Швейцарска приказка

01-07.09.2016.

Поредната организирана екскурзия за тази година. Доверих се на същата фирма, с която пътувах до Италия и Чехия. След многобройните дестинации, които посетих през 2016-а, Швейцария дойде като логичен завършек на организираното ми движение. Лятото беше към своя финал. Едно изумително лято на три морета. Месец юни беше свързан с почивката на остров Лефкада – един от най-красивите в Йонийско море (все още не мога да бъда категоричен дали той или Закинтос стоят на първо място). Юли беше посветен на планините, като основен акцент в него заемаше второто ми качване на Олимп и топването в Егейско море. Месец август беше белязан от традиционната семейна екскурзия (този път до Хърватия, с което отново вкусихме от солените води на Адриатическо море) и почти редовните плувни маратони по басейните във Велинград и София. С наближаването на септември започнах да подготвям може би последния си голям удар за годината. Така и така бях тръгнал да сбъдвам голяма част от мечтите си, неминуемо на дневен ред дойде и Швейцария. Въпросите там са два – дългото пътуване и далеч по-значителните финанси. Но, нека да не започваме с проблемите… Както винаги цялата организация стана в последния момент и така броени дни преди тръгването всичко беше готово.

Ден 1 и Ден 2

На 1-ви септември по обяд потеглихме от София. Автобусът беше пълен и стабилно зареден с бира в съответсвие с дългото пътуване, което ни очакваше. На всичкото отгоре на всяка седалка имаше екран, така че да не скучаем поне на отиване, докато още не сме се опознали. В самото начало шофьорите показаха, че са печени и ни спестиха около час чакане на сръбската граница. От тук натам – стандартно пътуване, на което няма какво да се спирам… На зазоряване влязохме в Австрия, където ни посрещнаха ниско стелещи се облаци, които само засилваха впечатлението от свежо зелените склонове на планините. Иначе казано приказката започна доста мистично. На една отбивка ми направи голямо впечатление разнообразието от Тиролски натурални продукти, на които не можах да устоя и си взех един пакет чипс от телешко филе. Чипс от телешко филе – точно така! 🙂 Към 10:00 пристигнахме в Salzburg, където щяхме да преспим първата вечер. Това означаваше цял ден обиколки из града на Моцарт. Предвидливо боцнах слушалките в телефона и засвири „Сватбата на Фигаро“. Събраха групата и ни поведе една руска екскурзоводка. Познавах Залцбург почти като пръстите на ръката си от идването ми преди 3 години на път за Алпите и затова не се впечатлявах много. Насладих се само на уводните щрихи, защото те касаеха единственото място, което не посетих тогава – градините на двореца Мирабел. А те определено си заслужават. Особено с гледката към замъка на хълма.

Градините Мирабел в Залцбург

След кратка разходка пресякохме реката по моста с катинарите и влязохме в Стария град. Първата забележителност естествено беше родната къща на Моцарт. Тук в рамките на няколко минутки рускинята ни разказа някои интересни факти около личния живот и семейството на великия композитор. Последва обиколка на катедралите и площадите. Тук разменяйки си снимки се запознахме с художника Г.Т., с когото се оказа, че освен голям интерес към изкуството имаме и общи корени, лежащи в балканското селце в подножието на връх Миджур. След около 2h разходка ни оставиха свободно време. По-голямата част от групата предпочете качване до замъка с железницата, но тъй като бях ходил до горе (и то истинско ходене) реших да се насладя на града и магазините. Сувенири, шоколади, сладоледи и даже нещо още по-хубаво от сладолед – леден йогурт на входната врата на Моцартовата къща. Добрах се и до паметника на Моцарт на едноименния площад, където по традиция гъмжи от народ. След задължителната снимка продължих с обиколката из стария град. За няколко часа успях да опитам от почти всички видове кулинарни изкушения. Накрая се разходих по двата бряга на река Salzach и в точния час бях на уреченото място, за да ни вземат с автобуса и да ни откарат до хотела. С Г.Т. решихме да си направим тийм билдинг в един ресторант, който забелязах на идване. Уж излязохме за по една бира, а стана невероятен купон. На пръв поглед тих и спокоен ресторант в периферията на Залцбург, който обаче беше изпълнен с радостта и веселието на гостите, които независимо от възраст, пол и националност се вихреха на дансинга под умелия съпровод от класически диско и рок хитове, които пускаше DJ-ят. Двамата с моя приятел гледахме и не можехме да проумеем как напълно непознати ти се усмихват, поздравяват те и ти изпълняват желанията. А не като у нас – човек да не смее да иде на ресторант – обслужването под всякаква критика, всички те гледат лошо, неизбежно обсъждат с каква жена си, а да не говорим колко трябва да се изръсиш на тоя боклук, наречен диско водещ, за да ти изпълни желанието. Да продължавам ли или схванахте разликата в манталитета ?!?…

*

Ден 3

Сутринта напуснахме града на Моцарт и поехме по южнобаварската магистрала. Съвсем скоро минахме покрай езерото Chiemsee, което ми навя спомени за посещението на двореца на Лудвиг II. Не след дълго отново неусетно преминахме на Австрийска територия, движейки се из долината на река Inn. Минахме в покрайнините на град Innsbruck, където ми се наби на очи ски пистата от турнира на Четирите шанци. Няколко минути по-късно на север от нас се подаде и масива на Zugspitze. За пореден път немският първенец ми се изплъзва под носа, но пък това е повод да дойда пак в района и да му отделя нужното внимание. Малко след пладне бяхме във Вадуц – столицата на Лихтенщайн. Тук имахме около 1h 30’ престой, който е достатъчен за разглеждане на малкото княжество. Взехме си влакче, което ни разведе из града. Още в началото на обиколката трябваше да отбием за малко, за да пропуснем слизащите животновъди, които за свалянето на добитъка от планината бяха организирали специален фестивал. Крави с огромни чанове на вратовете си, мустакати чичковци на трактори и цели семейства с традиционните тиролски униформи се спускаха по стръмната улица. А след тях се движеха машини, които събираха фекалните маси. Абе – немска му работа! След като се насладихме на фестивала се качихме отново на влакчето и отидохме до най-горната възможна точка – Червената къща, откъдето се откри гледка към замъка на фамилията, управляваща Лихтенщайн.

Замъкът в Лихтенщайн

От тук обиколката премина към ниската част на града с реката и обширните лозя около нея. Видяхме и стадиона, който на практика побира всички жители на страната. Накрая се разходихме по улиците в центъра. И всичко едно подредено, спокойно – няма какво да говорим. И не плащат данъци хората. А това, че за да станеш гражданин (по-точно поданик) на Лихтенщайн трябва да се изръсиш стабилно, е друг въпрос… След това навлязохме на територията на Швейцария. Уж няма разлика между тия държави, но веднага заобикалящия пейзаж се променя – приказката става реалност. Точно както всеки си я представя – впечатляващи върхове, сини езера, наситени зелени поляни с убийствен наклон и хубави пътища. Що се касае до пътищата – в цялата страна изобщо не съм усетил нищо, докато и в Италия и в Австрия си имат проблеми, да не говорим за немците с техните бетонни магистрали, на които човек с дългогодишна нефролитиаза спокойно може да забрави за проблема си с „камъни в бъбреците“. 🙂 Ама каквото ти е завещал Хитлер – това е. Поне е сигурно, че ще издържат още няколкостотин години… Да оставим дойчовците и да се върнем в Швейцария. Още с първата спирка се убедих, че сме в приказка – езерото Walensee.

Езерото Walensee

И това все още не бяха същинските планини, както и езера и върхове. Още в началото обаче си бях поставил за цел да оставя пълното удоволствие за следващото посещение на страната, в което да се сблъскам с истинските символи на Алпите, а сега да оближа леко върха на сладоледа с градски обиколки. Не след дълго се озовахме на крайбрежния път от западната страна на Цюрихското езеро, което се оказа доста дълго и изпълнено с лодки от край до край. Към 17:00 спряхме на пристанището в центъра на Zurich. Да, Цюрих – градът на парите, както много скоро щяхме да се убедим. Това, че целият свят си излива финансите тук определено оказва влияние на жизнения стандарт. Когато тръгвахме екскурзоводът Р. ни предупреди да умножаваме всичко х4, за да се ориентираме в цените. Истината е, че на някои места коефициентът скачаше на 6. Ето как докато западните лекари ходят на ски в Алпите и се чудят къде да им бъде лятната почивка – Дубай или Малдивите, средностатистическият български лекар умува как по-тънко да мине за няколко дена в Швейцария… Реших да не качвам снимки от града, не само защото не съм майстор на градската архитектура, а и защото човек трябва да го види със собствените си очи. Съчетанието на стари катедрали с луксозни заведения, редовната градка трамвайна линия със стилните фасади на световноизвестните вериги хотели и много други е просто удивително! Достатъчно е човек да погледне гарата и ще добие представа за разликата. Гарата в Цюрих е с автентична фасада от няколкостотин години, а в подлеза цари лукс и светлина в безброй цветове и нюанси, които дори продавачка от софийските молове трудно ще отдиференцира, докато при нас скалъпиха някаква фасада, а в подлеза редовно продължават да пикаят стотици люде… Обиколихме катедралите и продължихме около реката. Накрая теглихме по един тегел в двете посоки на Bahnhofstrasse – улицата, която свързва пристанището с гарата. Спряхме в един магазин да си вземем сувенири и шоколади. За шоколад не се жалят средства – напълних една торба с луксозни кутии с емблемата на Матерхорн и разни други вкусни късчета. Огледахме и витрините с часовници, които на повечето места вървяха от 3-4 хилядарки до 50 000 франка (като силно се съмнявам, че са изложили поръчковите варианти). По залез бяхме отново на пристанището. Натоварихме се в автобуса, за да се настаним в хотела, който отново беше в покрайнините на града.

*

Ден 4

Сутринта екскурзоводът ни предупреди в никакъв случай да не опитваме изнасяне на храна от ресторанта, защото тук гледат много строго на това деяние, викат полиция и става голям цирк. Пък българите нали си падат по тия неща. За сметка на това ядеш колкото можеш. Бързо си припомних как в студентските години впечатлявах колежките си с възможостите да поемам неограничено количество ядене и се заех да покажа, че това е като шофирането – не се забравя. А закуската си заслужаваше – може да е хотел в покрайнините, но пък е в покрайнините на Цюрих… След като хапнахме се отправихме на юг към първата цел за деня – Люцерн. До обяд имахме възможността да се насладим на красивата архитектура, мостовете по реката, лебедите и разбра се най-известната забележителност в града – покритият мост, отрупан от двете страни с цветя. Към обяд продължихме надолу към по-дългоочакваната за мен дестинация – Женева. С влизането в града се отправихме на автобусна обиколка на Международния квартал. Във всички посоки се извисяваха сгради, седалища на световните организации – ООН, УНИЦЕФ, СЗО, Червения кръст и много много други. След това слязохме на паметника на Брунсуик в съседство с кея Мон Блан. Още преди встъпителните думи на Р. побързах да изтичам до кея, за да погледна към първенеца на Алпите, но времето беше доста неясно и масивът беше почти напълно закрит от облаци. Прекосихме Рона и стъпихме на острова на Жан-Жак Русо, където си направихме по една снимка със статуята на големия писател и философ. Със самото изписване на тия френски имена и то с главните букви на латиница, както са писали по времето на Апий Клавдий, за малко да не го позная човеко. Уж сипя „възхвали“ по немците, ама те и французите хич не са китка за мирисане… От тук се отправихме към Женевската катедрала. Отвън приличаше по-скоро на театър, но инериорът категорично ни убеди в това, че се намираме в храм. Групата продължи с разходка с корабче, която предварително бях решил да подмина с цел да се кача на кулата на катедралата. Като добавим и лошото време към останалите фактори съвсем се успокоих. След известно напъване (по-кратко от това в кулата на Виенската катедрала) се озовах на площадката с тераса в Северната кула. От тази позиция се виждаше почти цяла Женева, разположена живописно на брега на едноименното езеро (да не ме чуят франсетата, че те му казват Lac Leman), както и призрачният силует на Алпите в далечината. Повечето хора казват, че ‚размерът няма значение‘, дори един мой учител повтаряше: „Няма слабо надарени мъже, а има лакоми жени“. 😀 Въпреки това 140-метровият фонтан успя да ме впечатли с размерите си и се насочих тъкмо натам. Трябваха ми около 40‘, за да стигна до мощната вертикална струя вода. Напълно достатъчно, за да се развали времето, да задуха силен вятър и да спрат фонтана точно в момента, в който бях на 10м от него, оправяйки настройките за снимка… Мама му стара и късмет! Все още имах време за разходка и се насочих към градините в Parc de la Grange, които се оказаха много хубави. Хората там изобщо не се смущаваха от задаващата се буря и спокойно бяха налягали по зелените площи, кой с книга в ръка, кой на пикник. На връщане минах покрай градския плаж, където имаше няколко смелчаци. Не се сдържах и изядох един сладолед на брега на Женевското езеро, макар и хич да не беше за такива удоволствия. В 19:30 автобусът ни взе от кея Мон Блан и ни закара до хотела, който се намираше само на 4 км в съседното градче Annemasse, което де факто е във Франция. Какво нещо са границите, когато ги няма…

