Синаница – красива, но опасна

15-16.06.2013.

Ето че дойде месец юни, т.е. един от най-красивите периоди, когато става въпрос за планината – повечето върхове са открили кръшните си снаги, езерата са показали пъстрите си сини води изпод половингодишните ледени кори и всичко наоколо се е раззеленило. Трябваше да посрещна тази идилия на подобаващо място. Реших това да бъде районът на хижа Рай с евентуално изкачване на връх Ботев, тъй като имах мераци за него още от есента на 2011, когато се сблъсках с красотата на Централен Балкан. Уговорих се със старите познайници А.С. и Г.Ч., които много се зарадваха на плана. Явно с тях бяхме орисани само на невероятни приключения, имайки предвид предишното ни съвместно ходене при изкачването на Вихрен. След проведените телефонни разговори се оказа, че за съответния уикенд има голям интерес от страна на туристите точно към този район и хижата очаква пълен капацитет. Но и тримата бяхме категорични, че тръгваме, ако ще и да спим на земята в столовата. За съжаление нещата се обръщаха все повече срещу нас. В последните дни на работната седмица времето се развали и прогнозата беше доста зловеща по отношение конкретно района на Централна Стара планина. Това наложи бързо да измисля втори вариант. Разбира се нямах много колебания, ами се насочих към Пирин и по-специално Синаница, след като този връх ме беше впечатлил с невероятния си профил още при първото ми идване в района. … И така събота сутринта в 9:00 потеглихме от София. Обясних на момчетата какви са вариантите и единодушно решихме да не рискуваме с буря в Балкана, затова поехме по познатия вече участък на Е-79. Още в началото настроението се вдигна от звучащия ретро турбофолк микс, който ни припомни славните ученически години. 🙂 С излизането от Предела видях, че над билото са се заформили облаци, което започна да ми подсказва, че и тук няма да мине много леко. Минахме през Банско и поехме нагоре. Стигайки писта Томба спрях за редовната първоначална снимка – на връх Вихрен.

Връх Вихрен от пътя през писта Томба

Облаците все повече закриваха синьото небе. По разписание в 12:00 стигнахме на паркинга пред хижа Вихрен (1950м). Тук ни посрещна моя приятел хижарят, който участваше активно в ремонта на хижата. Обясних му, че ще побързаме да тръгнем към връх Синаница, а за спане ще се върнем при него, след което казах на юнаците да си вземат всичко необходимо, защото при добри условия може да нощуваме и на другата хижа. Споделих притесненията си от надвисналите облаци, но хижарят ме успокои: ‘Абе давай смело бе, нема да вали!’. 😀 Само за няколко минути обаче докато се екипираме и облаците от запад закриха Вихрен, а тези от изток – Тодорка. Пуснах една молитва и в 12:30 поехме вдясно от реката по синята маркировка. Пролетта в планината беше в разгара си в средата на юни – реката буйстваше, подсилена от топящите се във високите части снегове, а поляните бяха осеяни с минзухари. До Муратово езеро (2230м) нямахме никакви проблеми, все пак ни беше познато – стигнахме точно за 1h. От тук нагоре обаче стана интересно. Склонът, който трябваше да изкачим на юг от езерото, беше покрит от преспа. Трябваше да я прекосим отляво надясно с леко набиране на височина. Г.Ч. беше първият, който опита вкуса на снега, защото се подхлъзна. За щастие успя навреме да забие ръцете си в снега, с което на практика установи колко е студено, въпреки че вървяхме леко облечени. Излязохме на следващата тераса, минахме покрай двете малки езерца и захапахме склона към Бъндеришката порта. Той също беше скован в огромна преспа и предприехме изключително внимателен подход нагоре – забивайки здраво краката в снега и вървейки на зигзагообразна серпентина. Вярно – по този начин си увеличаваш пътя, но пък да крачиш право нагоре по такъв наклон си граничи с лудостта. По средата на склона се изморихме от методичното трамбоване и спряхме за почивка. Погледнах нагоре и изобщо не се зарадвах – над нас прииждаха тъмни и грозни облаци. Само след секунди започна да вали силно. Сложихме дъждобраните и продължихме. В горната част на склона минахме на откритата вече пътека, за да се спасим от преспата, но и тук не беше много розово – всичко беше кално и мокро, тревата се пързаляше, общо взето при едно подхлъзване нямаше да е по-различно, отколкото върху снега. Отново погледнах нагоре и се замислих, че всъщност се намираме в планината, носеща името на Перун – славянският бог на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъждове. Това ме накара да се чувствам още по-зле, имайки предвид, че имахме дързостта да излезем в открита планина в разгара на сезона с гръмотевичните бури. Сетих се обаче, че освен всичко друго Перун е и закрилник на бойците (в каквито неминуемо се превърнахме), затова набрах кураж и за трима ни и продължих смело нагоре. В 15:00 излязохме на Бъндеришка порта (2500м), където отдъхнахме малко. Дъждът спря, тъмните петна над главите ни се разкъсаха и се показа слънце. На изток в посока Тодорка и Бъндеришкия циркус динамиката остана твърде голяма.

