Металисти на Ком

19-20.12.2015.

Ден 1

Единственият ми свободен уикенд този декември. Само няколко дни преди Коледно-Новогодишния маратон. Плановете бяха своевременно начертани – по Коледа дежурства, а за Нова Година в Гърция. Другото важно събитие в края на годината вече беше факт – 8-ми декември, където благодарение на запознанството с новите студентки си осигурихме присъствие на сцената до 2022-а… Вечерта преди тръгване се събрахме в нас за официалното откриване на новия апартамент. В разгара на купона към полунощ И.Й. подхвърли идеята да идем някъде с преспиване. Одобрението дойде моментално, оставаше само да си изберем дестинация. Разбира се най-лесното беше да се занесем до Велинград, където да киснем два дни в любимия ни басейн. Въпреки добре познатите атракции предложих да е планина, защото не бяхме ходили заедно от няколко месеца. След минути вече имахме и крайна цел – връх Ком, като по-същественото в случая се очакваше да бъде вечеринката в едноименната хижа. Единственият ми проблем беше, че още не си бях взел нови обувки, а старите бяха изтърбушени от вътрешната страна (при все че подметката беше почти непокътната). А дали е било ходене за 4 години?!? Наложи се да ползвам на заем тези на брат ми… В събота сутринта се събрахме с Р.И., И.Й. и Й.Г. (с кодово име Д.) и потеглихме. Трябваше да тръгнем не по-късно от 11:00, но с малко закъснение направихме това към 12:00. На всичкото отгоре огладняхме още преди прохода Петрохан и спряхме да хапнем по една гъбена супа на разклона за Годеч. Супата си заслужаваше, но загубихме ценни минути. Още повече, че започнахме да се закачаме и със сервитьорката… 🙂 Стигнахме до Берковица, където GPS-a ни прекара бърз транзит през града и хванахме нагоре към планината. Пътят през гората много ми напомни този от Враца за Пършевица – също толкова тесен и стръмен, но с по-малко дупки. Направи ни впечатление, че се разминаваме с доста коли и ни светна лампичката, че горе може да има нещо. Възникна въпросът за спането, защото не се бяхме обаждали. Решихме все пак да стреляме. Не след дълго стигнахме новата хижа Ком (1506м). Отпред беше някаква лудница. Коли, мотори, рокери, металисти и навсякъде бира – като в американски филм. Гърмеше музика и отвсякъде се вдигаше пушек. Нямаше къде да се обърне човек, камо ли да намериш място за паркиране. Едвам минахме през тълпата и поехме по черния път към горната хижа. Само след два завоя обаче видяхме, че няма да стане работата – за тези коловози си трябваше нещо високопроходимо, като джипа на И.М. например, с който спокойно може да се качиш навсякъде, освен ако предните дни не са се излели хиляда литра на кв.метър, както беше при нашата одисея в Мелник. Оставихме колата, екипирахме се и закрачихме нагоре. Светлината вече намаляваше, а и ставаше студено. Защо всички приказки трябваше да започват така?!? След 20-ина минути бяхме на старата хижа Ком (1620м), където също беше пълно. Шансовете ни за нощувка на високо съвсем се редуцираха. Говорихме с хижаря, който каза, че чака група и вероятността да ни намери най-много две места е съвсем минимална. Попитахме го за върха и той ни каза ‘За час и половина, най-много два сте горе – зависи от ходенето’. Денивелацията беше само 400 метра, т.е. по всички закони и установени от мен норми трябваше да се качим най-много за час и половина, но все пак дистанциите в Стара планина са фактор, който не бива да бъде подценяван. В 15:20 надянах обувките на брат ми (които се оказаха малко тесни) и поехме нагоре. Залезът се очакваше в 16:55, което означаваше, че е желателно да сме на върха поне 15’ по-рано, а това доста ни притискаше. Още в началото се задъхахме (особено аз). Бая стръмен баир беше в гората. Естествено вървях последен от групата. Успокоявах се, припомняйки си картината от Миджур – зорът свършва с излизането от гората, после бъхтиш още малко, докато стигнеш билото и натам вече е лесно (условно казано). Това звучи малко като наставленията на моята треньорка от годините ми на състезател по лека атлетика що се отнася до бягането на 1000м – ‘Стартираш бързо, след което през цялото време поддържаш много високо темпо и накрая даваш всичко от себе си’. След 30’ действително излязохме от гората и стана малко по-приятно. Светлината прогресивно намаляваше, а контрастът бавно, но сигурно се самоубиваше по начин, достоен за описване в книгите на Марио Пузо. Напук на това се откриха гледки към Врачанския Балкан – от отвесните скали над Враца на северозапад чак до Кобилини стени на югоизток. Спряхме за секунда, смених обектива, сложих поляризационния филтър, но картинката не изглеждаше по-добре. След още 15’ излязохме на билото. От лявата ни страна беше Малък Ком, а отдясно на борд се виждаше и самият Ком.