*

Ден 5

Петият ден от екскурзията беше посветен на обиколката на Женевското езеро в Швейцарската му част. След стегната закуска в хотела (стегната, защото тук се сблъскахме едва за първи път с големия проблем в такива случаи – китайците) поехме по магистралата от северната страна на езерото. Малко преди Лозана се отбихме и влязохме да разгледаме поредния голям град със седалища на разни организации. Като се замисли човек оказва се, че всичко е в Швейцария. Може би има защо. Тук времето съвсем се намуси, но задържа час и половина, за да си направим спокойно разходката. Обиколихме катедралата, няколко централни улички и площада със сградата на Университета, Музея и Библиотеката в едно. Тъкмо се качихме в автобуса и заваля. Дъждът обаче не ни попречи да се полюбуваме (макар и през прозореца) на безкрайните лозя по южните склонове на планината, които буквално опираха в брега на езерото. А по какъв невероятен начин бяха подредени – сигурен съм, че ако някой гледа от птичи поглед ще си каже „Мамка му, дори и в редиците на севернокорейската армия няма такъв порядък!“. Хванахме крайбрежния панорамен път, така че колкото и лошо да беше времето все пак да кажем, че сме се насладили на Женевското езеро. А на отделни места облаците леко се бяха разкъсали и се подаваха отсрещните склонове на планината. Вярно твърде скромно, но все пак Френските Алпи. След около 1h бяхме в Montreux. Още със слизането бях впечатлен от крайбрежната градина и архитектурата на хотелите в стил Бел Епок. Неслучайно швейцарските милионери избират да прекарат пенсионерските си години именно тук. След няколко минути по алеята стигнахме и до най-известният обект в Монтрьо – статуята на Фреди Меркюри.

Моя милост и Фреди

Дори и упоритият дъжд не можеше да ми попречи за снимка с Freddie. Цялата статуя беше отрупана с балони, снимки, свещи и букети, а отзад издигаха сцена за концерт. „Тук сигурно постоянно е така“ – казах си, без да направя някаква асоциация с датата. (Едва впоследствие когато се прибрах и поразрових видях, че сме били на 5-ти септември – рожденият ден на бившият вокалист на Queen, при това на кръгъл юбилей – 70 години). Обърнах поглед към разкъсаните облаци над езерото и мигновено си представих колко лесно им е било на Deep Purple да вземат идеята и да напишат едно от най-известните си парчета при вида на пушилката, която се е стелела над водата след пожара. Последва кратка разходка по магазините на главната улица, където да похарча последните франкове. Качихме се отново в автобуса, само за да слезем след няколко минути на замъка Шийон. Един от най-посещаваните обекти в цяла Швейцария. И един от най-добре запазените средновековни замъци в Европа. Как няма да е, след като входната такса е 16 франка. Тоалетните са по-лъскави от тези в нашия Шератон… Имахме 1h за разглеждане на замъка, което е напълно достатъчно. Жалко за времето, иначе можеха да станат някои интересни снимки, с живописното му разположение на скалата и пътя с тунелите над него. Към 17:00 завихме покрай източния край на Женевското езеро и поехме из долината на река Рона в горното й течение. Постепенно от двете страни започнаха да се редят масив след масив, леко забулени в облачна маса. Природата ни загатваше, че се движим не къде да е, а в сърцето на Швейцарските Алпи. Впоследствие когато се прибрах и видях маршрута се ударих по главата. Бяхме минали точно между Айгер и Матерхорн – двете емблеми на Швейцария. И може би по-добре, че не съм се усетил тогава иначе целия автобус щеше да ме гони… Леко по леко набирахме височина към прохода Simplon. Започнаха да се редуват отворени тунели с извити мостове, а на няколко места се спускаха водопади. Позволих си да бъда непрофесионалист за няколко минути и започнах да щракам през прозореца като невиждал, барабар с другите пътници. Не след дълго стигнахме връхната точка на прохода (2005м). На една отбивка спряхме за WC-пауза, която аз превърнах във фото-пауза. Още преди да съм стъпил на земята видях някакъв паметник на склона над отбивката и се втурнах натам. След 5‘ бях горе до паметника на огромен орел, откъдето се откриваше гледка към 4-хилядникът Fletschhorn на юг, мистично забулен в облаци. При мен се изкачи и Д., с когото си разменихме по няколко снимки, включително леко разпищолени при силния вятър и температура не повече от 5-6°С. 🙂 Дойдоха и една смела дама с дъщеря си, която впоследствие ми лепна етикета „Героят на автобуса“. „Ама защо?“ – учудих се аз, а тя ми обясни как тъкмо си е мислела дали ще има някой смелчага да се втурне нагоре и аз съм полетял. Влязохме дружно на топло в автобуса и преминахме на италианска територия. От другата страна времето беше съвсем различно – меко, топло и почти без облаци. Само че и гледката се промени – по-полегати склонове с повече растителност и без помен от страшните върхове. След още мъничко минахме покрай второто по големина езеро в Италия – Lago Maggiore, от което видяхме твърде малко. Привечер бяхме в хотела в едно градче в покрайнините на Милано. Пооправихме се и слязохме на вечеря в ресторанта, където хапнах типична италианска пица в компанията на приятното семейство от Костенец. След което двамата с Д. решихме да гледаме поредния голям мач от US Open 2016 в неговата стая. Може би бирата беше лоша идея, особено след изморителния ден. Още преди края на първия сет ни се доспа страшно и реших да сляза за малко тонизиращи напитки до лобито. Грешката беше, че си оставих ключа и телефона в стаята. Половин час бутах дребните центове, които ми изсипа преди това рецепциониста, за да получа в крайна сметка две кутийки кола. Доволен от свършената работа се качих нагоре и тогава стана страшно. Чукнах на вратата, но отговор не последва. Осмелих се да почукам още няколо пъти по-силно, но резултатът беше същия. „Не е истина! Дали е заспал?“ – помислих си. С риск да събудя бабичките в съседната стая започнах да блъскам почти отчайващо по блиндираната врата с двете кенчета. Нищо! Накрая ми светна лампичката и добре че е 4-звезден хотел. Човекът на рецепцията ми даде резервния ключ и разрешихме проблема. Д. наистина беше заспал здраво и сърце не ми даде да го събудя. Догледах си мача спокойно и се прибрах.

*

Ден 6 и Ден 7

Последният ден от екскурзията беше отделен само за Milano – вторият по големина град в Италия. След като минахме през традиционното задръстване на входа на града към 11:00 бяхме в центъра. Започнахме с обиколка от замъка на фамилия Сфорца, познат тук като Castello Sforzesco. Разгледахме комплекса и се насочихме по Via Dante към главния площад. Имаше няколко забележителности, но предпочитам да не се спирам толкова подробно, все пак след 5 часа писане и близо 4000 думи иначе доброто ми разпределено внимание почва да отслабва с началото на поредния английски мач и дори психарските напеви на Korn не могат да ме накарат да се съсредоточа. 🙂 Обещах да съм по-лаконичен с историите, но и тук музата си има своята роля. Като споменах муза – русата госпожица Ж. от Пловдив може да се чувства поздравена! 😉  … Сега като се сетих за нея нещата съвсем се оплескаха, да го е*а… В тоя ред на мисли (ако изобщо вече има ред) на хоризонта се появява и тя – Миланската катедрала Duomo di Milano. Огромно архитектурно чудо, построено в неоготически стил. Изумяващо не толкова с големината си, колкото с безбройните си кули и педантичната детайлност на фасадите.

Катедралата в Милано

За съжаление груповата обиколка й отдели само няколко минути, след което се упъти през галерията Виктор Емануил II към Piazza della Scala. Тук набързо ни показаха Операта и Театъра отвън и ни оставиха свободно време. Пленен от катедралата побързах да се върна обратно, подминавайки факта, че се намирам до една от най-известните опери в света – миланската La Scala. Поне не изпуснах да щракна паметника на Леонардо да Винчи и то с ефекта на ореол от слънцето на заден план.

Паметникът на Леонардо да Винчи

Тук отново се поддадох на чара на госпожица Ж. и поехме заедно на разходка в столицата на модата. А немците ще ми твърдят, че Дебелата Берта било много яко оръжие. Едно такова русо изкушение е много по-мощно оръжие и дори не е необходимо да е дебело… За около час забравих за символа на Милано и обикаляхме по бутиците на първия етаж в сградата на галерията Виктор Емануил. Сама по себе си постройката е удивителна, но тук очите на всички биват събрани от луксозните витрини. Ето че дойде време и за катедралата. Ж. изчака на сянка докато аз се редя на опашките при 38°С за билети, след което влязохме да разгледаме това произведение на изкуството. Също толкова впечатляващо, колкото и отвън. Пихме по една студена вода на североизточния ъгъл на катедралата и се разделихме. Продължих с разходка на изток до един парк. Минах покрай няколко църкви и интересни сгради. След това се върнах отново до катедралата и седнах да я съзерцавам. Взех нещо за хапване, а после се обърнах на другата страна и в продължение на повече от половин час седях на една мраморна пейка под стъкления покрив на галерията между двете линии бутици и оглеждах минувачите. Просто ей така – да видя как се обличат хората в столицата на модата. Мъжете общо взето бяха еднотипни – черни лъснати обувки, вталени сака и повечето с дънки. Хем елегантно, хем функционално. Жените обаче ми изнесоха цяло ревю по отношение на облеклото – стилни рокли с цепки, такива без цепки, с голо рамо, с две голи рамена, с най-различни умопомрачаващи кройки. И нито една дама не беше с толкова дълбоко деколте, че да видиш марката на сутиена или пък с толкова къса пола, че да се вижда с какво бельо е от другия край на града. След тази изчерпателна лекция по мода се върнах отново на Via Dante, където с най-голямо удоволствие изядох един огромен сладолед. Към 18:00 бях при замъка на Сфорците, откъдето започна обиколката. Имах около 1h 30’ до срещата за отпътуване и реших да разгледам целия парк зад замъка – Parco Sempione, който се оказа доста голям и пълен с хора. Стигнах до Арката на мира, след което се застоях до езерото и след близо 30-минутно чакане хванах леко отражение на замъка.

Замъкът на Сфорците

Както се казва винаги може по-добре, но щом получих одобрението на художника Г.Т. се успокоих. Събрахме се всички от другата страна на замъка и не след дълго дойде автобусът. Доволни и предоволни наскачахме и потеглихме за България, а аз започнах да правя традиционната равносметка на връщане и да мисля за следващото идване в Швейцария. А само няколко дни след завръщането ми се заех с подготовката за Доломитите.

 

 

Полежан и Стражите

30.08.2015.