Връх Тодорка и Бъндеришкият циркус

Направихме бързо обсъждане на ситуацията. Обясних на момчетата, че сме по средата на маршрута. Погледнах напред – имаше още сиви облаци над Синанишкото било, но уж с тенденция да се разкъсат (или поне така ми се искаше). Решихме все пак да хванем бика за рогата и тръгнахме смело напред, без да ни мине и бегла мисъл през ума, че всъщност сме го хванали за топките. 😀 Направихме си по една снимка на фона на Муратов връх, а аз обещах на двамата, че като седнем вечерта на масата ще им разкажа за качването ми на него. Изведнъж с периферното си зрение забелязах нещо мърдащо на билото. Извих глава и видях самотна дива коза на един камък. Прицелих я бързо със зуум-а, преди да е избягала.

Дива коза на Синанишкото било

Помислих си ‘Лесно ти е на теб, красавице – ако затряска с няколко скока ще се изпариш, а нас ще ни убие по средата на нищото’. Продължихме напред по пътеката със синя маркировка, подсичаща от югоизток склона на връх Гергийца. На завоя на пътеката от цепнатината между върха и продължението на билото дойде нова по-мощна и по-агресивна порция облаци, отиващи на изток.

‘Нощ се спуска’ над Спано поле

Започнах леко да съжалявам, че не се върнахме обратно. Минаваше 16:30, а все още Синанишката порта не се виждаше. В един момент стигнахме до огромна преспа на склона, където пътеката подсича от изток. Погледнах GPS-а и разбрах, че пътеката е точно отдолу. Нямаше как – трябваше да трамбоваме още една преспа, въпросът беше ‘На кое ниво?’. Незнайно защо решихме да се пробваме да излезем през горната й част. Само след няколко минути се набихме в едни скали, които трябваше да заобиколим отнякъде. Погледнах надолу и си представих ужаса при едно подхлъзване и размазване в камънаците долу. Предложих да се върнем и да опитаме по средата на преспата. Методиката вече ни беше позната. В един момент започна отново да вали. Този път още по-безмилостно. ‘Чак сега си еба майката!’ – помислих си. Всичко стана мокро и хлъзгаво, от качулката не виждах накъде ходя, широките ръкави на дъждобрана постоянно се оплитаха в ремъците на щеките – някакъв ужас. Започнах да съжалявам все повече, че продължихме. Само се молех да не почне някоя гръмотевична буря, защото направо си заминавахме. В един момент чух вик и когато се обърнах видях подхлъзналия се Г.Ч., който се спускаше към камъните. За щастие успя да спре навреме по някакъв начин. Погледна склона, след което каза, че му се струва по-лесно да заобиколи преспата отдолу. А.С. реши да опита също по този начин и смело се пусна по крака надолу. Момчетата имаха някакъв опит в подобни ситуации и от ските, но аз разчитах само на правилната преценка за следващите няколко крачки и на щеките. Следващата стъпка обаче се оказа почти фатална. При пренасянето на тежестта на тялото върху левия си крак не бях забил достатъчно добре десния и се подхлъзнах. Полетях надолу като по писта за бобслей. При вида на скалите, които ме очакваха долу, инстинктът ми за самосъхранение се включи и едновременно и мощно забих двете щеки в снега. В следващия момент единственото нещо, което усещах беше препускащия ми пулс в някакъв луд ритъм, един Господ знае с колко екстрасистоли в минута. Осъзнах, че не съм се размазал, изправих се и понечих да извадя щеките. Едната беше счупена на около 60см, а другата сякаш беше заклещена. Приложих повечко усилие и я извадих под ъгъл от 90˚. При опита да я изправя и тя се счупи, на около 80см. На практика италианските щеки за 50 евро се оказаха безценни, защото ми спасиха живота. Обърнах се назад и направих една снимка на зловещия склон, който няма да забравя никога.

