27 – 29.09.2016.
Ден 1
Едно отдавна планувано пътешествие до най-красивата част на Италианските Алпи. От няколко години мислех в тази насока. Връщайки лентата назад идеята се зароди при прехода до най-високия връх на Дурмитор по време на почивката в Черна гора преди 4 години. Именно тогава двамата с брат ми се възхищавахме на интересния релеф на планината и той подхвърли „Ти да видиш в Доломитите какво чудо е!“. Неизбежно в главата ми се загнезди тая мисъл. Постепенно в следващите години обиколих навсякъде родните планини, започнах да вкусвам и от величието на Олимп и Алпите… При ходенето ми до Италия през май 2016-а още с влизането откъм Венеция забелязах подаващите се очертания на Доломитите на север, изплуващи от маранята като озъбени акули. От този момент нататък стъпването ми в района беше единствено въпрос на време. Още с връщането от Апенините започнах да се настройвам психически и организационно за Доломитите. Дори се заформи екип от фотографи с кемпер – перфектният вариант за приключение от подобен калибър. В последния момент преди заминаването обаче (първата седмица на юни) там падна доста количество пресен сняг, за да ни развали плана. Или поне на няколко човека (двама все пак успяха да отидат). (Използвам възможността да благодаря на фотографа Р.С. за ценните съвети, които ми даде впоследствие!). Вместо планина аз се отдадох на едноседмични глезотии на един от най-красивите гръцки острови – Лефкада… До края на лятото направих още няколко удара – Олимп за втори път в рамките на 10 месеца; семейна екскурзия до Хърватия (с което завърших идеята за още едно лято на три морета); обиколка на Швейцария и разбира се обичайните малки ходения из нашите планини и по басейните. През цялото това време обаче от ума ми не излизаше едно нещо – Доломитите! Докато не дойде края на септември. Този блажен във всяко отношение период, когато обикновено се настанява някой антициклон и времето е чудесно както за ходене по високото, така и за снимки. Все още имах да използвам достатъчно отпуска и след като си изпълних дежурствата по празниците около 22-ри имах 7 дни, за да се развихря. Вариантите бяха няколко (включително нова фотосесия на остров Тасос), но след няколкодневно проучване на прогнозите и уеб камерите се спрях категорично на тази отдавна мечтана част от Италианските Алпи. Няколко седмици преди това подготвях определени хора със сладки приказки за района с идеята да събера сигурна група. Постепенно хората си променяха решението, докато накрая не отпаднаха и най-сериозните играчи. Само госпожица С.Ж. остана смела докрай. Все пак е била с мен както из нашите планини, така и първия път на Олимп и знае за какво приключение става въпрос. 😉 В крайна сметка ядрото на групата остана неделимо и решихме да потеглим към мечтите, въпреки трудностите около пътуването и резервациите, които ни изникнаха в последния момент… Така след 440 думи увод мисля, че е време да започна и самата история. На 27-ми септември по обяд тръгнахме от София. Предстояха ни почти 1300 км път и тъй като бях единствен шофьор трябваше да съм в пълна кондиция. Което означаваше без никакви изпълнения предната вечер. Едвам се сдържах – като младоженец вечерта преди сватбата. 🙂 Но целта оправдава средствата. Още на границата със Сърбия се наложи да висим повече от 1h. Разграфих си пътуването така, че да спираме на около 3 часа за почивка. И така километрите започнаха да се нижат, не един след друг, а стотици след стотици… Изобщо не усещах умора, за което разбира се трябва да отдам дължимото и на круиз контрола (нещо особено полезно на дълъг път!). Някъде към полунощ беше четвъртото ни спиране до Postojna в Словения и все още бях свеж. След 1000 км! Не след дълго влязохме в Италия. Движехме се по магистралата северно от Венеция, която дори и след полунощ си е натоварена. Към 02:00 слязохме от автострадата и се насочихме право нагоре към планината. Спряхме обаче на една бензиностанция, за да дремнем някой час, не толкова защото имахме нужда в момента, а защото в противен случай на другия ден щяхме да сме като пребити. А пък именно първия ден ни предстоеше най-голямото ходене – в района на Трите Чими или както е по-правилно Трите Зъбеца (Tre Cime)…
*
Ден 2
След около 4h дрямка бях като нов и подкарах смело към високото. Пред нас се подаде и смътния силует на планината (все още едва доловим в тъмното). Точно според предварителните ми планове и изчисления в 08:00 бяхме в Cortina d’Ampezzo. „Царицата на Доломитите“, както я наричат италианците. И има защо – китно курортно градче, заобиколено от всички страни с невероятни масиви. И в четирите посоки се издигаха стени – лицата на Tofana, Cristallo, Sorapiss и Croda da Lago. На няколко места спирахме за снимки. От тук хванахме на североизток. Малко след Passo Tre Croci се откри страхотна гледка към сипеите по южната страна на Cristallo. Масивни чукари, остри игли, страшни сипеи и зелени поляни (леко пожълтяли в края на септември). Няма спор – това бяха Доломитите! Продължихме след прохода и стигнахме до Lago di Misurina. Спрях от западната страна на езерото и изтичахме за по снимка. Едно от най-фотографираните места в района, но час след изгрева контрастът беше много лош, а пък нямахме време да чакаме отражения. Най-важното нещо – напред се подаваха Трите Чими. Дори и без характерния alpenglow по изгрев гледката е достатъчна, за да ти жарне душата. Дадох газ и право нагоре. Докато стигнахме бариерата в началото на Националния парк. Взеха ни 25 евро такса. Ама какво да се прави – като сме тръгнали да гледаме един от символите на Алпите, при това под закрилата на UNESCO… Скоро щяхме да разберем, че всеки цент си е заслужавал. Още в началото наклонът на пътя стана убийствен, а нагоре започнаха да се редят завой след завой, на повечето от които човек спокойно може да си види задния номер. На едно място спряхме за снимка към Pomagagnon с все още росните зелени ливади на преден план.