Краят на август. Време за море. Обикновено е така, но тази година вече два пъти бях ходил на море и то на Егейския бряг. А и в случая имах само една свободна събота, защото в неделя бях дежурен. Чудите се какво толкова интересно може да се направи за един ден? Ами съчетанието на планина с басейн не звучи зле. И аз така си помислих. В последния момент се организирахме с брат ми, който беше изпуснал голямата група, щурмуваща Каменица и района на Тевно езеро. Истината е, че трудно щяхме да ги бием с по-красиво място, а в същото време нямаше да успеем да стигнем до Тевно и да се върнем за 7 часа, колкото е прозореца на лифта. Затова си избрахме утешителна награда – Полежан. (Ако ме чуе фотографът К.П. как говоря за Мангъра – един от любимците му – ще ме смъмри на момента). 😀 Впоследствие се оказа, че ходенето до петия по височина връх в Пирин ще се окаже и основната ми загрявка за качването на Олимп три седмици по-късно. В събота в 06:30 тръгнахме от София. Минахме през Студентски град, за да си припомним неотдавнашните лудории, а и за да вземем по нещо за закуска (противно на студентските митове там човек трудно ще остане гладен). Минути по-късно се носехме по добре познатия и на двамата ни път. В 09:10 бяхме на хижа Гоце Делчев (1600м). Първият ми поглед беше към върховете, където малки бели облачета облизваха очертанията им малко по-перверзно отколкото очаквах, с други думи по високите части духаше бая. Това не биваше да ни смущава, защото като всички разумни хора се бяхме подготвили, спазвайки един от основните принципи в планината – ‘Зимата се носи храна, лятото – дрехи’. За съжаления бяхме забравили друг от основните принципи – ‘Който си носи – яде, който си води – е*е’. Е, поне гладни нямаше да останем. 🙂 Качихме се на лифта и след 25’ бяхме на Безбожкото езеро пред едноименната хижа (2236м). Екипирахме се, турихме по един слой слънцезащитен крем и в 09:40 поехме нагоре. След 25’ излязохме на склона, спускащ се от връх Безбог, откъдето се откри и първата гледка – към Поповоезерния циркус.

Поповоезерният циркус

Тук гледката към Джангала успя да подразни достатъчно брат ми и той реши да се отправи именно към него. Разбрахме се в колко ще се чакаме на хижата и всеки пое по своя път. Хванах разклона на пътеката вдясно и захапах каменистия склон към премката между Безбог и Полежан. Сетих се как миналата година горе-долу по същото време с по-голяма компания решихме да щурмуваме върха, но тогава на същото това място ни подхвана дъжда и първият разбойник се отказа още в самото начало. След много литри на квадратен метър, бая усилия и не малко смях все пак успяхме. Сега времето беше доста по-добро, нагоре по склона пъплеха още дузина люде и съвсем се успокоих, че планината днес ще е благосклонна. Освен това вървях с добро темпо и се осмелих да помисля за нещо повече от само един връх. В 10:45 излязох на въпросната премка. От дясната ми страна се виждаше купола на Безбог, а напред се извисяваше пирамидалния Полежан. Реших да насоча обектива именно към Мангъро (старото име на Полежан е Мангър тепе).

Връх Полежан и едноименният циркус

След което направих и една профилна снимка на най-високия гранитен връх в Пирин.

Връх Полежан

От тук нагоре се въодушевих още повече, пуснах метАла на телефонЯ и започнах да задминавам хората. Първото парче от плейлиста както винаги беше ‘Аспарух’ на Епизод, при което група младежи ме поздравиха за избора – ‘Браво! Хем нахъсващо, хем патриотично’. Предобедното слънце напичаше, но почти не се усещаше от вятъра. Намазах се още веднъж с крема, сложих анцузната фланела и продължих. Постепенно вятърът успя да пропъди облаците и точно за върха беше ясно. Оставаха само още няколко минути по неприятните гранитни отломки с формата на сърф, които във всеки един момент и при неправилно стъпване човек наистина може да подкара, само че не на гребена на вълната, а право в пропастта на север, наречена Полежански циркус. В 11:40 излязох на Полежан (2851м). Горе имаше още няколко човека, които си почиваха, хапваха и се любуваха на гледката. След като качих върха за 2h (с цели 30’ по-малко от предвиденото време) реших да пропусна тези малки удоволствия, с единствената цел да достигна по-голямо удоволствие – Стражите. Поредицата от зъбери, за която си мислех още от миналата година. Ето защо отпих една глътка вода, теглих бърза снимка на това, което ме чакаше и поех по ръба напред.

Стражите и Газей

Погледнах наляво поредицата от върхове, сред които на преден план изпъкваше Джангала (2730м) и се замислих, че брат ми вече може би го е яхнал. За момент си помислих дали да не му звънна и да се пошегувам, че съм на цели 121 метра по-високо от него, но се бяхме разбрали да звъним само, ако има проблеми, затова продължих устремен към втората за деня цел. От най-ниската част на ръба между Полежан и Стражите се виждаше чудесно Горното Газейско езеро (по-известно с псевдонима си ‘Дамата с кока’, поради формата, която придобива точно по това време на годината, когато е и най-посещавано) и стърчащия зад него връх Газей.

Горното Газейско езеро и връх Газей

Последва 100-ина метра качване и след 30’ бях на първата кота от Стражите (2822м). Височината ме подсети за идентичния по габарити, но далеч по-красив гигант – Каменица, което пък ме наведе на мисълта за нашите приятели, които вероятно вече слизаха някъде под Самодивските езера. Почувствах се малко като герой от филма за Еверест, в който си изправен в битка с планината, заобиколен отвсякъде с чудни върхове и там някъде по ръбовете и в подножията се намират твои хора. Жалко, че за разлика от приключението на Бузлуджа сега не носехме радиостанции, защото неминуемо щеше да е по-забавно да се поздравяваме от различните коти, на километри едни от други. На върха имаше още един човек, който наблюдаваше с бинокъл. Поздравихме се и си разменихме по една бърза фотосесия във всички посоки. Него доста го заинтригува знамето и започна да разглежда избродираните надписи, но му обясних, че бързам да стигна до края на Стражите и му обещах на връщане в хижата да му го покажа. Пожелахме си ‘Успех!’ и аз започнах да се свирам между скалите. Районът много ми напомни този на Петлите, както и на Трионите. За около 30’ изкарах страховитата редица зъбери докрай. Седнах за малко да отпочина и да хапна, а срещу мен се откри гледка към мраморните първенци – Вихрен и Кутело. На преден план се виждаше и пистата на Тодорка.

Вихрен и Кутело

Хапнах един сандвич, след което си направих няколко снимки и нарамих раницата отново, този път в обратна посока. Беше точно 13:00, което ме успокояваше, че след като на качване успях за 3h 30’ на слизане ще се справя по-бързо. Освен това след няколко крачки забелязах, че малко под ръба има подсичаща пътечка. Вярно не беше много прилична, но определено беше по-приятна от назъбените скали. Точно преди да се пусна по нея хвърлих една снимка на една от най-големите скали от Стражите, която ограждаше огромен процеп.

Стражите на своя пост

На места си беше пътечка, на места не толкова, а на няколко пъти ми се наложи да минавам през големи скали, та се зачудих дали да не се върна през зъбците. Все пак стигнах до ниската част на ръба, откъдето се изкачих до Полежан, а там отново имаше няколко човека. Този път поседнах за малко, въпреки че облаците започнаха да се събират заплашително. Облякох якето, извадих знамето и си щракнах една снимка.

Моя милост на Полежан

Събрах си багажа и в 14:10 тръгнах надолу. По пътя обратно нямаше нищо за отбелязване – абсолютно рутинно слизане. Без снимки, без падания, без облекчаване на физиологични нужни на голяма надморска височина по време на залез – нищо интересно. Слизах спокойно надолу, а над мен облаците продължаваха да се съвокупляват около върха. Точно на пътеката, подсичаща склона на Безбог, брат ми се обади да ми каже, че вече се е излегнал пред езерото и ме чака. Само след 20’ в 15:40 пристигнах на хижата, където беше пълно с хора. Както обикновено. Разбрах, че нашите приятели са се върнали от Тевно езеро и директно са си тръгнали, защото били много изморени. В първия момент си помислих ‘Ами те изпускат’, но веднага се сетих в какво състояние се върнахме ние преди няколко години след 4-дневния преход в същия район. Опънах се и аз за малко на брега на езерото, след което слязохме с лифта и след още няколко минути бяхме на басейна в Добринище. От тук натам се сещате какво следваше – дължини, ширини, скокове… Вместо да разпусна малко след качването направо се довърших. 🙂 От време на време само поглеждах към планината (без да излизам от водата разбира се), където облаците се трупаха, но така и не заваля (поне долу). След тричасов плувен маратон хапнахме в Банско и потеглихме. На връщане спах като бебе.

 

Есенна приказка на Тевно езеро

04-05.10.2014.

Ден 1

През септември направих едно не особено привлекателно (откъм метеорологични условия) качване на Вихрен. Въпреки че ми беше 5-тото излизане на първенеца на Пирин не го ознаменувах с нещо по-специално, а и снимки не станаха в облаците. Абе с две думи – яд си беше, като знам какви приказни условия може да има там. В началото на октомври усетих, че е време за нещо голямо. Прогнозите даваха стабилно време през уикенда с ниска и средна слоеста облачност. След бърза консултация с брат ми дестинацията беше решена – Тевно езеро. Той не беше ходил там и му се точеше отдавна, а аз нямах нищо против да повторя някои от гледките от 4-дневния престой в района през 2012-а. Освен това имах недовършена работа там – няколко върха за изкачване, сред които разбира се Джангала… И така, събота сутринта потеглихме към целта. Към ударната група се присъединиха колегата на брат ми и мой спътник в не малко акции Г.Б. и нашата приятелка от Видин С.Ж. Към 10:00 бяхме на хижа Гоце Делчев (1412м) над Добринище. Опаковахме се на фона на death metal кавъра на ‘Oops, I did it again’, който успя да озадачи нашата дама. 😀 Натоварихме се на лифта и след 25’ излязохме на хижа Безбог (2236м). Седнахме малко на припек до езерото, времето беше чудесно. Стегнахме се, очила, кремове, както си му е реда и в 10:50 поехме по маршрута към един от най-красивите райони в Пирин. На големия ляв завой на пътеката погледнах към сипея за Полежан, който през юли ми отне доста сили. Продължихме в леко десцендентно направление до разклона за Джангалската порта, откъдето последва леко качване. След 1h 30’ бяхме на Попово езеро (2234м). Седнахме за 20-ина минути на брега, за да се полюбуваме на красотата на най-голямото Пиринско езеро. Появи се лек вятър, който опитваше да вкара някой друг облак през портите, но доста трудно с оглед на поредицата от върхове над 2600м, които стояха като мощни стражи от всички страни. Усетих, че може би от другата страна на зъберите ни чака приятна изненада. Строихме се за една обща снимка и потеглихме отново. Няма да се впускам в подробности около маршрута, защото всичко е стандартно – пътеката, заобикаляща западния бряг на езерото, след което стръмната извивка в посока юг-югозапад през Самодивските езера. Само ще отбележа един интересен момент преди езерата, в който отново се сблъскахме с неприятен представител на влечугите. Ставаше въпрос за голяма тлъста усойница, черна, черна като да не казвам какво… Този път късметлията беше Г.Б., който смело крачеше напред. Няма как, тежка е съдбата на водача – роса, тръни, змии, каквото има – всичко той обира. Спокойно мога да се похваля, че за първи път се разминавам – изгледах й само мазната задна половина, изплъзваща се от погледите ни. Нагоре всичко мина гладко и според предварителното разписание. Малко преди Лявата Кралевдворска порта се обърнах назад и видях няколко малки облачета да се промъкват от юг на едноименния връх. Бяха на нашата височина и буквално имах усещането, че с едно протягане на ръката щях да ги докосна. Магията вече започваше. В 15:00 бяхме на въпросната порта (2616м). Минута по-рано чух виковете на брат ми ‘Има море! Има море!’. Адреналинът ми просто преля и когато погледнах от другата страна наистина видях, че ни чака море от облаци. 🙂

Море от облаци зад циркуса Белемето

Трябваше да ида в Алпите, за да ми потръгне и в България на това страхотно явление. По-красиво просто не можеше да бъде. Въпреки че всичко наоколо беше в жълто-кафяви цветове като в диариен екшън след хранително отравяне, облаците под нас успяха да направят картината изумителна. Няма Кресна, няма Сандански, няма Петрич – всичко в ниското на запад беше завито от облаците, а ние се чувствахме божествено над тях. 🙂 Брат ми и Г.Б. оставиха раниците и се качиха на Кралев двор (2680м), а ние със С.Ж. се свихме зад една скала на завет. Припичахме се доволно и съзерцавахме отсрещния пейзаж. В това време на портата излязоха двама мъже от Кюстендил, с които си поговорихме и разбрахме, че ще си правим компания на заслона. Те поеха леко надолу, малко неубедително в първите метри на отвесните прагове, също както и ние преди две години. След малко двамата ни спътници се върнаха и отново тръгнахме вкупом. В 16:15 бяхме на заслон Тевно езеро (2512м). Първата ни работа беше да се насладим на впечатляващата гледка към Каменица. За мен тръпката беше особено голяма, след като знаех добре какви препятствия ми предложи гранитният гигант при изкачването му. Настанихме се, платихме си за нощувката и седнахме на масата зад заслона. Подухваше, но пък припичащото слънце ни успокояваше до степен, че съвсем ни домързя. Имаше достатъчно време до края на деня и затова реших да подхвана върховете. Г.Б. поиска да ми прави компания (за щастие в негово лице винаги намирам съмишленик) и сметнах, че за 3h до стъмване ще направим Джангала. Оставихме част от багажа, взех само вода, сладки неща за хапване и фотоапарата и потеглихме нагоре към цепнатината между Момин двор и Валявишки чукар, откъдето се откри хубава гледка към мраморните великани Вихрен и Кутело.

