29.07.2017.
Поредният ден от семейната екскурзия в Швейцария. Вече бях изпълнил най-голямата си задача – изкачването на Брайтхорн – така че нататък за мен всичко беше бонус. А има ли по-голям бонус от Юнгфрауйох? До ден днешен хората ме питат кое беше най-хубавото нещо и аз се затруднявам да отговоря категорично. Как да сравниш изкачването на четирихилядник с обиколка с най-високопроходимия влак в цяла Европа? Двете неща са уникални и по своему красиви и завладяващи, така че единственият начин е да ги опиша поотделно. Затова и в последната история казах, че буквално се прехвърлихме от „върха на сладоледа“ към „черешката на тортата“. Вечерта ядохме и пихме както подобава, а там някъде между разкошната сьомга и лютата домашна ракия имах време да се поровя в интернет и да видя за пореден път всички разписания и препоръки за Юнгфрауйох. Още преди да тръгнем бях прочел, че има намаление за сутрешния влак, но тогава изобщо не мислех, че ще спим в Лаутербрунен и ще сме на 5‘ от гарата. Сега вече след като бяхме на възможно най-удобното място за спане и бяхме достатъчно изморени, за да си легнем рано, можеше да се помисли и в тази насока. Пък разликата не беше малка – вместо по 200 CHF най-ранобудните пътници се изръсваха само по 140 CHF. (Както се разбрахме в началото това е Швейцария – не се учудвайте на цени като 100 за лифт, 200 за влакче и т.н.). Намалението важеше за първите два курса – в 06:35 и в 07:05. Решихме, че първият влак е безумно рано и се настроихме да хванем втория. Легнах си с мисълта, че утре ще видя района, за който си мечтаят всички катерачи, екстремисти и най-обикновени туристи. Изобщо забравих, че от прозореца се вижда един от най-високите и красиви водопади в Алпите. При това осветен през нощта. А да бе – нямах и статив… Сутринта станах в 06:30. Оправих се набързо, хапнах един кроасан (колкото да не е без нищо) и слязох долу. Баща ми също беше готов. Майка ми естествено остана в хотела – още един ден над 3000м щеше да й дойде в повече, а и вече се беше настроила за Женева. Минимизирах обема на багажа, без никакви раници и излишни висящи неща, само с една чанта за фотоапарата, в която успях да вкарам и едно шише вода и един кроасан и потеглихме. Пресякохме главната улица, минахме 100м и се озовахме на гарата. Оказа се, че има достатъчно ранобудни хора. А и 60 франка са си 60 франка. 🙂 Взехме си билети и след мъничко дойде влакът. Точно в 07:05 потегли от Lauterbrunnen. Изразът „точен като швейцарски часовник“ тук се изпълва със смисъл отвсякъде. Началната точка беше 800м над морското равнище. Предстоеше ни близо 3000м положителна денивелация. Сега разбирате ли защо хората дават мило и драго да се качат на влакчето и да стигнат до покрива на Европа? Денят тъкмо се събуждаше. Постепенно започна да става светло над нас, но дълбоката долина все още тънеше в мрак и нямаше как да направя някоя снимка на разкошния водопад, още повече през стъклото. Надявах се на връщане да имам по-голям успех. Влакът зави рязко и захапа източния склон на долината, започвайки да се изкачва стръмно нагоре. След около половин час стигнахме до китното селце Wengen (1274м). В следващите минути се движехме буквално по ръба на склона – от лявата ни страна беше планината, а от дясната – долината. Постепенно 300-метровият водопад се изгуби в ниското зад нас, за да мога да обърна поглед напред, където се показа лицето на Юнгфрау. Още по-могъщо, гледано от подножието на върха.