Масивът Pomagagnon
С изкачването нагоре нещата ставаха съвсем като в приказка. Десетки обратни завои, от двете страни на които се ширеха тучни ливади, по които спокойно си пасяха коне и крави, които изобщо не се впечатляваха от наклона, а от всички страни стърчаха зъбци. Ама от всички! Малко преди 10:00 спряхме на паркинга пред Rifugio Auronzo (2320м). Трябваха ни 20-ина минути да се оправим, набутахме всичко възможно в раниците и поехме по равната пътека на изток. Тук понятието „планинска пътека“ губи точно смисъла си. Дори Мусаленската пътека изглежда мижава при вида на 3,5-метровата магистрала, опасваща Трите Чими от южната страна. Да не говорим за човекопотока, който се беше изсипал на място – мало и голямо, подготвено и не чак толкова – всичко крачеше смело напред. След 20‘ стигнахме до параклиса Cappella degli Alpini (2314м). За съжаление слънцето се беше облещило точно отсреща и не си направих труда да опитвам кадър с върховете на заден фон. След още 15‘ стигнахме до Rifugio Lavaredo (2344м), където щеше да бъде първата ни нощувка. Както се вижда никаква денивелация. Настанихме се и оставихме значителна част от багажа. Моята раница обаче продължаваше да тегне стабилно. И как няма – освен суматията дрехи, които бях помъкнал, се усещаше и мощта на фотографския инвентар. Статив, обективи, филтри, челници – от всичко по много. Нали бях тръгнал с голямата торба за залези, нощни снимки… На бара имаше трима юнаци, които обслужваха гостите. Платихме си нощувката с доста резерви от тяхна страна, защото ние не искахме полупансион, пък за тях си беше загуба на 48 евро. Чак извикаха хижарката, за да се разберем. А хижарката беше една загоряла млада италианка, която хич не остана доволна – изгледа ни лошо, ама накрая склони. Рекох си „Брей, толкова злобна, поне да беше некоя убавица, та да ме е яд“. Помислих си, че сигурно е от липсата на редовен сексуален живот на тази височина и в тези условия, ама след това се чатнах, че тия тримата сигурно си я подхвърлят като топка за хандбал… 🙂 Малко след 11:00 тръгнахме по по-стръмната пътека (лявата) към премката между Tre Cime и Monte Paterno (по-известен тук като Paternkofel). 25‘ по-късно се озовахме на въпросното място, откъдето за първи път съзрях със собствените си очи впечатляващите зъбци, макар и от много малък ъгъл.

Tre Cime di Lavaredo
Невероятна гледка! Ако могат да бъдат сравнени по някакъв начин с нещо познато – приличат на Купените в Рила, само че в мащаб умножен х3. Чувството да ги гледаш от няколко метра е неописуемо. Тълпите от хора продължаваха да прииждат към тази позиция и стана направо страшно. Положението не беше по-различно и напред по пътеката към другата хижа. Почти толкова широка и отново без голяма денивелация. Ама това само на пръв поглед. Истината е, че първо има доста слизане, а после качване. Постепенно зрителният ъгъл се увеличаваше и гледката към Чимите ставаше все по-зашеметяваща.