Вихрен и Кутело от Валявишкия прелез

Скоро обаче стигнахме до ръба и видях за какви условия става въпрос – стръмно спускане със заобикаляне на няколко тераси, след което неясно подсичане на Момин двор и сипей до Джангала. Погледнах отново часовника и реших да го умуваме утре този вариант на спокойствие. Имах огромно желание за Джанго, но явно щеше да почака още малко. Убедих Г.Б., че гледките от Момин двор ще си заслужават и тръгнахме нагоре по камъните. Качването по острите морени с редуването на малки затревени участъци много ми напомни това на Муратов връх (още една впечатляваща гранитна пирамида с невероятни панорамни гледки). По средата на склона се обърнах за една снимка на масива на Каменица с Малка Каменица и Каменишка кукла. В кадъра се вписа добре и стърчащия като акула Кралев двор.

Масивът на Каменица от склона на Момин двор

Облаците се надигнаха леко и започнаха да се промушват между върховете, с което направиха картината още по-загадъчна и вълнуваща. В последните метри се разделихме, за да заобиколим един по-стръмен участък. Г.Б. хвана наляво по камъните, а аз видях възможност за минаване през едни тревички вдясно. След малко той извика, за да даде знак, че е достигнал котата на върха. Минута по-късно и аз излязох горе, забелязвайки, че има две коти и моя човек е на по-ниската. Подвикнах му и му посочих пирамидата от камъни в източния край на върха. Така официално в 17:30 стъпихме на Момин двор (2714м). Огледах щателно за кръста, който бяха сложили преди време, но не го видях никъде. Очевидно някой вандал (много по-смел и опитен от нашата скромна Организация на ековандалите в България, съучредена от И.Й. и моя милост) си беше показал културата. Побързахме да си направим по една снимка за спомен на фона на промъкващия се през Дясната Кралевдворска порта облак и показалата се вече луна. Какви гледки само! Дали това беше всичко за деня или кулминацията тепърва предстоеше? Съвсем скоро щяхме да разберем. Гледайки морето отвъд циркуса Белемето и чистия хоризонт на запад предусещах, че все пак ще дочакам така мечтания залез. А до него оставаше малко повече от час, така че трябваше да се ориентираме обратно. Теглих една панорама от върха в посока на Полежанското странично било и Джангала, който насрочихме за утрешния ден и започнахме да слизаме, тананикайки си в един глас парчето на Cradle of Filth, което слушахме в колата.

Панорама към Полежанското било

В 18:30 слязохме на заслона. С.Ж. обикаляше спокойно отпред. Помолих я да ми донесе статива от раницата, защото нямах никакво време да се събувам и обувам. Оставаше половин час до залеза, а тя каза, че брат ми вече се е заложил удобно в лявата част на склона на Валявишки чукар. Г.Б. остана долу, а аз грабнах статива, захвърлих щеките и заприпках по камъните към по-близката дясна част на склона, която уж ми беше позната. При излизането зад заслона имах невероятния късмет да уцеля едно не перфектно, но почти прилично отражение на Каменица в езерото. Въпросният момент беше около 5 секунди, след което вълничките по повърхността на водоема размиха всякаква интрига.

Отражението на Каменица в Тевно езеро

Това ме надъха допълнително и с нови сили се впуснах нагоре. Ред камъни, ред клекове, докато в един момент светлината понамаля. Обърнах се и видях, че желаният момент настъпва и няма за кога повече да чакам. Разхвърлях се на метри под върха и се заложих на една равна скала, като снайперист в очакване на точния изстрел. Разпънах статива и ето че дойде време за изстрела. Разбира се 18-те мм не бяха достатъчни, за да уловят цялата магическа композиция. Ето защо се наложи да събера няколко вертикални кадъра в панорама, запечатваща масива на Каменица, Тевно езеро и затихващото в края на деня море от облаци на югозапад.

Каменица и Тевно езеро по залез

Магическият залез, който чаках! След 15-ина минути спиращи дъха снимки се изправих и взех глътка въздух. Започнах да се взирам настрани по склона и в един момент успях да локализирам брат ми, въпреки изчезващата светлина и добрата му маскировка. Извиках мощно ‘Снимааа ли?’, а отсреща се чу също толкова отчетливо ‘Аууу!’. 🙂 Доволен от резултата си събрах нещата и започнах да се спускам към другия край на езерото. Брат ми имаше преднина и бързо слезе до него. Подсякох склона надясно и излязох в западния край на езерото на пътеката за Мозговишка порта. В 19:40 се заложих на една тераска между клековете, за да хвана Каменица в синия час с почти пълната над нея луна.

Каменица на лунна светлина в ‘синия час’

В един момент стана доста студено и тъмно. Сложих лента, ръкавици и челник и останах още малко да се наситя на красотата. Започна да духа много силно и вятърът успя да прокара облаците през Мозговишката порта право към мен. Реших да избягам от тази маса, защото до болка ми бяха познати условията на видимост от 10м. Хукнах към езерото, а облакът напираше здраво по петите ми като в скандинавски филм на ужасите. В бързината подминах горната пътека и нагазих в каналите на езерото от южната страна. Разбира се успях да си намокря обувките. Все пак се измъкнах, заобиколих езерото и влязох на време за вечеря. Изоставах само с бирата от останалите, но скоро наваксах. Обстановката беше много приятна, особено за двамата от Кюстендил, които се радваха на цяла бутилка водка. 😀 Хапнахме хубаво, пийнахме и се посмяхме. След 22:00 оставих компанията и излязох да пробвам някоя нощна снимка. Използвах обувките на брат ми, защото моите бяха подобаващо мокри. За нещастие луната се беше облещила над Каменишка кукла и не ставаше нищо в тази посока. Затова се обърнах към изкачения по-рано Момин двор и дори успях да завъртя малко звезди.

Момин двор през нощта

Към 23:00 ми писна на фуражката, прибрах се и се мушнах под две одеяла.

*

Ден 2

Сутринта станахме в 08:00 и си стегнахме багажа. Хижарката ни направи хубава закуска – пържени филии със сладко и чай. Видяхме, че времето е хубаво и обсъдихме плана за промяна в маршрута, в който основния момент беше качването на Джангала. Жената ни упъти откъде точно да минем. Благодарихме й, излязохме пред заслона за една обща снимка и поехме към дългоочакваната от мен цел. На процепа между върховете се опитахме да намерим обхват, но не успяхме. Стигнахме до ръба на няколко метра вляво от предната вечер и сега малко по-добре се виждаше къде точно се слиза. Направих една последна снимка на морето от облаци и се спуснахме между скалите. Стигнахме до най-ниската точка, след което започнахме да подсичаме Момин двор, който от тази страна беше доста отвесен. Излязохме на един сипей, вляво от който се виждаше Голямото Валявишко езеро. Минута по-късно пред нас се откри и самият Джанго.

Джангала (Самодивски връх) от юг

След още 20-минутно подсичане на гребена между него и Момин двор се оказахме в основата на склона на Джангала, наричан още Самодивски връх. Предложих да оставим раниците и да го дръпнем за половин час, след което да се върнем от същото място и да минем през Джангалската порта. Брат ми обаче каза, че пътеката за портата не е от тук и няма да се връщаме. Изведнъж раницата ми натежа, но нямаше как, пътят беше само един – през върха (който от толкова време жадувах). Започна едно стръмно изкачване по югоизточния ръб. В последните метри беше особено вълнуващо, защото се минаваше между най-малките зъбци на гребена и се вървеше ту от едната страна към склона, ту от другата към пропастта. Взех малка почивка и в 10:50 излязох при останалите на върха (2730м). Тук ни чакаха последните страхотни гледки, защото постепенно наоколо започваше да помътнява и облаците да се разпръсват. Изредихме се всички за по една снимка за спомен от Джангала на фона на красивата Синаница, която срамежливо се подаваше в далечината на запад.

Моя милост на Джангала

Хвърлих няколко бързи снимки във всички посоки, след което забелязах една красива статуетка на Богородица върху един камък. Тук някой наистина се беше проявил за разлика от неблагодарника, задигнал кръста от съседния връх. Имаше и хвърлени монети, поради което и аз оставих една, за да мога да се върна пак на това удивително място. Прав е фотографът К.П., че това е един от най-живописните върхове в Пирин.

Статуетка на Богородица на връх Джангала

Предстоеше обаче най-важният въпрос – ‘Откъде ще слизаме?’. И дали изобщо щяхме да намерим отговор на него. Брат ми гледаше GPS-а и сочеше на изток. С.Ж. пък предлагаше от север. Хвърлих поглед от двете страни и след малко спорове (след като вариантът с ‘царския път’ беше отпаднал отдавна) заложих на принципа ‘Ако ще е гарга, да е много рошава’. Само че в този момент изобщо не ми беше до смях. Хванах право надолу по северната страна на Джангала. Другите ме погледнаха отгоре и попитаха ‘Сигурен ли си, че може да се мине отсам?’, а аз отговорих смело ‘Да бе’, въпреки че изобщо не бях убеден в това. След няколко кофти отвесни прага стигнах до една сравнително равна тераса, от която вече си личеше някаква козя пътечка, извиваща на изток. След малко се събрахме отново четиримата и брат ми каза, че почти сме излезли на пътеката. И наистина след кратко спускане стигнахме до прилична пътечка. Това определено беше най-лудото ми слизане – северната страна на Джангала, по дяволите! Забелязах няколко движещи се точки около езерото и се провикнах с пълна сила, за да насоча вниманието на хората към зрелищното слизане. Подсякохме едни отвесни скали и се набихме в клекове до гуша от източната страна в местност, означена на GPS-а като ‘панорамната площадка’. Едва когато излязохме от тях разбрахме защо се нарича така – под нас се показа Попово езеро в целия си блясък с надвисналия над него връх Сиврия.

Попово езеро и връх Сиврия

Вече беше пладне, а все още бяхме на височина около 2500м. Трябваше да се мобилизираме. Надолу беше стръмно, но за сметка на това се ходеше нормално. Последва тревист склон, под него голяма морена и накрая се озовахме в подножието на страховития Джангал. След още няколко минути бяхме на брега на Попово езеро, където ни посрещна група македонци. Захвърлихме багажа и се излегнахме при тях на поляната. Побързаха да ни попитат ‘Вие ли слизахте от там?’ и ‘Може ли да се минава наистина?’. Обяснихме им, че не е много препоръчително. Заговорихме се с тях и се оказа, че са дошли да гласуват на изборите. После стана въпрос и за Македония и аз споделих за визитата си на Охридското езеро през лятото, като не забравих да похваля местното им пиво. Малко преди 14:00 поехме по заключителния етап на нашия преход – мъчителното на връщане разстояние от Попово езеро до Безбог. Все пак с някой друг майтап от време на време нещата не изглеждаха толкова зле. На последното спускане към Безбожкото езеро моите хора избързаха, а аз съвсем забавих темпото. Едва когато стигнах до езерото ги чух да викат отсреща до хижата, че трябва да побързам, защото спират лифта цял час по-рано заради изборите. Напънах се деликатно за последните метри, така че да не взема случайно да стигна преди 15:30 и да им угодя на копелетата. 😀 Като че за 3h не можем да се приберем в София и да гласуваме, мама им мръсна… В крайна сметка всички слязохме доволни и предоволни от планината. И дори такива малки номера не могат да попречат на безкрайното удовлетворение от факта, че си бил на чист въздух, изкачил си няколко върха, нощувал си на 2500м, разходил си се над облаците и си видял един невероятен залез. 🙂

 

Няколко дни в Македония

20-24.08.2014.

