхлъзнах и добре, че се бях вкопчил здраво за въжето с двете си ръце, иначе… В края на Кончето спряхме за минута, за да съберем сили за изкачването към Кутело. Тук беше момента и за последната снимка от това уникално място.

Моя милост на Кончето

След 100-метрово изкачване по все още неогряния склон в 10:30 излязохме на Кутело-2 (2907м). За втори път в рамките на едно денонощие. В този момент по ръба откъм съседната кота се зададе А. – нашият нов приятел от заслона. Поговорихме си малко с него, разменихме си координатите и се разделихме – ние към хижа Бъндерица, а той към хижа Яворов. Стигайки преди ръба между Кутело-2 и Кутело-1 се замислих дали да минаваме пак през първата кота или да слезем по средната пътека. Реших, че тя не изглежда чак толкова стръмна и започнахме да се спускаме по нея, което доста ми напомни слизането по южния склон на Вихрен. По средата на склона се разминахме с някакъв пич, който вървеше смело и безотговорно нагоре встрани от пътеката, събаряйки доста камъни след себе си. Това означаваше, че същия този ден в планината бродеше още един ековандал освен моя милост. 😀 След 1h стигнахме Премката. Извадих фотоапарата за още няколко снимки и какво да видя – ISO-то все още стоеше на 800 от опитите ми за нощни снимки предната вечер……. Тогава осъзнах, че съм прецакал всички снимки от сутринта (впоследствие резултатите показаха почти 50 кадъра). Оправих нещата бързо и теглих една снимка на Вихрен.

Вихрен от спускането към Премката

Продължихме да слизаме и следващата ни спирка беше на ръба на Големия казан до един дълбок процеп, където се отбихме да вземем по нещо за хапване. Малко по-надолу направих и последната внушителна снимка – на Северната стена.

Северната стена на Вихрен с вечната преспа

В гората направихме още една почивка, а не след дълго се показа и хижа Бъндерица. В 15:00 слязохме на паркинга под хижата, което значеше, че прехода в обратна посока ни беше отнел 6h. Пооправихме се набързо, скочихме в колата и завъртяхме до хижа Вихрен, която беше с ремонтирана столова. Г.Б. си взе печат за първенеца, който качи заедно с мен през декември и всички хапнахме по един горещ боб. Пуснах една четка на хижаря, като му казах, че хижата е станала страхотна, а той подхвърли ‘Че тя и зимата си беше убава бе!’. Беше ме запомнил още от второто ми идване тук, когато слизах по тъмница от Вихрен. Хвърлих една финална снимка на моя любимец и тръгнахме.

Връх Вихрен от едноименната хижа

Отбихме се за малко на Байкушевата мура, където загубихме още 20-ина минути. Имаше доста посетители, затова трябваше да изчакаме малко, за да получим възможността да се докоснем до уникалното дърво. Най-накрая се качихме в колата и отпрашихме за София.