Зловещата преспа на пътеката за Синаница

Излязохме на камъните отпред и след малко стъпихме отново на пътеката. Заобиколихме склона от изток и на около 500м пред нас се показа голяма цепнатина между скалите на билото. Моментално се досетих, че това трябва да е Синанишката порта (2440м) и погледнах GPS-а, за да се уверя на 100%. В същия момент времето сякаш реши да се смили над нас и отстъпи пред непоколебимия ни кураж – дъждът спря и облаците се разкъсаха. След 20-ина минути бяхме на портата, откъдето се виждаха върхът, езерото и хижата, носещи едно и също име. Надъхах момчетата, че спасението е близо и се пуснахме надолу по сипея. Единственото опасение, което сподели Г.Ч. беше, че хижата може да не работи. И наистина – туристическият сезон все още не беше започнал, освен това отгоре не се виждаха никакви признаци на движение, нито пък гласове. Дори и у мен започна да се прокрадва леко притеснение, така че вече си мислех как всичко е заключено и трябва да разбиваме врати и прозорци, само и само да си осигурим покрив над главите, защото опасността от гръмотевична буря все още не беше преминала напълно. Прекосихме още една преспа и навлязохме в клековете. Започнахме да се провикваме ‘Ехо! Ехо!’ и отдолу на пътеката се подаде момче с фенер. Запознахме се и разбрахме, че това е племенникът на хижаря. Само след малко в 18:10 стигнахме пред хижа Синаница (2190м). Това означаваше, че целият преход с всичките ни премеждия ни беше отнел 5h 40’. Отпред ни посрещна и хижарят, който каза, че ни е видял с бинокъла на портата и ни попита дали сме виждали двама смелчаци, които се връщали от върха, защото му изчезнали от погледа. Помислих си ‘Брей, сериозен човек!’. Докато стояхме отвън извадих фотоапарата и направих една от най-красивите си снимки до момента – на връх Синаница с едноименното езеро. 🙂

Връх Синаница с едноименното езеро

Наистина си заслужаваше. Брат ми се оказа прав, че след буря или силен дъжд във въздуха се носи някаква особена магнетичност и картинката изглеждаше невероятно. Влязохме в хижата и се настанихме. Оставихме багажа, извадихме мокрите неща да съхнат, облякохме по едно яке и отидохме в столовата. Взехме си по една бира и се поздравихме за успешния преход. В следващия момент погледнахме през прозореца към мощно издигащата се на юг стена и А.С. се учуди: ‘Как се качва това нещо бе???’. Неминуемо и аз си зададох същия въпрос. Скоро щяхме да разберем – това беше задачата ни за следващия ден. В същото време започна да се оформя интересен залез. Към 20:30 излязохме отвън, за да му се насладим. За съжаление се повтори същият сценарий като на Тевно езеро и Каменица – през целия ден облаци и минути преди слънцето да се скрие почти всичко изчезна. Останаха две малки петна над върховете, но те не ме впечатлиха. На запад стана малко по-вълнуващо и затова се подкачихме над хижата, откъдето се виждаше Кресна и дефилето на река Струма. Слънцето запали облаците на хоризонта, но пък в тази посока нямаше нищо интересно за снимане. Все пак изгледахме залеза докрай. Прибрахме се отново в хижата и седнахме на масата. След минути влязоха и двамата юнаци от върха, за които стана въпрос. Хижарят изчака да се постъмни и пусна агрегата. Поръчахме си боб и по още една бира и започнаха планинарските истории. За пореден път стигнахме до извода в какво неведение живеят някои хора на нашата възраст, които имат възможност да изпитат подобни емоции в планината, но нямат желание, акъл или просто предпочитат мола. При цялото това настроение бобът ни се услади много и решихме да вземем по още един, още повече, че бяхме сами в стая за 10 човека, така че нямахме притеснения по отношение на атмосферата вътре. 😀 Оказа се, че има само за две порции и А.С. заяви смело ‘Няма проблем.Аз ще гръмна една леща.’. 🙂 Хапнахме, пийнахме, получихме някои разяснения от двамата юнаци относно Синаница и ръба и отидохме да си легнем. Разбира се не мина и без шеги в стаята преди да заспим.