Ден 1

Като стажант-лекар (последна година студент по медицина) това лято нямах регламентирана почивка. Ето защо се наложи на няколко пъти да се освобождавам за по няколко дена (както всички останали колеги). След държавния изпит по Хирургия забегнах за 10 дни в Гърция. Аналогично след изпита по Вътрешни болести трябваше да измисля нещо интересно. Нашите се прибираха от морето и това беше достатъчен повод, за да се съберем и да продължим още на запад в посока Македония. 🙂 И така, по обяд на 20-ти август потеглихме към нашата югозападна съседка. След 1h 30’ бяхме на Кюстендил. Малко след града спряхме в ресторанта на един хубав комплекс, за да хапнем. Не след дълго преминахме границата и се озовахме на територията на Република Македония. Разменихме евро за денари на free shop-a и продължихме. От тази страна Осоговската планина изглеждаше дори още по-красиво. В Крива Паланка видях един голям басейн встрани от пътя и се зарекох, че на връщане ще го разцепя. Малко по-нататък по път Е-871 релефът започна да се променя – на пръв поглед слизахме в по-равнинна част, но от друга страна се появиха интересни хълмчета, осеяни с разнообразни по форма скали (по моему някакъв вид пясъчници), които приличаха на някакво (макар и много миниатюрно) подобие на Белоградчишките скали. Дойде време да се качим на автомагистрала А2 и да платим първата тол такса. Да, за разлика от Румъния например тук нямаше винетки, а пътни такси. Не че бяха скъпи, но бяха много – за малко повече от 50км до Скопие платихме на 4 места. Все пак без никакви премеждия (предварително бях чел по форуми, че местните пътни полицаи се заяждат доста и за дреболии, особено ако видят българска регистрация) към 17:30 бяхме в Skopje. Скопие – ‘Балканската столица на кича’, ‘Нещо като Лондон, нещо като Париж, нещо като нищо друго на света’ или както казва една моя позната ‘На гол тумбак чифте пищови’. 😀 Не мога да пренебрегна напълно някои определения, но целта ми не е да се заяждам, а просто да споделя някои интересни моменти и места, т.е. да се похваля… Тук разбира се часовникът показваше 16:30 – на всичкото отгоре спечелихме цял час. Имахме малко затруднения с намирането на хотела, но след 30′ (нищо работа като за сравнително голям град) успяхме да го открием. Настанихме се, момичето от рецепцията ни даде карта на града и излязохме на разходка. Бяхме на 20-ина минути от топ центъра. Още по-интересното беше, че отседнахме само на 5′ от Българското посолство. Пресякохме един от големите булеварди, минахме от другата страна и застанахме пред нашата сграда, където си направихме по снимка с ликовете на Ботев и Левски. Минахме още две кръстовища и направихме лек завой наляво по улица Никола Вапцаров, която ни изведе право на площад Македония, където пред нас се извиси паметника на Александър Македонски на красив пиедестал, заобиколен от фонтани.

Паметникът на Александър Македонски

Реших, че ще му отделя повече внимание на връщане, което се оказа грешка. Теглих една снимка в гръб, щракнах паметника на цар Самуил (според местните Самоил) и поехме надясно към Триумфалната арка, която беше следващото нещо, което се забелязваше отдалеч. Снимахме се и продължихме напред по улица 11-ти октомври, докато излязохме пред Парламента или както го наричат местните Събранието на Република Македония.

Македонският парламент

Тук някъде слънцето започна да се спуска към хоризонта и да жарва леко облачетата в небето. Отделихме няколко минути и за парка срещу Парламента, където беше издигнат Паметника на загиналите герои. В дъното на комплекса гореше ‘вечния огън’. Наред с всичко останало имаше и паметник на основателите на ВМРО. Хванахме на североизток по булевард Филип II Македонски и излязохме на крайбрежната улица от южната страна на река Вардар. От тук се откри хубава гледка към отсрещните масивни конструкции, изглеждащи доста помпозно. Сред тях се открояваше Археологическият музей.

Археологическият музей в Скопие

Прекосихме река Вардар по Моста на окото, осеян с над 30 статуи от двете страни, сред които и тази на Крали Марко. По това време залезът стана впечатляващ за гледане, но пък на снимка съвсем не беше така. Просто непочистеното корито на реката и многобройните кранове на новите строежи разваляха цялата романтика. И някак си наистина цялата тази пищност на фона на иначе скромното и маловодно корито на реката изглеждаха точно като ‘на гол тумбак чифте пищови’. 😀 В този край на Каменния мост от двете му страни бяха разположени статуите на Кирил и Методий и Климент и Наум Охридски. Продължихме през площада към паметника на Филип Втори Македонски, също заграден от красив фонтан, хвърлящ пръски в най-различни цветове. Поне не може да им се отрече на македонците, че се грижат за културните си паметници, а не както при нас – някакви кирливи наркоманчета да се гаврят с културното ни наследство или пък банда прошляци със спрейове да си мислят, че правят изкуство… Минахме по моста над булевард Гоце Делчев и влязохме в стария град. Заобиколихме стария базар и стъпихме на Старата Скопска чаршия – ‘меелем за душата’, както се пее в едноименната песен. Пообиколихме малко, след което се върнахме в новата част на града, защото ставаше време за вечеря. Седнахме за 15-ина минути пред паметника на Александър Македонски, за да се полюбуваме на нощната красота. Фонтаните светеха, пиедесталът също, а самата статуя – йок. Балканска работа! Изгледахме и едно кратко представление на площада, след което на една от най-българските улици намерихме хубав ресторант, в който хапнахме и пийнахме Скопско.

*

Ден 2

Сутринта станахме и закусихме в хотела. Тъй като бяхме разгледали основните забележителности в столицата за половин ден, а чак вечерта трябваше да сме на Охридското езеро, започнахме да се чудим как да запълним времето си. Единият вариант беше да се качим с лифта до 66-метровия Кръст на хилядолетието (Милениумски крст) на планината Водно, извисяваща се над Скопие в югозападна посока. Тук се намеси втората рецепционистка (симпатично русо двайсетгодишно дЕвойче), която ни помогна много. Каза, че тази дестинация не е нещо кой знае какво и ни насочи към каньона Матка и градовете Тетово и Гостивар, които са ни на път за Охрид. Така и направихме. Реших, че с оглед предстоящия ми държавен стаж по Акушерство и Гинекология ще ми бъде от полза да видя каньон с такова интересно име. Оказа се, че и на македонски ‘матка’ си е матка. Каква изненада! 🙂 Излязохме от западния край на Скопие, след няколко километра хванахме един третокласен път на юг и в 10:30 местно време бяхме в долния (северния) край на каньона Матка. Сложих 15-милиметровия обектив, защото усетих, че 18мм са малко за тези мащаби. В самото начало се намираше църквата Света Богородица. Срещу входа й имаше няколко лодки, а от другата страна двама спокойно скачаха от една дървена платформа в синьозелените води на реката. Решихме да се пробваме пеша, но скоро видяхме, че е доста ходене. Върнахме се и изчакахме лодките. Хванахме следващия курс. Облякохме спасителните жилетки и се качихме заедно с двойка италианци и македонска баба с внучето си. Разходката с лодка траеше около 20′. Носехме се спокойно по водата нагоре, а от двете ни страни стърчаха склоновете. Гледката много ми напомни тази от Кралското езеро в Германия, но разбира се мащабите бяха несравними. Чак към средата на маршрута се обърнах назад и едва тогава разбрах защо са кръстили каньона Матка. От върховете надолу склоновете се спускаха под голям наклон, като в основите си почти се събираха, с което описваха сякаш вътрешните контури на този уникален женски орган. Стигнахме до горния край на реката на стотина метра под стената на язовира, в който беше превърнат едноименното езеро. Лодката спря, слязохме и лодкарят ни вкара в една пещера – сравнително малка, но с интересни образувания. Обиколихме за 15′ и отново се натоварихме на лодката, за да направим едно кръгче около извора на реката, в която се оттичат пещерните води. В рамките на 5-6 кв.м. температурата рязко се промени, а цветът на водата блестеше в тюркоазен отенък на слънцето, отмивайки варовика. На връщане се заговорихме с италианеца, който каза, че е бил на няколко места в България, а аз му предложих още няколко интересни дестинации за следващото посещение, сред които разбира се Белоградчишките скали. Качихме се отново в джипа и потеглихме към следващата спирка за деня – Тетово (както препоръча русото девойче). В 13:30 местно време влязохме в града и се забихме директно в центъра. Спряхме на един платен паркинг и излязохме на една от главните улици – Илинденска. Или както я нарекохме ние ‘Златарска’ – от единия до другия край бяха наредени златарски магазин до златарски магазин. А какви ланци само! И то дамски – направо претруфена работа. Ама се замислихме малко и като видяхме забулените индивиди около нас (огромна част от жителите бяха албанци и турци) се усетихме защо е така. Друг е въпросът ‘За какво аджеба им е толкова злато, като целите са забулени?’. Ама техна си работа… Продължихме на югозапад по улицата и стигнахме до моста над река Пена, където се намираше Турската баня. Постройката не беше нищо особено, но в далечината зад нея се подаваше мощната снага на Шар планина. Дръпнахме още няколко метра, за да стигнем до Шарената джамия на един ъгъл, която ни беше препоръчана като една от основните забележителности в Тетово, но не бяхме впечатлени. В едно от селата между Скопие и Матка имаше много повече джамии, една от които доста масивна със стърчащи високо в небето минарета. Стана време за обяд и затова се ориентирахме обратно към центъра. Междувременно минахме и бърз транзит през търговския център, където освен традиционните шарении имаше и някои доста стилни костюми и съвременни рокли, които просто недоумявах как някой уважаващ себе си мъж ще допусне да облече жена му. Завъртяхме от другата страна на мола и излязохме на площада, където седнахме да хапнем. В ранния следобед потеглихме на юг по А2 към голямата ни цел на тази почивка – Охридското езеро. Минахме по тангентата на Гостивар, но решихме, че не си заслужава да се отбиваме, за да гледаме отново джамии и продължихме със здраво темпо надолу. Минали сме покрай отбивката за Мавровското езеро (което имах желание да видим, защото от снимки изглеждаше интересно, а и все пак беше в преддверието на Кораб планина), поради липсата на всякакви указателни табели, билборди и тем подобни. След малко повече от 2h бяхме в Охрид. Прекосихме хълма и влязохме в стария град, където си бяхме резервирали къща за гости. Оказа се на много удобно място, еднакво близо до всички забележителности и само на 50м от брега. Настанихме се и излязохме на разходка. Хванахме надолу по една уличка и след 20’ излязохме на Охридското пристанище, което беше свръзката между стария град и новата част. В съседство имаше площад с паметник на Климент Охридски. Площадът и пристанището гъмжаха от хора, а навсякъде обикаляха групи младежи, носещи различни национални флагове. На първата крачка пееха, на следващата – свиреха. Впоследствие разбрахме, че в рамките на два дни се провежда Международен фолклорен фестивал. Погледахме репетициите на няколко групи и се върнахме обратно в стария град, където седнахме да вечеряме в един ресторант през пътя на нашата квартира, от горната страна на църквата Света София. Вечерта до късно се чуваха фолклорните изпълнения.

*

Ден 3

Първият ден на Охридското езеро решихме да разгледаме самото езеро от различни точки, а втория – да посветим на забележителностите в града. Намерихме една симпатична закусвалня в новия град, където хапнахме. Собственикът се оказа много приятен човек, почерпи нашите с кафе и се присъедини към нас на масата. След закуска поехме по източния крайбрежен път чак до края на Македония, където се намираше манастира Свети Наум, на 2км от границата с Албания. Спряхме на паркинга и веднага бяхме ‘нападнати’ от един възрастен човек, който предлагаше да ни повози с лодка за нещо от сорта на 4 или 5 евро. Замислихме се къде е уловката и къде толкова ще ни вози на такава смешна цена, но все пак се качихме. Човекът се оказа много печен. Направихме едно кръгче близо до крайбрежието, а през това време той ни обясняваше някои исторически факти и географски особености на района. След като разбрахме, че Охридското езеро е най-дълбокото на Балканския полуостров се отправихме към манастира Свети Наум, където лодката ни остави. Преди това пресякохме и мястото, където река Черни Дрин (на македонски Црни Дрим) се влива в езерото. Само в рамките на няколко метра отново се усети разликата в температурата. Лодкарят ни каза, че следващия ден ще има маратон по плуване, който последните години се печели безапелационно от Петър Стойчев (или както го наричаше той ‘вашето мОмче’).