Моя милост на фона на Tre Cime
За около 1h 15’ с отделните фотопаузи стигнахме до Rifugio Locatelli (2450м). Хижата беше вече затворена, но това не пречеше на хората един по един да се пробват с вратата. Както казват врачаните „Ние сме длъжни да провЕриме“. 😀 Постепенно започна да се пълни със селфи идиоти. А както е известно „С какъвто се събереш – такъв ставаш“. Та и аз си ударих едно селфи. След това се дръпнахме настрани, където самите каменни плочи са наредени като тераси, на които човек спокойно може да седне и да си отпусне краката с почти фронтална гледка към Tre Cime di Lavaredo. Абе направо си е като ложите на Миланската La Scala.

Панорама на Tre Cime
По програма бях предвидил около 5-6 часа за преходи в района. Определено не се чувствах изморен от предния ден и двамата със С.Ж. отправихме поглед към склона на югоизток и по-точно към подсичащата пътека. Тя щеше да ни отведе до едно високо плато, от което се открива гледка към заобикалящите го върхове. Поне по права линия изглеждаше сравнително близо. Първата половина от пътеката беше лесна, защото вървяхме в десцендентно направление. Втората част обаче се оказа предизвикателство. Доста стръмно изкачване, което в последните метри откровено си ме измъчи. За щастие в долината зад гърба ни се виждаха кристалните води на едно езеро с надвисналия трихилядник Dreischusterspitze над него, заради което често се обръщах, при което можех да си поема и допълнителна глътка въздух.

Една типична гледка от Доломитите
След 1h 45’ се изкачихме на платото на около 2600м. Тъкмо дишането ми си възвърна регулярния ритъм и отново дъхът ми секна за момент. Причината – западната стена на връх Zwolferkofel. Ако съм сбъркал някоя буква, ще ме извинявате, ама с тия шибани немски думи… Но дори и мисълта за дойчовците не можеше да ми развали насладата от гледката.

Западната стена на Zwolferkofel
Повъртяхме се няколко минути, направихме си снимки във всички посоки. След това С.Ж. взе решение да се връща до хижата по пътеката от другата страна на масива. За момент се сетих за думите на научния сътрудник от БАН на връх Каменица, който ме посъветва „Царският път, приятелю – откъдето си дошъл, там се връщаш“, но уважих избора й и се разделихме. Тя остана горе, а аз поех обратно по сипея. Около мен мина едно италианско семейство. Момичето водеше две кучета, които не спряха да тичат нагоре-надолу. „Абе – викам си – аз едвам изпъплих нагоре, а тия малки разбойници тичат като обезумели и в двете посоки!“ Все пак гледката на слизане към привлекателните задни части на мацката (досущ като онази на Мальовица) ме държеше нащрек почти по целия път на връщане. (Като отговор на често задавания ми въпрос дали жените в планината те разсейват – тъкмо обратното – невероятна мотивация са!). 🙂 Докато стигнах отново до момента на изкачването преди Rifugio Locatelli. Тук обаче се появи друг дразнител – отражението на върховете на север в горното от двете езера Laghi dei Piani. Наложи се да дръпна няколко метра встрани от пътеката. Намерих си удобна позиция и дори поседнах докато снимам.

Горното езеро от Laghi dei Piani
Такъв кеф ми стана от всичко до момента, че реших да пусна една вода точно на пътеката (какво като е UNESCO). С това малко отклонение връщането до Rifugio Locatelli ми отне 1h 15’. С напредването на деня броят на хората около съответната позиция за снимки се движеше обратно пропорционално. А след 18:00 останахме само двама човека. Имаше още един фотограф, който рано-рано си заплю една тераска и започна да се приготвя за залеза. Все още имаше близо час и затова реших да поседна на завет на пейката пред хижата. Облякох топлите дрехи, сложих лента и ръкавички и се изтегнах на тънкото парче дъска. Не особено удобно, но затова пък каква гледка само! Светлината от спускащото се слънце започваше да става все по-мека. На запад имаше някакви облаци, а в същото време над Чимите нямаше нищо. Замислих се колко ще е успешен опитът, но твърдо реших, че ще чакам. Малко преди 19:00 започна да става интересно. Изстрелях се към една тераса и разположих апаратурата. След малко слънцето се пусна бързо зад облаците и дори нямаше така очаквания alpenglow. Тъкмо мислех да си стягам такъмите и усетих отново червения оттенък. Сетих се, че в повечето случаи магията се получава след акта на самия залез.