*

Сутринта станахме в 7:30 и стегнахме багажа. Прибрахме поизсъхналите дрехи и отидохме да закусим в столовата. За съжаление обувките бяха още влажни. Хапнахме по един сандвич, загряхме се с по един чай и излязохме пред хижата. Картинката беше не по-малко интересна от предния ден – езерото се беше успокоило и имах възможността да хвана отражението на върховете. В интерес на истината това на Момин връх ми допадна повече отколкото на самата Синаница.

Отражението на Момин връх в Синанишкото езеро

Хижарят ни даде последни наставления откъде да минем и ни пожела успех. Племенникът му допълни ‘От тука през клеко и право нагоре!’. 😀 Още предната вечер им споделих, че Пиринския край ми е като втори дом и съм добре запознат с диалекта, затова и хората не се притесняваха. Разделихме се по живо-по здраво и в 8:10 поехме към клека, заобикаляйки Синанишкото езеро от изток. Пред нас обаче изскочи нова преспа. Малка, но напълно достатъчна, че да ни подхлъзне и да вземем по един студен душ. Ето защо реших да заобиколим още по-наляво, което се оказа не много по-приятно. Набихме се жестоко в клековете (които бяха по около 250см) и загубихме поглед върху ‘пътеката’ напред. Отне ни 15’ докато излезем от тях. Пред нас се показа огромен сипей, като в горната му част си личеше пътеката по северния ръб на върха. Не след дълго излязохме на тревисто-каменист участък, по който се ходеше малко по-добре. Слънцето напече и се поразсъблякохме. Към 9:00 излязохме на скалистия участък и от тук натам беше ясно, че ни чака само такъв терен. На един кофти завой на пътеката трябваше да се подкачим през вертикална скала около 2м и Г.Ч. имаше малко проблеми, но двамата с А.С. успяхме да го убедим, че не е страшно. Трябва да си призная обаче, че и моите крака се подкосиха леко при набирането, защото при едно изпускане и подхлъзване на пътеката човек си отиваше право надолу. А склонът си беше доста стръмен. Номерът беше просто да не гледаш назад.След малко стигнахме до още един неприятен участък с преспа, затворена от ниски клекове. Минахме го без проблеми, след което взехме малка почивка. Обърнах се назад и видях, че двамата ни гледат, застанали пред хижата. Като се прицелих със зуум-а дори разбрах, че хижарят ни следи внимателно с бинокъла. Отново си помислих ‘Какъв човек! Наистина го е грижа за хората, които приютява, а не като някои пияни идиоти по хижите на Витоша’. В следващия момент забелязах няколко диви кози по западния склон на Синаница. Насочих фотоапарата, но те ме усетиха и за секунди изчезнаха от хоризонта. С каква невероятна скорост се придвижваха само по този убийствен наклон! Удивителни животни – няма спор. След още няколко крачки излязохме на ръба. Върхът беше съвсем близо. Момчетата първоначално се респектираха от характеристиката на ‘пътеката’ нагоре и започнаха да оглеждат терена по-надолу в опит да минат от там. Убедих ги, че не си заслужава да рискуват на този склон, а при внимателно стъпване се ходи добре и по ръба. Стига разбира се да не поглеждат много наляво, защото там нямаше склон, а почти отвесна стена с пропаст пред нея. А.С. даде тон и тримата дружно започнахме да пеем ‘Как Сандански е загинал на Папазчаир…’.След няколко мощни вика ‘Пирине, майко, Пирине!’ се стегнахме физически и психически и в 10:10 стъпихме на Синаница (2516м). 🙂 Първата ми работа беше да направя една панорама към Вихрен и карстовото било.