Манастирът Свети Наум

Слязохме на брега и влязохме в двора на манастира, който беше много красив. Навсякъде имаше зеленина, сред която спокойно се разхождаха пауни. Най-интересното за много от посетителите (включително и за мен) бяха пауните, накацали по дърветата. Обиколихме малко из този райски двор и влязохме в църквата, където бяха изложени мощите на Свети Наум.

Църквата на манастира Свети Наум

Постояхме малко на сянка до църквата, заедно с една голяма гръцка група. След това обиколихме и остатъка от двора с един параклис и манастирската чешма, до която се продаваше светена вода. На излизане от манастира се разминахме с двойка младоженци, заградени от множество гости, фотографи и свещеник. Булката си заслужаваше – направо засенчи шоуто на пауните. 😀 Минахме по алеята пред манастира и спряхме в едно заведение да обядваме с изглед към плажа. Хапнахме по една Гурманска плескавица, взехме си 3D-магнитчета и се упътихме към съседната планина – Галичица. Имах желание да се кача малко по-нависоко, за да избегна маранята, а и лодкарят каза, че от горе се виждат двете езера – Охридското и Преспанското. След няколко километра отбихме от главния път и тръгнахме нагоре по серпентините. Бързо набрахме височина и след последната фиба излязохме на дълъг прав участък, в края на който имаше панорамна отбивка, от която се откри страхотна гледка към сините води на Охридското езеро, които изглеждаха още по-сини, след като излязохме над маранята. Направихме си по някоя снимка и продължихме по пътя, преминахме най-високата точка (малко над 1600м) и се спуснахме леко от другата страна, където се показа Преспанското езеро. Върнахме се отново на пиковата точка, където хвърлих един поглед към пътечката на север, излизаща на билния ръб. Имайки предвид денивелацията сметнах, че за около 50’ ще съм горе и ще мога да направя една панорама от 2000м на двете езера, само че на нашите не им се чакаше, а и беше много горещо, така че се отказах. Обърнах се на юг и теглих една снимка на първенеца Магаро.

Планината Галичица

По височина Галичица беше колкото Осогово, но по релеф много приличаше на Стара планина, само че тукашната верига беше в направление от север на юг. На слизане ни чакаше изненада. Явно горските бяха огладнели и бяха спрели с един джип при спусната бариера. Искаха такса за преминаване през Националния парк. Излязохме отново на крайбрежния път и започнахме да се наслаждаваме на редуващите се сини заливи, разделени на места от скали. На няколко места имаше малки плажчета, повечето от които затворени и доста диви, до които можеше да се стигне само по вода. Една отбивка обаче ни отведе до един такъв, на който се къпеха няколко човека. Жалко, че не си носехме банските, защото водата беше много чиста и топла.

Сините заливи на Охридското езеро

2км по-нагоре беше следващата ни спирка, където разгледахме Музея на водата (или по-точно Музей върху вода), намиращ се в местността, наречена Залива на костите. Музеят представляваше възстановка на древно селище от праисторически времена. Водата тук беше с изумителен зелен цвят и гъмжеше от риби. Разгледахме отделните постройки, хапнахме по сладолед и се върнахме в Охрид за следобеден плаж. Водата се оказа много приятна и топла. Опасявах се единствено от змиите, защото предварително бях чел и гледал от снимки, че в Охридското езеро има доста. След като обаче направих няколко дължини до шамандурата се отпуснах и вече не мислех за това. Имаше малко водорасли, но скоро и това не беше проблем. Изкарах повече от 2h във водата, а накрая си поприказвахме с един сърбин, който хич не беше приятелски настроен спрямо местните. Заговорихме се за хубави и близки морски дестинации и когато споменах Будва съвсем му стана криво и започна да псува яко. Дубровник пък му бил много скъп – абе нямат угодия сърбите… По-късно направихме отново малка обиколка, след което седнахме да вечеряме в един ресторант под звуците на ‘Йовано, Йованке’, ‘Охридското езеро’ и ‘Морен сокол пие’.

*

Ден 4

Вторият ден в Охрид посветихме на забележителностите в стария град. Сутринта излязохме на най-високата част на хълма и закусихме с гледка от последния ред на Античния театър към сцената, където група туристи от фолклорния фестивал подгряваха гласовете си. Успяха да съберат погледите на минувачите, а накрая получиха и подобаваща доза аплодисменти. От тук свихме леко вдясно от входната порта на стария град и влязохме в църквата Света Богородица Перивлепта. Разминахме с едни англичани и учтиво помолих мъжа (с фланелка на Aston Villa) да ни снима. Слънцето припичаше неумолимо за пореден ден. Заредихме се със студена вода и се отправихме към Самуиловата крепост, кацнала на върха на хълма. В 11:00 местно време влязохме през главната порта. Зарадвах се, че и тук минах със студентски билет, а не както при мръсните шваби. След няколко минути по стената излязох на североизточната кула, откъдето хванах цялата крепост.

Самуиловата крепост

От тази позиция (която се явяваше и най-високата точка на Охрид) имаше страхотна панорамна гледка към града, но слънцето се беше облещило над планинската верига на Галичица. За 30-ина минути разгледахме Самуиловата крепост и се насочихме надолу към следващия обект в програмата ни – манастирския комплекс Свети Климент и Пантелеймон, по-известен като Плаошник (по името на хълма).

Манастирът Свети Климент и Пантелеймон (Плаошник)

Разгледахме църквата и обиколихме комплекса. Във всички посоки стърчаха скелета и кранове. Все още районът беше доста разкопан и посетителите се смесваха с археолози, работници и свещеници. Под църквата дори строяха университет. Седнахме да хапнем по сладолед и да пийнем по нещо студено, защото разходката ни под горещото слънце продължаваше. Поне ни оставаше само слизане. Хванахме надолу по пътечката между дърветата и не след дълго пред нас се откри църквата Свети Йоан Канео на фона на Охридското езеро, при това от най-сниманата позиция.

Църквата Свети Йоан Канео

На завоя под сянката на едно дърво седеше младо момиче, което правеше красиви картини с туш. Взехме глътка вода и разгледахме творбите й. След това слязохме до църквата, където се насладихме на магическото съчетание на зелените дръвчета със синята вода на езерото. Горната позиция ми хареса и реших, че ще се върна за нощни снимки. Тъкмо тръгнахме да слизаме и видяхме двама мъже с камери, следвани от свещеник. В следващия момент отдолу се чуха гласове. Един кораб спря и изсипа младоженците на плажа със се антуража им. След няколко минути се качиха при нас. Булката не беше толкова впечатляваща, но сестричката й си заслужаваше – слабичка русалка с красив черен тоалет. 🙂 Погледахме ги малко и си тръгнахме. На слизане минахме през плажната ивица, което беше грешка. На единия мостик се загледах във водата и видях две водни змии, които си подаваха главите на повърхността. Ето че все пак историите, които бях чел, се оказаха верни. А и снимките не лъжеха. Айде тия двете можех да ги прежаля, но няколко метра по-нататък съвсем спокойно по дъното се разхождаше усойница. Това вече ми дойде в повече. Не стига, че в планината ме преследват тия мръсници, а сега и на Охридското езеро… Така следобедният плаж отпадна от програмата. Другият вариант беше маратонът по плуване. Финалът се очакваше към 17:00 на пристанището, но нещо ме домързя, а и ‘нашето мОмче’ не участваше. Във всеки случай бяхме уцелили точния момент за посещение на Охридското езеро – Международен фолклорен фестивал, Дни на поезията, маратон по плуване и какво ли още не. Прибрахме се в квартирата и чак когато пуснах телевизора се усетих, че е събота и има мачове от Висшата лига. Отдадох се изцяло на мързела за няколко часа. Вечерта хапнахме в същия ресторант с хубава македонска музика, след което си грабнах апарата и статива и хукнах към набелязаната позиция над църквата Свети Йоан Канео. Тук обаче още една греда – църквата беше силно осветена и изобщо не стана това, което исках. Припомних си отново как изглеждаше сестричката на булката, за да не се ядосвам много. Поне станах атракция (със стативи, челници и power metal на мах) за няколко двойки, които се гушкаха под дърветата.

*

Ден 5

Последната сутрин в Македония закусихме отново при нашия приятел в новата част на Охрид, който пак ни почерпи с кафе. Нашите поискаха да му го платят, но той заяви ‘Нема, нема, това е от мене – да кажувате, че македонците са добри хора’. Разделихме се по живо-по здраво с човека и потеглихме. На връщане караше баща ми и аз имах повече време да разглеждам настрани. Така на един прав участък по А2 забелязах подаващите се върхове на Кораб планина.

Кораб планина

Ако имахме няколко дена повече… Но пък така си осигурих повод за следващо идване. Дадохме газ и в ранния следобед бяхме в Крива Паланка, където си бях заплюл басейна. Тъкмо натам се насочихме. Беше ни още рано да се прибираме и затова загубихме 2h тук. Още повече, че имаше и два скока – единия на 130см, а другия на 180см. Учудващото беше, че в тая жега се къпеха само две момчета. Попитах ги да не би да е много студена водата, а те ми отвърнаха ‘Абе, ладна е леко’. Натопих си ръката и ми стана доста студено. Човекът на входа каза, че е 20-21°С. Корави македонци бе! Реших да се метна от ниския скок, пък каквото стане. В първия момент направо изтръпнах (въпреки че съм се къпал и в доста по-студена вода), но с течение на времето ми стана убаво. Набрах смелост и реших да скоча от 180-те см. Дълбочината беше 2м и затова трябваше да изпълня ‘чупката’ майсторски. Така рязко се извих при влизане във водата, че гръбнакът ми щеше да си остане там. 😀 Направих си кефа с още няколко опита, след което поплувах. След басейна отидохме да хапнем в един ресторант, а накрая влязохме в един супермаркет и изхарчихме останалите денари (също както на връщане от Хърватия).

Купените и Страшното езеро

05-06.07.2014.

Ден 1

Две седмици след завръщането ми от Гърция ръцете и краката вече ме сърбяха за високата планина. Прогнозата за времето даваше хубаво време през уикенда и трябваше да се възползвам. Навих брат ми и архитекта Б.Г., с които последно имахме изпълнения по ждрелата на Ерма и Ябланица в Трънско. Идеята беше да преспим на заслон Страшното езеро и да направим половината Мальовишки траверс от изток през Купените. Преди две години с един друг идеалист бях минал западната половина от Мальовица през Петлите. Връх Орловец все ми се изплъзваше. Но, както се казва – всяко нещо с времето си. В събота сутринта потеглихме към целта. Разбира се традицията повелява да се позабавим някъде. В случая вината не беше в някой от нас, ами просто уцелихме пиковия час на бензиностанцията на Самоковско шосе. Типичната за столицата картинка през почивните дни, когато хората (особено при хубаво време) се спасяват от мръсотията и простотията. Неслучайно използвах думата ‘спасяват’, защото обстановката изглеждаше така, сякаш народът бягаше от чумата. След повече от 30’ чакане Pink Floyd ни оправиха настроението. Волумето на мах на изпълнението ‘Time’ и газта до долу, защото наистина беше време за приключение. 🙂 В 11:00 пристигнахме на ЦПШ-Мальовица (1720м). Предложих първия ден да минем през опасните участъци и вечерта да сме на заслона, тъй като имаше вероятност за заоблачаване и валежи в неделя. Двамата ми по-млади спътници обаче не се съгласиха. Особено настоятелен беше брат ми, който ми припомняше ситуацията от преди две години, когато бяхме на косъм от това да спим отвън като кучета. Нямаше как – склоних на тяхната. Един от недостатъците на мнозинството и демокрацията като цяло. След редовното половинчасово екипиране и мазане с кремове поехме нагоре. Хвърлих една класическа снимка на Мальовица в самото начало.