Tre Cime по залез
Вятърът утихна и стана почти топло. Този вълшебен момент след залеза. Оставих снимките и за няколко минути просто се любувах на мястото и на условията. Другият пич си тръгна и аз останах last man standing в района. Пуснах си Trivium на телефона и останах още половин час. Започна да се стъмва, но мижавите облачета над Чимите си стояха. Помислих си „Не стига че не ставаха за залез, ами сега ще ми провалят и нощните снимки“. На всичкото отгоре започнах да усещам лека умора, а и не си бях взел много за ядене, та бързо се отказах от идеята за въртене на звезди. Сложих челника и поех обратно по пътеката. За разлика от сутринта обаче сега нямаше живо пиле. Някъде по средата се откри хубава гледка към очертаващия се силует на Чимите на фона на синьото небе, а в далечината отзад хоризонтът изглеждаше като нажежен метал. Вече бях опаковал всичко, а и тепърва ми предстоеше възходящата част на пътеката, така че изобщо не се пробвах. Сравнително бързо стана много тъмно. Все пак успях да взема растоянието на връщане за около 1h 10‘. Точно преди да се прибера врътнах една 30-минутка на Малката Чима от юг, ама нямаше нищо общо с това, което би се получило от другата страна. Разтоварих всичко в хижата и извадих консервите. Изядох цял хляб, което е достатъчно показателно. Нямаше нужда от бира – заспах като бебе. Щях да кажа като къпан, ама тия мръсници искат по 6 евро за душ…
*
Ден 3
Програмата за деня започваше със ставане за изгрев. По предварителни данни самото явление щеше да се случи около 06:50, което означаваше ставане час по-рано, за да се разсъним малко и да стигнем до определена позиция за снимки. И наистина Metallica задрънчаха от телефона в 06:00, но когато погледнах навън още беше много тъмно и не се виждаха облаци. Ето защо реших да полегна още малко. След половин час отново надзърнах през прозореца, но нещата не се бяха променили много. Така и така нямаше къде толкова да се ходи за позиция отново се мушнах под завивките (където беше толкова приятно). След 20-ина минути усетих, че става светло. Току преди слънцето да се покаже се облякох и излетях пред хижата, за да щракна някоя снимка.

Cadini di Misurina по изгрев
Както винаги сутрин преди изгрев е най-студено. Но когато вече си си измил очите с ледена вода не ти прави впечатление излизането на открито на такава надморска височина. 🙂 След това се върнах в стаята, където закусих, гледайки отсрещните зъбци на Кадините през прозореца. Единият пич на бара отново опита да ми предложи закуска и се наложи пак да обяснявам. „Абе английски не разбират ли тия бе? – опитах и на италиански – No colazione”. Изчаках госпожица С.Ж. да се оправи и поехме отново нагоре към премката, този път по по-полегатата (дясната) пътека. Предният ден видяхме няколко дупки в основата на скалите на Paternkofel и се сетих, че съм виждал страхотни снимки от via ferrata-та към Трите Чими. Затова решихме да се пробваме докъдето може без осигурителна техника. В самото начало имаше извит тунел, който беше достатъчно нисък, за да си закача няколко пъти раницата и да се върна на входа, за да я оставя (впоследствие осъзнах, че това е било много правилно решение). Окачих чантата с фотоапарата (този път само с широкоъгълния обектив), взех един кроасан и половин литър вода и поехме нагоре. Почти веднага започнаха екстремните участъци, на част от които имаше поставени въжета. А между тях зони с еднометрова пътека, в които се ходеше съвсем спокойно. И всичко това на повече от 100м над основната туристическа пътека. Зашеметяващо! В един момент дойде и най-трудният участък, където трябваше да заобиколим една скала, чието въже беше на завой от 90°, а отстрани имаше дълбока цепнатина. Хванах се здраво с двете ръце (оказа се, че изрязаните кожени ръкавици могат да бъдат полезни не само на концерт на Judas Priest) и отново се зарадвах, че свалих на време раницата. Минаването от другата страна си заслужаваше, защото стигнахме до една дупка (която може да се ползва и за заслон в краен случай) с кръгъл отвор, който стоеше като прекрасна естествена рамка за паспортна снимка на Чимите.