Панорама към Вихрен и мраморното било от Синаница

За следващата снимка извадих знамето и го развях гордо. Преди това обаче трябваше да изчакам А.С., който разцелува земята до пирамидата от камъни. 🙂

Моя милост на Синаница

Провикнахме се геройски, а отдолу хижарят ни отговори подобаващо. Поздравихме се с момчетата, направихме си по още някоя снимка и продължихме на изток по ръба. Идеята беше да минем и през съседния Момин връх, след което на портата и по вече познатия ни маршрут. В първия момент ситуацията изглеждаше стряскаща – ръбът преминаваше в дълбока цепнатина и отново се издигаше към втората кота. Неслучайно Синаница е известен като Разцепения връх. Но нямахме много голям избор – връщането обратно през сипея не изглеждаше по-приятно. Тръгнахме напред, стигнахме до цепката, след което се подкачихме леко и излязохме на втората кота. От тук ръбът наистина изглеждаше като този на Кончето.

Карстовият ръб на Синаница

От изток на хоризонта се показаха малки бели облачета. Стигнахме до един прозорец, от който надолу се отваряше дълбока пропаст. От хижата тази точка се виждаше много добре и само след миг се чу вик – хижарят продължаваше да ни следи с бинокъла. Последва малко качване, като момчетата вървяха няколко метра по-надолу по пътеката, а аз използвайки принципа от Кончето буквално по ръба. След около 45’ ходене в 11:20 стъпих на Момин връх (2480м). След минута излязоха и момчетата. Направих една снимка на Синаница с ръба и продължихме напред.

Синаница и ръбът от Момин връх

Постепенно започнаха да се показват облаци над главното било на север. Точно по пладне бяхме на  Синанишка порта (2440м). Заобиколихме издутината на склона и след 20-ина минути се озовахме на злия участък с преспата от предния ден. Този път взехме най-правилното решение – слязохме по големите камъни и го заобиколихме отдолу. Някъде по средата забелязах черна ивица в снега, приближих с фотоапарата и видях, че това е парчето от едната ми щека, а нагоре ясно си личаха следите от падането ми. Снимах си го за спомен, защото съдбата му беше отредила да остане завинаги тук в планината. Така както, ако човек погледне в пропастта на север от въжето на Кончето ще види всевъзможни аксесоари, паднали във вечната бездна – раници, щеки, шапки и т.н. С течение на времето започнаха да се сформират все по-големи облаци и нещо ми намириса на повторение на сценария от предния ден. Направих една снимка на Муратов връх (2669м) и побързахме да се придвижим напред.