Връх Мальовица от ЦПШ-то

За да не се повтарям ще пропусна подробностите около маршрута до заслона, тъй като става въпрос за традиционната пътека през Йончево езеро. Освен това акцентът този път е върху Купените и съответния траверс. Който иска може да прочете историята от 2012-а, където има достатъчно интересни, забавни и поучителни моменти. И така, без много бързане към 16:00 бяхме на заслон Страшното езеро (2465м). Картинка, която няма да спре да ме впечатлява, ако ще и 100 пъти да дойда. За разлика например от Седемте Рилски езера, които с всяка изминала година стават все по-противно място… В първия момент се озадачихме, защото до езерото се бяха излегнали 10-ина човека, а откъм върховете се чуваха още гласове. Впоследствие се заговорихме с компанията и разбрахме, че няма да спят тук. Успокоихме се и влязохме в заслона да си изберем места. Не исках да повтарям грешката със скосения покрив от северната страна и си избрах най-широкия нар срещу печката (отново на втория етаж, за да ми бъде по-топло). Излязохме на полянката отпред и се излегнахме на припек. А групата се оказа доста забавна. Единият си беше набримчил крачолите като на рибарски панталон и газеше смело в студените води на езерото. Още по-мило ми стана на душата, когато почна да ръси майтапи на класически шопски диалект (а не с противното съвременно ‘бате’). Не след дълго откъм Голяма Попова капа слязоха още четирима. Разменихме по няколко думи и ни обясниха как стои въпроса с минаването през Купените. Няколко минути по-късно дружината се събра и потегли звучно надолу, а ние останахме самички да се любуваме на приказния пейзаж на тази надморска височина. За този ден си бяхме свършили работата и оставаше само да чакаме какво ще ни предложи залеза. Изморен от ходенето в жегата и последните няколко делнични дни (въртележки по спешните кабинети в Пирогов и нощни ексцесии по дискотеките с току-що завършилите първокурснички) реших да легна за час-два. Тъкмо си метнах едно одеяло и се обърнах към стената, когато нещо започна да жужи. Бяхме пуснали една муха и то от тези големите. След няколкоминутно гонене я приклещих на прозореца от южната страна, така че в последните мигове от живота си да може да се наслади на невероятната гледка към Купените. 🙂 Доволен се проснах отново на нара докъм 20:00, когато вратата се отвори и брат ми нахлу с викове ‘Отражение! Отражение!’. Това беше напълно достатъчно, за да премина фазата на разсънването за около минута, да грабна фотоапарата и статива и да излетя навън. Отражението на Купените в Страшното езеро беше почти перфектно, но все още нямаше кьорав облак.

Купените и Страшното езеро

Разбрах, че няма да сме съвсем сами в дивото, тъй като бяха дошли още три момчета и две момичета с палатка, които бяха предупредили моите хора, че след залез ще гръмнат бутилка ракия. Жалко, че не взех узото от Закинтос, за да си стане подобаващо мазало. Обиколих езерото от всички краища, за да намеря някоя хубава позиция, но така и не си харесах нищо за снимане. За сметка на това след минути залезът реши да ни възнагради за упоритостта. На хоризонта над билото на Рилските езера спускащото се слънце прониза един лентовиден облак. Успях да хвана последните лъчи, заедно с медитиращия Б.Г. на една скала пред мен. Не се сдържах и изревах от кеф, а след секунди същия отговор получих и от въпросните петима разбойници, които си бяха опънали палатката от северната страна на хълмчето до заслона. Малко по-късно отидохме да ги видим. Както предположих, вече бяха натиснали ракията. 😀 Предложих им да се присъединят към нас и да си устроим купон в заслона, но те бяха категорични – ‘Дошли сме, за да спим на палатка’. Евала! Особено на момичетата, които не се притесняваха от това, че през нощта ще стане 2-3°С. Влязохме в заслона и си запалихме една свещ (благодарение на нашия пушач Б.Г.), за да ни стане съвсем романтично. След това пуснах от телефона Accept и Metallica и нагънахме бирите, като нямаше друго за пиене. Накрая завършихме с гръцко и народна музика (също както металистите от хижа Васил Левски през 2011-а). Всичко това беше с цел да убием времето до залязването на луната, което по предварителни изчисления трябваше да е към 1:00. В уречения час оставихме Б.Г. да спи и двамата с брат ми излязохме на лов за нощни снимки. Разположихме се на северния бряг на езерото и започнахме с настройките и композициите. Сега вече (без силната лунна светлина) Млечният път грееше над Купените по уникален начин. Заслужаваше си само да стоиш и да го гледаш. И май само със съзерцаването щях да си остана аз… Докато си наглася композицията и направя няколко пробни, от запад започнаха да прииждат облачета. Освен това, за да имам достатъчно светлина ми трябваше доста дълга експозиция, което означаваше и повече шум. Абе триста и тридесет разправии… Направих две снимки по половин час, но не бях много доволен от резултата. Стана 2:30 и реших да си лягам, че ни чакаше дълъг и предизвикателен ден.

*

Ден 2

Станахме в 6:30 за изгрева. Разбира се не от първия път – все пак беше неделя. Още повече, че хвърлих един поглед през прозореца и положението не се беше променило – абсолютно безоблачно. Станах и се оправих, докато момците се излежаваха. Намъкнах всички дрехи и излязох отвън, където термометърът показваше 2°С. Наоколо всичко беше тихо, нашите приятели спяха кротко в палатката. В този момент погледът ми беше прикован от перфектното огледало. Водата се беше успокоила и така чаканото отражение на Купените в Страшното езеро беше факт. Този път аз влетях с пълен глас в заслона и разбудих спящите красавци. Успях да направя един вертикален кадър, минути преди да се появи лек ветрец и да убие цялата тази красота. 🙂

Отражението на Купените в Страшното езеро

На пръв поглед ни чакаше още един безоблачен и горещ ден. Тъкмо идеално за намислената цел. Закусихме спокойно, нарамихме раниците и в 8:10 поехме към страшната поредица върхове. Рано сутринта без необходимото количество бързи въглехидрати и по все още неогряния склон се поозорихме по камъняка. След 1h бяхме на първата кота на връх Голяма Попова капа (2704м), която бях качвал през октомври 2012-а. В далечината на запад над Отовишки връх се появиха и първите облаци, които въпреки че бяха бели и пухкави ми светнаха първата лампичка. Б.Г. изпуши набързо една цигара и продължихме напред. Последва малко слизане до една цепнатина, след което леко качване и след 30’ бяхме на втората кота на върха. Останалите искаха да направим траверса по-експедитивно и да не се натоварват с всички върхове, но аз точно за това бях дошъл. Поех смело напред, минах покрай прозореца на малката чука (която на снимки всички мислят за Малкия Купен) и захапах най-малкия от трите върха. Обърнах се и видях, че двамата са хванали подсичащата пътека и крачат напред. В 10:30 бях на Малкия Купен (2661м). Намерих някакъв обхват и звъннах на нашите да им кажа да стискат палци, защото сме налазили едни от най-уникалните върхове в България и вървим към най-злия район в Рила. Разбира се не го казах в прав текст. Те пък ме предупредиха, че прогнозите предвещават дъжд и гръмотевици в ранните следобедни часове. Очаквах нещо подобно, въпреки че брат ми беше категоричен – ‘Няма шанс да завали до обед’. Направих си едно селфи на върха и слязох от другата страна, продължавайки по пътечката. След минути стигнах до Б.Г., който си почиваше. Абсолютно безцеремонно беше решил да отсвири Купените и да си пази силите за Ловница. Брат ми вече се беше покатерил. Оставих раницата на пътеката и го последвах. В 10:50 излязох при него на малката площ от струпани камъни, представляваща котата на Средния Купен (2724м). Изключително красив връх с невероятна панорамна гледка. Сетих се как изглежда от Страшното езеро и направо настръхнах. Разменихме си набързо по една снимка с брат ми и слязохме, защото облаците пред нас ставаха все по-застрашителни, а ние бяхме посред нищото.

Моя милост на Среден Купен

Двамата хванаха подсичащата пътека напред, а аз се полакомих и за първенеца на Мальовишкия дял. Само след 20’ бях на Големия Купен (2731м). По същото време ни захлупиха и облаците. И докато в Алпите беше същинска приказка да се разхождам в облаците и над тях, то тук хич не беше забавно. Свалих очилата, облякох се, направих си още едно селфи и се ориентирах надолу, защото неприятния сценарий беше все по-близо до реализация. Само се молех да не загърми, че наистина нямаше спасение – на 2700м в гъста мъгла, а отвсякъде пропасти. Единственото нещо, което можеше да ме стопли в момента беше Рилския манастир, който се беше сгушил живописно между дърветата в далечината. Подвикнах, за се ориентирам по гласовете на другите. След малко кофти слизане ги настигнах. По мой предварителен план трябваше до 12:00 да сме на връх Ловница, в противен случай щях за загубя една бира от баса (като част от малките заигравки от предния ден двамата вече висяха с по една бира, а на мен не ми се губеше). Сега обаче, повече от всякога, трябваше да стигнем максимално бързо до въпросния връх, за да можем да се скрием в заслон БАК от другата му страна. За момент облаците се вдигнаха и пред нас се откри смразяваща гледка към най-злия дял на Рила – Ловница, Злия зъб, Двуглав, Орловец и зад тях Елени връх и Мальовица.

Най-злият дял на Рила

Това сякаш отбремени главите ни от излишната кръв, за да не му мислим много и вкара ценната течност в мускулите на краката ни. Направихме едно голямо спускане до цепнатината между Големия Купен и Ловница и започна тежко изкачване. Аз водех нагоре, поддържайки стабилно темпо. От една страна, за да избегнем евентуална буря, а от друга – не ми се губеше една бира. Още повече се мобилизирах, след като видях една усойница. Малката (около 40см) черна гадинка изсъска буквално срещу коляното ми на едно от подкачванията и започна да се навива заплашително. Посегнах с щеката и тя се дръпна от пътя ми. Гетите ми носеха и допълнително успокоение. Предупредих двамата след мен и продължих нагоре, отваряйки си очите на четири. Наистина бях като магнит за змиите. По едно време видях, че минава 12:00, а ние все още се блъскаме между скалите по недобре оформената пътечка. Подушвах върха над нас, но не го виждах. Обърнах се и подвикнах на Б.Г. ‘Имаш една бира’. Не знам колко се е зарадвал от това, защото все още бяхме далеч от някакво укритие. За щастие поне сивата маса над главите ни все още се сдържаше. След голямо драпане в 12:15 излязохме на Ловница (2695м). Този път не ми беше много до викане. Нямаше я и очакваната гледка (според опитните хора това е най-панорамния връх в Рила). Направихме си по една снимка и седнахме да вземем по нещо за хапване. В един момент, както се разхождах по тревистото теме на върха, облаците се отдръпнаха и откриха мощните скалисти очертания на тримата големци – Двуглав, Злия зъб и Орловец.