А от двете страни на жп линията по тучните ливади спокойно си пасяха шарени крави. Истинска приказка! Не след дълго стигнахме до известния проход Kleine Scheidegg (2061м). Пред нас се извисиха Тримата Големи – Eiger, Monch и Jungfrau. Облаците не се бяха разкъсали още и светлината беше много слаба, затова оставих тези кадри за по-късно. Слязохме от влака и изчакахме няколко минути, за да се качим на зъбчатата железница. Тя имаше сериозната задача да ни качи до най-високата железопътна гара на континента. От тук нагоре ни чакаха няколко интересни спирки. Веднага след тръгването влакът зави на юг, мина през един тунел и излезе на първата спирка – Eigergletscher или Ледникът на Айгер. Тук слязоха няколко човека, готови да атакуват пешеходните маршрути в района или да опитат някой от катерачните турове. 2‘ по-късно навлязохме смело в тунела, прокопан в основата на Айгер. Да прокопаят един от най-големите масиви в Алпите и то преди повече от 100 години! Това са швейцарците. Последваха 20-ина минути мрак, след което излязохме от южната страна на масива и спряхме за малко на Eismeer – Леденото море (3160м).
За момент усетихме хладния полъх, но оставихме якетата за горе, където по предварителни данни се очакваше температура от 0°С. Наскачахме отново във влака, за да достигнем само след 15-ина минути до последната спирка – най-високата гара в Европа – Jungfraujoch (3466м). Спряхме в основата на масивната скала, разположена на ръба на седлото между двата четирихилядника Monch и Jungfrau. Преди да започнат тунелите имах малко време, за да разуча картата на станцията, защото всъщност горе има няколко нива. Досущ като станцията на Китцщайнхорн. Първо взехме асансьора, за да се изстреляме за няколко секунди до площадката с обсерваторията Сфинкс на 3571м. Покривът на Европа. „В царството на вечния сняг“ както се пееше в една стара градска песен. Поздравихме се с баща ми, за когото това беше най-високата точка, на която е стъпвал, след което обиколихме от всички страни, за да се насладим на заобикалящите ни гиганти. От едната страна ‚скромният‘ Монах.
А от другата страна – ‚свенливата‘ Девица.
Теглихме си по няколко снимки от горе (разбира се изчаквайки множеството китайци да се изредят) и влязохме в ресторанта. За малко да кажа ‚Най-високият ресторант в Европа‘, но се сетих, че предния ден бях там… Баща ми изпи едно кафе, а аз хапнах втория кроасан с гледка към околните върхове и тук вече нямаше грешка – спускащият се между тях Aletsch Glacier – най-големият ледник в Алпите.
Влязохме отново в станцията и минахме по различните нива, за да разгледаме музеите. Няколко различни музея, представящи историята на железницата, първото изкачване на Юнгфрау, местния бит и култура и т.н. А в единия от коридорите навсякъде имаше големи снимки, заснети по време на екзотичните спортни събития, провеждани на заравнената част на ледника под станцията, включително знаменитият тенис мач между Роджър Федерер и Линдзи Вон, боксов сблъсък с участието на Кличко, баскетболна среща с дрийм тийма на щатите и куп други. Излязохме от другия край на станцията, където е платото. Тук също гъмжеше от хора, наобиколили високия стълб с швейцарското знаме, за да се снимат с него на фона на връх Monch. Вместо това аз се обърнах в другата посока за снимка с Jungfrau. Нямаше как да не покажа, че съм фен на Швейцария и останах по тениска, въпреки че беше само 1 градус над нулата.
От тук се насочихме към панорамната пътека, която отива до хижата от южната страна на Монаха – Monchsjoch hutte. Разбира се не мислех да стигам до хижата, а само да се поразходя половин час. Още в началото на пътеката видях едни забулени арабски моми да правят снежен човек с невероятен възторг и като се сетих, че сигурно за първи път правят нещо подобно ми стана жал. Горките, добре че шейховете им направиха писти и ледени пързалки насред пустинята, че иначе срамота… Повървях 20-ина минути по пътеката, докато стигнах до една голяма табела с надпис: „Attention! Dangerous crevasses!”. Реших да спра дотук, защото не можах да се изложа на Брайтхорн, ама ако се изцепех тука пред стотици китайци нямаше да го преживея. 😀 Вместо това се обърнах спокойно и даже помислих дали да не помогна на булките със снежния човек, ама техните ‚охранители‘ гледаха доста лошо и се отказах. Събрахме се отново с баща ми и влязохме в станцията да разгледаме сувенирния магазин на два етажа и най-високия магазин за шоколади в Европа. Вече наближаваше пладне и затова подминахме трите етажа с ресторанти и се спуснахме до спирката на влака. След няколко минути потеглихме обратно надолу. Малко след 12:00 бяхме на Kleine Scheidegg, където си отделихме половин час. Да, половин час е крайно недостатъчен за това удивително място, но имахме още задачи за деня. Все пак имах време да се подкача до малкото езерце от северната страна, откъдето имаше страхотна гледка към трите върха, която можех да побера единствено в панорама.