Муратов връх от пътеката за Синаница

В 13:45 бяхме на Бъндеришка порта (2500м). Картината от вчерашния следобед наистина се повтаряше – от всички страни нахлуха големи сиви облаци, започващи да закриват Синанишкото било зад нас, както и върховете на изток. Единственото успокоение беше, че ни чака само слизане, а и още нямаше дъжд. Тръгнахме смело надолу, но в следващия момент стигнахме до голямата преспа. Отново трябваше да използваме прийомът със зигзагообразното слизане, но сякаш беше малко по-стряскащо, защото виждахме какво ни чака отдолу. В един момент Г.Ч. тръгна с лека засилка, но успя да се задържи. Някъде по средата А.С. реши да използва скиорското придвижване и се пусна приклекнал надолу, изчаквайки ни на камъните. На нас ни трябваше малко повечко време. В долната част наклонът стана като че ли по-голям и се наложи да заходим по горния ръб на преспата, опирайки се на скалите. Все пак стигнахме невредими до камъните. След минути пред нас изскочи и последната преспа – тази над Муратово езеро. И докато на идване Г.Ч. изпита нейната коварност, то сега беше мой ред. Още с една от първите стъпки тръгнах надолу. Докато успея да се обърна по корем и да забия двете си ръце в снега вече бях изминал 15-ина метра. За щастие спрях на едно тяло разстояние от камъните. Дали от снега или от механичния фактор при влаченето, но близо 20’ след това ръцете ми тръпнеха. На практика това се оказа и последното интересно преживяване от този уникален преход. Нататък до хижата всичко мина рутинно и слязохме за 1h. Стигнахме при колата и започнахме да се разопаковаме, а хижарят ни видя и извика ‘Айде бе, нали щеше да дойдете вечерта! Ще стана?’. Обясних му всичко и бързо му стана ясно. Видях обаче, че джипа на ПСС-то е спрял отпред и имаше двама планински спасители, държащи връзка по радиостанция, от която чух думите ‘Ние спускаме вече към Премката.’. Веднага се усетих, че това е поредния случай на някой, който е решил, че щом е средата на юни може спокойно да се разходи на Кончето с маратонки. Погледнах тъмните облаци откъм Вихрен и започнах леко да се притеснявам. Влязохме в хижата да хапнем кюфтенца със салатка и останах очарован от ремонта на столовата – приличаше на средностатистически ресторант. Хижарят ми намигна: ‘Чакай да видиш като напра’име стаите горе.’. Очевидно щеше пак да се идва в района. Взехме си довиждане, чухме по радиостанцията, че момчето се е отървало леко и тръгнахме спокойни. Отбихме се в църквата в центъра на Банско, за да запалим по една свещ в благодарност на това, че оцеляхме. На излизане от града вече си виждаше как сивите облаци поглъщат планината. Настръхнах леко при тази гледка, но в следващия момент се почувствах страхотно от факта, че успяхме да издържим на гадните номера на времето, постигнахме целта си и вече сме на сухо и топло в колата, пътувайки към вкъщи. 🙂

От Австрия в Германия

17.08.2013.

За пореден ден всичко започна от шведската маса. Отпочинали и възстановени от предния вълнуващ ден в планината започнахме да кроим плановете за този. На дневен ред бяха Залцбург и Кралското езеро в Германия. Стегнахме багажа и потеглихме по път L105 към града на Моцарт. След няма и 30 минути пред нас се показа входната табела на Salzburg. Избраният път ни отведе право в центъра. Минахме на западния бряг на река Salzach и намерихме паркинг. От тук поехме в посока запад към първата забележителност – паметникът на Моцарт на площад Mozartplatz.

Моя милост пред паметника на Моцарт

Изредихме се един по един за снимка, след което тръгнахме към съседния площад – Residenzplatz, в центъра на който имаше красив фонтан. За съжаление слънцето грееше гадно от юг и не можеше да се направи хубава снимка на фона на катедралата Salzburger Dom. Продължихме напред по тясна уличка и стигнахме до следващия площад, известен с две забележителности. Първата беше метеорологичната станция от 1888 година, която между другото беше доста добре запазена. Втората атракция беше един изумителен мим, направен като бронзова статуя на Моцарт, който ‘стоеше’ във въздуха, прикрепен с лявата си ръка за пианото. Снимахме се с него, оставихме му по някое евро, а той ни подари картички с неговия лик на фона на Залцбург. Стигнахме до края на уличката, която излизаше на църквата до университета – Kollegienkirche. Отпред имаше пазар с най-различни плодове и вкусотии. Решихме обаче първо да хвърлим малко сили и да се качим до замъка на хълма, а след това отново да се отбием тук за хапване. Снимахме се набързо пред къщата-музей на Моцарт и поехме на юг по Wiener-Philharmoniker-Gasse, която ни отведе до началото на пътеката за хълма. Тръгнахме нагоре, но нашите скоро се отказаха и се върнаха. Разбрахме се да се чакаме на площада с фонтана и ние с брат ми се устремихме нагоре. От панорамната пътека се виждаха идеално всички сгради и по този начин имахме възможност да разгледаме няколко внушителни катедрали, които вървейки отдолу по тесните улички нямахме шанса да забележим. След около 30’ бяхме на върха на хълма, където пред нас се изправи Festung Hohensalzburg – един от най-големите средновековни замъци в Европа. С влизането в централния двор се натъкнахме на интересно събитие – сватба. ‘Страхотна идея!’ – помислих си на ум, когато в следващия момент съвсем ясно споделих на глас ‘И още по-страхотна шаферка!!!’. В този момент брат ми ме погледна и каза ‘Ти накъде мислиш съм си насочил обектива?’ 🙂 В следващия отрязък от време двамата фокусирахме черните машинки към красиво русо момиче с елегантна прическа и още по-елегантна бяла рокля на цветя, плътно прилепнала по пищното й тяло и очертаваща извивките й по начин, по който дори и мръсното ми подсъзнание не би могъл. 😀 Явно сме били достатъчно нахални, защото по едно време мъжете около нея започнаха да извръщат глави назад. Двамата си казахме с поглед ‘това е достатъчно’ и продължихме нагоре към стената. След няколко минути излязохме на най-високата част, откъдето направихме по няколко панорамни снимки на града.