Паспортната снимка на Tre Cime
След още няколко минути излязохме на един балкон до южния ръб на Paternkofel. Видяхме, че има още малко пътека и след това започва техническия участък на via ferrata-та, затова решихме да спрем до тук. Имаше хора, които отиваха нагоре и казаха, че остава още час, но всички до един бяха екипирани с каски, седалки, въжета и карабинери. Двамата си направихме по някоя снимка и тръгнахме да се връщаме.

На ръба на балкона
Слизането беше също толкова интересно, колкото и качването. След около 1h отново бяхме в Rifugio Lavaredo. Стегнахме багажа и след половин час бяхме на паркинга до Rifugio Auronzo. С.Ж. реши да хапва в хижата, а аз оставих голяма част от багажа и тръгнах на двучасова разходка по ръбчето на юг. Стигайки връхната кота от другата страна се отвори дълбока долина, която ме разделяше от невероятните зъбци и сипеи на Cadini di Misurina.

Невероятните зъбци на Cadini di Misurina
На връщане реших да мина от другата страна на ръбчето, което беше грешка. Самата пътека беше под наклон, разположена на сипей и при едно по-невнимателно стъпване можех лесно да се озова 100-ина метра по-надолу при пасящите коне. Малко преди края се разминахме с госпожицата, която явно след хапването беше добила повече кураж и сили и беше поела на разходка. Добрах се до паркинга и свалих всичко от мен. Точно пред моята кола имаше една немско говоряща двойка на видима възраст около 65. Двамата седяха на сгъваеми рибарски столчета, жената галеше сладкото си кученце и от време на време заплиташе нещо на една кука, а мъжът беше изпънал краката си на мантинелата и дърпаше уверено от лулата си. „Е да пушиш ли дойде тука бе, пръч?“ – си казах в първия момент, ама веднага се замислих, че ако и аз пушех лула, щях да дойда точно тук. 🙂 Свалих мократа тениска на Metallica, сложих бялата тениска с герба на България и влязох в хижата, където с най-голямо удоволствие изядох една зеленчукова супа за 6 евро. 6 евро, ама с директна гледка към Кадините. Казахме си „Довиждане“ с Чимите и подкарах надолу. Минахме транзит през Кортина (защото решихме, че ще се разхождаме из курорта на връщане) и поехме на запад към Passo di Giau. Започнахме да се изкачваме, а от двете ни страни се извисяваха масивите на Tofana и Croda da Lago. Из целия проход се чуваха двигателите на спортни коли и джипове. Тук-таме се движеха на малки колони велосипедисти. А да не говорим колко мотористи имаше. От опита ми по австрийските проходи знам, че именно те изпитват най-голямо удоволствие. Както казва моят приятел И.Й. „Тия направо си пръскат чесъна!“. 😀 Не след дълго излязохме на прохода, където само на една ръка разстояние стърчеше връх Nuvolau.

Връх Nuvolau на прохода Giau
Направихме няколко снимки и обратно в колата на топло. След няколко километра стигнахме до градчето Malga Ciapela в подножието на най-високия масив в Доломитите – Marmolada. На няколко места имаше добри позиции за снимки, но към края на деня контрастът бавно, но сигурно вървеше към своето жестоко самоубийство. Последва нова умопомрачителна серия завои към прохода Passo di Fedaia, който заобикаля източната стена на Marmolada, която гледана от пътя е досущ като северната стена на Вихрен. Още преди да съм взел последния завой С.Ж. възкликна „Лелеее, каква стена!“ Постепенно се откри и едноименния ледник, но така и не видяхме най-високата точка на масива – връх Punta Penia, все пак бяхме само на 2050м… Минахме през няколко тунела, за да стигнем до една сравнително прилична позиция. Теглих няколко снимки и решихме да изчакаме 15-ина минути до залеза. Усилих Тиролската музика и на фона на приятните извивки на 20-годишни швейцарски моми се загледах в прочутия масив. Залезът не закъсня много, но нямаше нищо общо с този от предната вечер. Единствено гледката към Marmolada успя да ме стопли. Само след няколко минути бяхме в градчето Canazei, където имахме резервация за нощувка. Въпреки еднопосочните улички за около 10‘ намерихме хотелчето и се настанихме. Хвърлихме набързо по един душ и се метнахме в леглото, защото на другия ден ни чакаше трихилядникът Piz Boe.