Няколко минути не спирах да гледам северната стена на Айгер със страхопочитание, имайки предвид колко смелчаци са загинали в опит да я изкачат. Една от най-известните стени в света. 1800 метра почти отвесна черна скала, издигаща се директно от зелените склонове, която те кара да настръхнеш. А когато в основата й започнат да се теглят малки облачета става съвсем приказно.
Накрая отидохме до известния хотел над гарата – същият този хотел, от чиято наблюдателница стотици майки и съпруги са гледали със свити сърца как напредват техните синове и съпрузи по недоброжелателния камък, примесен на места с лед, за да не е съвсем скучно. Направихме си по една снимка с хотела и се качихме на влака за Лаутербрунен. Точно пред гарата се въртяха апетитни вурстчета, но решихме, че ще обядваме в ниското. Надолу просто останах без думи след всичко видяно, а като добавим и изпълненията от предните два дни вече се чудех останаха ли ми още някакви мечти за сбъдване. И така докато стигнахме Wengen, където погледът ми отново беше прикован от 300-метровия водопад Staubbach Fall. За разлика от сутринта сега контрастът беше доста по-добър. Разбира се бях виждал и по-високи водопади – в Германия и в Австрия – но този си заслужаваше.
Слязохме до Lauterbrunnen, майка ми ни посрещна, взехме си багажа и потеглихме, защото минаваше 14:00. Леко надхвърлихме заплануваното време в района, но си заслужаваше. Отправихме се към центъра на Interlaken. Спряхме да обядваме, след което пренебрегнахме този красив град, разположен живописно между двете езера Тун и Бринц, за да се изкачим по пътя към Beatenberg, откъдето да зърнем още веднъж снежните великани на фона на зелената долина.
Особено впечатляваща беше разликата, когато се съсредоточих върху Юнгфрау.
Малко под него на ръба на седловината беше кацнала и обсерваторията Сфинкс.
На връщане се отбихме за малко, за да видим невероятно синята река, която минава през града, съединявайки двете езера, да си направим по някоя снимка и да си вземем по нещо за из път. Защото ни чакаха 2h 30’ път до Женевското езеро. И тъй като бяхме съкратили времето до края на деня решихме да се поразходим 2-3 часа в Лозана, а на следващия ден да отделим нужното внимание на Женева. Нагласих GPS-a, баща ми подкара, а аз задрямах. Затворих очи за не повече от 15‘, но ми дойде екстра. Малко след това се сменихме и мигом той заспа на съседната седалка. Натрупаната умора и ранното ставане си казаха думата. Имах да карам още 2h и хич не ми беше лесно, но пък затова съществува groove metal-a. 🙂 Така прелетях по тангентата на Берн, че изобщо не отразих столицата на Швейцария. А и тя изобщо не беше в плановете ни. Към 17:30 влязохме в Лозана, където си отделихме 2 часа за разходка в центъра. Мисля, че в историята от миналата година съм драснал няколко реда за този иначе много красив град, затова сега няма да му отделям специално внимание, още повече след нещата, описани по-горе. Сега извинявайте, ама след Юнгфрауйох да си говорим за градовете в ниското е все едно след като си ходил с Мис Дупе да те впечатли някое друго момиче, пък било то и студентка по дентална медицина. 😀 Така че след разходката в Лозана се упътихме към френския град Анемас, за да ни е удобна атаката на Женева следващия ден. А и от миналата година бях запомнил една хубава пицария, така че да не обикаляме много за вечеря. Дотук изпълнихме начертания план на максимум. От тази вечер започнахме да правим резервациите занапред и да караме ден за ден, движейки се отново на границата на възможното, но за това по-подробно в следващите истории…