Панорама на Salzburg

Виждаха се и съседните планини в Германия, накъдето щяхме да се отправим по-късно. Звъннахме на нашите да се ориентират към площада и поехме надолу. Слязохме отново в центъра, минахме покрай още няколко църкви и след половин час бяхме на фонтана. Събрахме се всички и отидохме до пазара. Взехме си по нещо за обяд и седнахме да хапнем до метеорологичната станция. Последната атракция в Залцбург беше Hangar-7 на Ред Бул в западния край на града. Тук имаше постоянно експо на исторически самолети, хеликоптери и състезателни автомобили от Формула 1. Освен това беше изложен и макет с екипа на австрийския парашутист Феликс Баумгартнер, скочил от 39км надморска височина. В същото време телевизионен екип снимаше някаква сцена до самолета с двама оперни певци, които огласяха огромния хангар. Разгледахме всичко, снимахме се и с макета на Хищника, след което хвърлихме последен поглед към планината Untersberg на юг, качихме се в джипа, поехме по Westautobahn и навлязохме смело на територията на Германия. Разбира се по нищо нямаше да познаем, че сме в друга държава, ако не бяха табелите. Минахме покрай град Bad Reichenhall и продължихме на юг. След около 1h стигнахме в градчето Schönau am Königssee, разположено на брега на едноименното езеро. Тук трябваше да намерим нещо за спане, защото планът беше рано сутринта с брат ми да включим двойното, заобикаляйки езерото и да атакуваме един от най-високите водопади в Алпите – 380-метровия Röthbach-Wasserfall. Започнахме да обикаляме къщите за гости, но и тук както на Зеленото езеро се оказа, че всичко е пълно. Изразът ‘алес фол’ започна все по-неприятно да ми се набива в главата, така че изобщо нямах желание да си правя труда да проверявам правописа на швабски. Това разбира се не ми пречеше от време на време да хвърлям по някоя снимка на околния пейзаж.

Изглед от Schönau am Königssee

Опитахме на няколко места, докато не видяхме табелата за къмпинга. След минути бяхме на Campingplatz Grafenlehen, който изглеждаше доста прилично. Беше в две части – за каравани и за палатки. И тъкмо вече намирахме приложение на палатката, която бяхме взели за всеки случай, когато мацката от къмпинг-офиса се подаде и ни обясни, че има само едно свободно място, но наемът на човек плюс терена за палатката излиза почти колкото спането в къща за гости. ‘Айде нема нужда’ – помислихме си и продължихме нагоре. Спряхме на паркинга в края на градчето (на метри от езерото) и тъкмо когато се чудехме какво ще правим видяхме информационния център. Наближаваше 17:00 местно време и хванахме буквално последния влак. Жената ни упъти към единствените свободни места в къща за гости на долния край на града. Изстреляхме се право натам и за минути се разбрахме със собственичката – възрастна жена, приютявала през годините множество известни спортисти. Оставихме си багажа и се върнахме обратно на паркинга. Излязохме на брега на Кралското езеро и побързахме да си вземем билети за корабчето, защото и тук за малко да изпуснем. Качихме се, заобиколихме островчето в началото и потеглихме към вътрешността на внушителното езеро Königssee. Освен с големината си районът впечатляваше и с мащаба във вертикално направление – водоемът беше заобиколен от всички страни с мощните склонове на съседните върхове от по над 2500м. На няколко места от тези склонове се спускаха водопади. В най-широката част на езерото корабчето спря, екскурзоводът извади един тромпет и започна да свири с паузи на места, за да могат туристите да се насладят на мощното ехо. Спряхме по средата на маршрута на кея до църквата Sankt Bartholomä, където слязоха повечето пътници, но ние задно с още няколко души си бяхме платили за пълна програма. След още 15′ стигнахме до края на Кралското езеро, където корабчето направи малка почивка, докато събере пътниците. Тук имахме възможността да се полюбуваме на уникалния синьозелен цвят на водата в по-плитката част, а освен това зърнахме и най-високия водопад в Германия.