Връх Ком

Поехме на запад, а слънцето ни хвърляше последните си топли лъчи. Личеше си как последните дни снегът се беше стопил почти напълно от южната страна на хребета. От пътеката почти през цялото време се виждаше кулата на Петрохан. Замислих се, че би била доста добър ориентир при слизане в мрака без карта и GPS – просто когато изчезне от поглед свиваш наляво и след това само надолу. В началото на гърбицата (т.е. лекото изкачване в последните метри преди върха) се разминахме с трима пичове. Попитахме ги как е на върха, а те казаха, че духа здраво. Часът беше 16:40. Минути ни деляха от залеза, а също и няколко метра до върха. Решихме да си направим малка фотосесия, като с И.Й. си разменихме по няколко снимки в действие.

Моя милост на метри преди Ком

В един момент слънцето започна да се спуска стремглаво към хоризонта, който на всичкото отгоре хич не беше чист. С И.Й. се погледнахме невярващи и хукнахме напред, оставяйки назад нашата дама Р.И. и Д., спазвайки принципа на фотографите – ‘Всеки за себе си’. Драпах напред и нагоре, обувките ме стягаха, а светлината съвсем взе да изчезва. Ето защо реших да направя един кадър към билото на северозапад с теглещите се облаци в ниското.

Билото на Ком по залез

Продължавах да ходя, мислейки си за Злия дял на Рила, когато качвахме Ловница. Тогава буквално надушвах върха над себе си, но той така и не се появяваше. Сега беше същото, даже още по-зле, защото върхът не беше над нас, а пред нас… ‘Мамка му и Стара планина!’ – помислих си. Започнах да съжалявам за туткането в София, за задръстването и дори за хубавата сервитьорка и гъбената супа. След секунди светлината изчезна напълно. След още минута металния стълб на върха се показа. Шибаната ирония! За пореден път! В 16:55 бяхме на Ком (2016м). Успяхме за 1h 35’. Слънцето беше угаснало в мръсните облаци над хоризонта на запад. Духаше силно, а на всичкото отгоре облаци започнаха да обгръщат върха. Вятър, облаци, залез през крив макарон и стягащи обувки. Направо преливах от щастие… Оставихме раниците до плочата, издигната в чест на великия писател Иван Вазов, застопорихме с подръчни средства фотоапарата в отсъствието на статив и се наредихме за една снимка. Добре че И.Й. се пошегува , че това е още един двухилядник в личния ми архив, за да се усмихна поне леко на снимката. В следващия момент вятърът издуха поредния облак в лицата ни и решихме, че това е достатъчно. Нарамихме се отново и тръгнахме надолу.  Миг по-късно кулата на Петрохан започна да свети. На слизане от билото спряхме на масичката до пътеката, за да си сложим челниците. Започна да се стъмва бързо и заедно с това да става доста студено. По средата на гората се подхлъзнах на леда и се изплющях на един завой на пътеката. Разбира се винаги ще намеря да падна на някое тъпо място, както обикновено това става на Витоша и по-специално на Боянския водопад. Общо взето това беше по-интересно за отбелязване на слизане. Обсъждахме и вариантите за нощувка, като в диференциален план стояха Берковица, Монтана, а също така и Белоградчик, като в последния случай отпадаше разходката из Берковица. В 18:30 бяхме на хижата. А вътре купонът беше започнал – печката бумтеше, по масите бяха насядали мъже и жени с кожени якета и емблеми, обозначаващи отделните рокерски групички, а от телевизора звучеше сръбска музика – просто идилия. Хижарят ни намигна ‘Айде, пазя ви служебната маса!’, при което не чакахме втора покана. Повдигнахме отново въпроса за спането, а той каза, че групата още не се е появила, така че може да ни даде една четворка на горния етаж. Нямаше какво повече да искаме. Качихме се в стаята, метнахме раниците, поразголихме се и след минута вече бяхме окупирали предоставената ни маса, която не стига че беше точно до печката, ами и се намираше на една ръка разстояние от бара. Ето че денят започна да се оправя чак към своя край (както обикновено става при мен). Поръчахме си задължителния боб и започнахме да сърбаме като врачанин на сбор у Монтана. Постепенно градусът на настроението се повиши, а с това и децибелите на присъстващите, както и сръбското. Дойде време да поръчаме основното. В случая това бяха кюфтета с домашна лютеница, акомпанирани от 60-градусовата домашна гроздова на хижаря. Уж в началото се канехме да натиснем местната бира, но в тоя студ ракията се оказа по-уместния избор. Доста силна беше и не се задоволих с повече от една малка за разлика от гостите в хижата, които много ми напомниха на металистите от хижа Васил Левски. Тъкмо когато започна да ни се приспива (още нямаше 21:00) пред хижата спря голям джип и от него изскочиха още няколко индивида, носейки огромна колона и микрофон. Хижарят каза ‘Явно няма да се спи тая вечер с тия металисти’. 😀 От тук насетне нещата загрубяха. Колоната гръмна с ‘Dacu, dacu sve’ на Boban Zdravkovic, а най-видният представител на групата хвана микрофонЯ. Започнаха да се редуват хит след хит, до един от доброто старо време. Толкова сръбско не бях слушал от гимназиалните си години. Доста спомени ми минаха през главата… В един момент с И.Й. решихме да пробваме по някой нощен кадър. Навлякохме се хубаво и излязохме на смени (за да мога да ползвам неговия статив, тъй като реших да не мъкна моя). Нямаше никакви интересни композиции, а и батерията ми падаше, та пуснах една 20-минутка, пък каквото излезе. Напред в ниското имаше мъгла, осветявана отдолу от лампите на Берковица, но почти нищо не можеше да се види от буйната растителност около хижата. Както казват мутрите ‘Ква природа бе, брато – аз от тия дървета нищо не виждам!’.

Нощта препуска

Поне успях за пореден път да се насладя на звездното небе такова, каквото софиянци никога не могат да го видят. Подскачах малко на студа с изгасен челник и слушах напевите на гостите на фона на Saban Saulic, Nada Topcagic, Vesna Zmijanac, Mile Kitic, Dragana Mirkovic и много други. Не след дълго отново се присъединих към купона. За около 10’ на пичовете нещо им прищрака и се чуха Metallica и Dream Theater, след което отново подкараха доброто старо сръбско. При втората серия вече имаше и хора по пейките. 🙂 Уникална вечеринка стана, точно както се надявах. Хижарят седна на нашата маса и си поговорихме стабилно. Оказа се, че бил дълги години ски-учител в Австрия и стана въпрос за тамошните Алпи. Купонът откара до 02:30, когато дръпнаха кабела на колоната и по-голямата част от рокерите слязоха на долната хижа.

*

Ден 2

На другата сутрин спахме до 11:00. Ей така се спи на хижа, особено след като си си свършил работата предния ден. Приготвихме се и слязохме на закуска. След мъничко на масата се появиха 20 мекици, 2 буци сирене и паница със сладко от боровинки. Е как да не се омаже човек… Заситихме се хубаво, взехме си довиждане с хижаря и поехме надолу. Стигнахме до колата, докарахме се в малко по-цивилизован вид и се пуснахме към Берковица. На един от завоите спряхме, за да теглим по една снимка на Врачанския Балкан, вече без облаците от предния ден.

Врачанският Балкан

В ранния следобед си направихме разходка из Берковица. Видяхме старата часовникова кула на площада, църквата със своя интересен вход, както и къщата-музей на Иван Вазов – все обекти, които ми напомниха за един по-ранен период от творческото ми развитие, когато в началните ученически години с брат ми се изявявахме като художници, печелили няколко награди от Международния фестивал, провеждащ се в града. Насладихме се и на вечните социалистически символи и великите предводители на социализЪма, гледащи ни от фасадите на сградите в центъра. Накрая пихме по нещо топло и отпрашихме за София. С минаването на Петроханския проход и особено със спускането от планината към Софийското поле потънахме в мъглата, която беше надвиснала над столицата. Най-важното обаче беше, че оползотворихме свободния уикенд по много добър начин и всички се върнахме доволни.