Езерото Königssee и водопадът Röthbach-Wasserfall

Пред нас беше тънкият провлак, наречен Mittersee, който разделяше Königssee от Obersee. Върховете над горното езеро наистина бяха внушителни. За съжалeние обаче водопадът беше пресъхнал и вместо 380-метров красавец се изливаше тънка анемична струя. Този факт, допълнен с разбитата ни представа за сравнително лесна пътека по източния бряг на езерото, окончателно ни отказа от намерението за сутрешния пешеходен преход. Насладихме се още малко на красивото съчетание на сини и зелени нюанси, а аз лично се насладих и на една чернокоса мацка с бяла рокля на брега, благодарение на зуум-а на вече стария ми апарат 🙂 (нещо, което малко ми убягва с новия, но така е при огледално-рефлексните фотоапарати – за жалост не можеш да постигнеш всичко само с един обектив). Хората изпълниха корабчето и бяхме готови за тръгване. Преди това обаче се случи интересна случка. Брат ми разпъна статива и закачи отгоре водоустойчивия си фотоапарат, след което с рязко движение го обърна на 180˚ и смело го потопи във водата. Седящите до нас немци гледаха изумени в продължение на повече от минута, след което единият ме бутна и попита с недвусмислен жест дали брат ми не е прекалил с пиенето. 😀 Аз не можах да сдържа смеха си, след което му обясних, че машинката има по-специфични характеристики. Впоследствие един от по-възрастните местни започна да обяснява интересни факти относно езерото и района, включително и за трудността на пътеката отстрани. По средата на маршрута той ни посочи паметника на баварския крал Лудвиг на източния бряг. Тук сложих набързо градиентния филтър и се обърнах за още една снимка на езерото.

Кралското езеро в Германия

Малко след това отново извих глава назад и забелязах един страхотен пирамидален връх, който на отиване не се виждаше поради контражура. В 19:00 акостирахме на брега и решихме да се разходим малко до ‘плажа’. Встрани на малка заравнена площ бяха налягали 10-ина човека, а двама смелчаци спокойно си плуваха навътре. С брат ми решихме да изчакаме залеза, а нашите тръгнаха на разходка из парка. Така и така щяхме да си повисим 1h помислих си ‘Защо да не опитам водата?’. Идеята да поплувам в едно от най-известните езера в Алпите ми се видя доста съблазнителна. Когато пипнах водата обаче бързо размислих. Седнах на брега и зачаках. По едно време дойде немскоговоряща двойка, оставиха си нещата и жената се хвърли безкомпромисно във водата, докато мъжът се оказа доста по-резервиран в това отношение и му трябваше повечко време, за да се аклиматизира. 🙂 Малко преди залез направих и една от последните снимки, защото усетих, че облаците се разчистват.

Северната част на Königssee

В обратната посока небето все пак се жарна леко, но пък липсваше преден план. Само за 15-ина минути се стъмни и поехме към джипа. Отстрани на улицата се вгледах в един магазин с традиционните алпийски униформи dirndl. Реших, че ако не щеки за ежеседмична употреба (след като бях счупил моите при онова ужасяващо подсичане на Синаница през юни) то поне ще си купя нещо интересно за спомен. Но магазинът беше затворен, а освен това имаше само дамски облекла. От паркинга се виждаха светлините на лифта към един от върховете на изток от езерото. Той обаче не беше сред набелязаните от нас точки, защото се бяхме прицелили доста по-високо – над границата от 3000м. 🙂 Отидохме на вечеря, като обсъдихме плана за следващите два дни в Германия, включващ разглеждане на пейзажа в Рамзау, инициирано от прочутия гоблен, посещение на най-голямото езеро в Бавария – Химзее, познато още като Баварското море, както и може би най-известния замък в света – Нойшванщайн.