Двуглав, Злия зъб и Орловец

Само след малко зрителното поле се изчисти и Злия зъб се показа с цялата си величественост, спускайки 250-метровата си източна стена в пропастта пред нас. Наистина уникална гледка! Ето че все пак си заслужаваше блъскането. 🙂

Злия зъб

Постояхме около 15’ на върха и започнахме да слизаме. Хванахме пътеката по западния склон на Ловница и по едно време долу сред камъните се показа заслон БАК. Забелязах няколко движещи се точки и се провикнах, а отдолу ми отговориха. Обнадеждихме се още повече и продължихме с уверени крачки. Стигнахме до цепнатината между Ловница и Злия зъб (позната още като Злия прелез), която ни предостави нова порция зашеметяващи гледки – от едната страна тревистия склон, от другата отвесната скала, а надолу – Белия улей, спускащ се на 1000м надолу, чак до Кирилова поляна. Последва дълга права пътека и след 30’ бяхме на заслон БАК. Тук имаше едно семейство с две деца. Залъгах ги, че има страхотна гледка от цепнатината между върховете и малкото момче скокна натам без много да му мисли. Нямахме обаче време да ги чакаме, защото облаците отново се спускаха и поехме надолу. Страховитият връх Орловец отново ми се изплъзна. С Б.Г. го гледахме известно време, но се отказахме. Дали от умората или заради голямата преспа на сипея между него и Злия зъб, решихме да не се правим на герои, защото имаше още вода да изтече, докато слезем на безопасна височина. Тръгнахме надолу между големите камъни, като вдясно от нас остана връх Камилата. Малко по-надолу се разминахме с един мъж, който смело се беше устремил към Орловец. Погледнах го и му посочих тъмните облаци отгоре, но той беше категоричен. Каза ни, че надолу имаме около час и нещо. Пожелахме си ‘Успех!’ и тръгнахме в противоположни посоки. Дадохме си два часа краен срок и започнах да мисля както за смелчагата, така и за семейството (без карта и без GPS). Постепенно камъните намаляха и влязохме в клека. Пътеката направи лек завой надясно и продължихме в северна посока с плавна редукция на денивелацията, като през цялото време от лявата ни страна надничаше Малка Мальовица. След това направихме едно по-стръмно спускане и се озовахме в долния край на Втора тераса (около 2220м). Тук имаше доста хора, решили да си направят малка разходка, а някои си бяха опънали и палатка (‘строго маскировъчна’ в оранжево, което така светеше, че го забелязахме още от ръба под заслон БАК 😀 ). Поздравихме се с хората (на мен даже ми идваше да целуна земята) и седнахме за минута, под спускащите се тъмни облаци, които съвсем скриха назъбените физиономии на Орловец и Петлите. От тук надолу ни чакаше стандартната пътека (под ‘стандартна’ имам предвид такава, по която може спокойно да припка някоя чернокоса мацка с къси дънкови панталонки като онази, която следвах неотлъчно при първото ми качване на Мальовица) и продължихме по-спокойно, особено след като се успокоявах, че времето ще се смили над толкова много хора в откритата планина. За 1h 40’ слязохме до хижа Мальовица (1960м), където беше пълно с хора. Седнахме да хапнем на спокойствие на масите отпред и си обещахме, че бирите ще са чак в София, за да не дразним брат ми, който се очертаваше да бъде шофьор. До болка познатият път на връщане няма какво да го описвам. Още повече, че високо горе по завоите двамата с Б.Г. сме отнесли плувката. По традиция с пристигането започнахме да правим планове за следващото ходене. След като от седмици не бях ходил никъде (имам предвид на високо), отдавайки се на неспирни купони около абитуриентските балове, авантюристични екскурзии на екзотични острови и между другото по някой държавен изпит по хирургия, време беше да се взема в ръце и да направя една силна поредица през юли.

Магията на Алпите

21.08.2013.

Ето че дойде и най-чаканият (поне за мен) ден от семейната ни екскурзия. Денят, в който трябваше да се изправя пред голямата ми цел – трихилядникът Kitzsteinhorn. Събудих се в 8:30 и първата ми работа беше да изляза на терасата и да погледна какво е положението навън. Нямаше я сивата маса от предния ден. Отсрещните склонове се виждаха, слънцето грееше, имаше някаква остатъчна средна облачност. Помислих си ‘Какво ли има над нея?’. Надявах се да се разкъса, за да видим все пак върховете. Слязохме на закуска и обсъдихме плана за деня. Решихме да се пробваме с върха, а ако условията са лоши – да идем на разходка в Zell am See. Майка ми се отказа от високопланинското изпълнение и реши да остане в хотелчето. Лично аз направих една сериозна шведска маса, за да не се получават неприятни моменти, като този на лифта на Dachstein. 🙂 Стегнахме раниците и към 9:30 тръгнахме. Излязохме от Uttendorf и след 20-ина минути отбихме на юг от главен път 168. Спряхме в един хипермаркет в Kaprun и си напазарувахме набързо някои неща. След още 30’ стигнахме в подножието на Kitzsteinhorn. Трите паркинга бяха пълни. Абсолютно потвърждение на факта, че бяхме избрали една от най-известните дестинации в Алпите (не само през зимата). След няколко обиколки най-накрая намерихме едно място на втората площадка. Започнахме да се стягаме като за сериозна височина – обувки, полари, по два чифта шапки и ръкавици, очила, кремове, щеки (в моя случай – една щека). Само котки ми липсваха. А дали нямаше да ми трябват и такива? Скоро щях да узная. Екипирахме се и тръгнахме към касите на лифта (900м), откъдето започнаха и големите опашки. Изръсихме се за билети, не че очаквах нещо друго, но им се ядосах на австрийците, че нямат намаление за студенти, също както и немците. Започна следващото чакане – за кабинките. Тълпите бяха огромни – местни, руснаци, китайци, японци и много, ама много араби или както им казвахме ние ‘черни нинджи’. 😀 Дойде и нашия ред и се качихме в една кабинка от първата линия, т.нар. Gletscherjet 1. Часът беше 11:30. Лифтът тръгна да се изкачва, а ние започнахме да заглеждаме стръмните дерета отдолу и зелените дръвчета, накацали по скалите. Да, но само след няколко минути влязохме в облаците. Настроението ми веднага спадна. Все едно бях в гъста мъгла – нищо не се виждаше. На кота 1976 се прекачихме във втората линия – Gletscherjet 2.Тъкмо започнах да съжалявам, че няма да видим нищо, когато някъде отгоре започна да става по-светло. И по-светло, докато в един момент се показа наситено синьо небе и излязохме от облаците. Направо ахнах – пред нас се показа прословутия връх. Точно в 12:00 бяхме в алпийския център (2452м), който се водеше втора междинна станция. С излизането отвън пред нас се откри море от облаци. Морето от облаци, което до този момент само си бях представял.

Лифтът на Kitzsteinhorn в море от облаци

Това беше и повратният момент, от който нататък ми провървя на това страхотно явление, наречено ‘море от облаци’ – на Витоша, над Софийското поле, над Белоградчик… В следващия миг се обърнах към стърчащия на юг Kitzsteinhorn (3203м). Бая зъбче си беше.

Връх Kitzsteinhorn (3203м)

Видяхме какви опашки са се наредили за последната линия, но въпреки това решихме да жертваме няколко минути. Заслужаваше си – станаха невероятни снимки за спомен. След това направих още няколко кадъра на върховете на изток, подаващи се от облаците като вулканични острови от океана.

Алпийски върхове над облаците

В далечината на хоризонта между ‘морето’ и небето се подаваха дори и върховете от другата страна на Zeller See. Насладихме се на тези гледки и продължихме към горната сграда на алпийския център. Към 12:40 местно време се наредихме на опашките. И тук, както и на Dachstein, важеше принципа на зигзагообразното придвижване на хората. Доколкото ми стигаше погледа напред успях да преброя грубо няколкостотин човека. Преобладаваха ‘черните нинджи’, нарамили големи черни фотоапарати. Дори и жените. Отново се пошегувахме с това как се разпознават после на снимките, след като всички са забулени. 😀 Явно е истина, че ‘очите говорят много’. Не мога да не отбележа обаче, че имаше и няколко по-хубави и по-разкрепостени арабски девойки. Под ‘по-разкрепостени’ имам предвид, че едната беше заголила рамо, а другата дори и по-надолу, та чак се виждаха някои занимателни татуировки на нивото на 2-3-то ляво междуребрие (както казват кардиолозите). 🙂 След като си уплътних този 1h чакане в крайна сметка застанахме пред пропускателните устройства. Подадохме магнитните карти, зелената светлина мигна и излязохме на платформата. Пред нас се подаде огромна кабина, побираща близо 50-ина човека, на която стоеше надписа ‘Gipfelwelt 3000m. Willkommen!’ – ‘Добре дошли в света на 3000м!’. Напълнихме съоръжението и поехме нагоре по третата линия – Gipfelbahn. В този момент облаците започнаха леко да се издигат и за момент се уплаших, че ще скрият върха. За щастие това не стана. Малко преди 14:00 стигнахме в горната лифтова станция, която представляваше масивна 4-етажна сграда с две панорамни площадки, изложбен център със снимки и минерали от националния парк Hohe Tauern, център за ски екипировка под наем, ресторант, леден бар и дори кино. Всичко това, закачено на северозападния склон на върха. В ранния следобед на 21-ви август електронното табло показваше 4˚С. Метнахме по една дрешка и излязохме на голямата панорамна площадка (3029м), носеща името ‘Top of Salzburg’ (Покривът на Залцбург), откъдето се откриваше още по-удивителна гледка към морето от облаци. Побързахме да си направим по някоя снимка, докато не са се струпали много хора, а аз извадих и знамето – ей така да се поразвее на 3000м.

Моя милост на покрива на Залцбург

Двамата с брат ми поехме нагоре към върха, а баща ми остана на площадката. Още от първите метри си пролича, че няма да е лесно – наклонът беше доста сериозен (по-голям от този на Вихрен, когато газихме фирнования сняг през ноември 2011), скалите бяха покрити със сняг и лед. За щастие австрийците се бяха погрижили и имаше метално въже. Обърнах се за секунда и щракнах една снимка на морето от облаци зад нас.

Море от облаци в Алпите

След това захапахме въжето и тръгнахме нагоре по западния ръб на Kitzsteinhorn. Отгоре се подадоха двама мъже. Разменихме по две думи и разбрах, че са се отказали. В интерес на истината бяха доста лошо екипирани. Пожелаха ни успех и ние продължихме. Малко по-нагоре обаче брат ми започна да се чувства несигурен върху снежно-ледената покривка. Стигнахме до едно сравнително равно място с леко разширение на 1/3 от разстоянието до върха. Брат ми погледна склона нагоре, след което погледна и вече поизтритите си подметки и каза ‘Аз съм дотук’. Даде ми GPS-а и пое обратно. Аз обаче не исках да се отказвам. Още повече, след като видях, че отдолу се задава още един човек. Направих една снимка на един от най-високите върхове в Австрия, показващ се на хоризонта на запад – Grossvenediger (3666м) и продължих.

Връх Grossvenediger (3666м)

Нагоре ставаше все по-хлъзгаво, а аз се вкопчвах все по-здраво във въжето. По скалите отстрани имаше 30-40 сантиметрови ледени висулки. Спрях за секунда, погледнах GPS-а и видях, че ми остават около 40м денивелация. След малко се показа и кръста на върха. Въжето направи лек завой наляво (на североизток) и в последните метри се движеше точно по ръба. Постоянно хвърлях поглед ту наляво, ту надясно към пропастите от двете ми страни. Чувствах се като на Кончето. Гледката беше доста страховита и в същото време ми даваше невероятен кураж – сякаш летях. Направих една снимка към върха от този участък.

Връх Kitzsteinhorn (3203м)

В 14:45 стъпих на Kitzsteinhorn (3203м). Отне ми 45’ от горната станция. Едвам се сдържах да не изрева мощно, както го правя по нашите върхове. Провикнах се леко ‘Ура!’ и толкоз. 🙂 След това в продължение на няколко минути се оглеждах във всички посоки, преди да започна със снимките. По едно време излезе и човекът, който се задаваше отдолу. Оказа се австриец от столицата. Разменихме по няколко думи, казах му колко съм очарован от Виена, след което го помолих за една снимка с металния кръст на върха, а после му върнах жеста.

Моя милост на Kitzsteinhorn

Горе не духаше много, но за сметка на това беше студено. Наметнах якето и започнах със снимките. Първо направих една панорама в южна посока, където на хоризонта изпъкваше най-високия връх на Австрия – Grossglockner (3798м).

Панорама на най-високите върхове в Австрия

След това прицелих първенеца със зуум-а.

Връх Grossglockner (3798м)

Последва и една панорама на изток, където изпод разцепените облаци се подаваха язовирите Stausee Wasserfallboden и Stausee Mooserboden с надвисналите над тях трихилядници.

Светът на 3000м

След това приближих и големците – връх HoherTenn(3368м) и връх Wiesbachhorn (3564м).

Върховете Hoher Tenn (3368м) и Wiesbachhorn (3564м)

Облаците все повече се разреждаха. Постоях 20’ на върха, полюбувах се на гледките в света на 3000м и тръгнах обратно надолу. Всъщност пуснах австриеца преди мен, защото предвидих, че ще е по-бърз. И наистина се оказа така. Все пак той беше с котки и две щеки, за разлика от мен, но какво да се прави – другата ми щека падна героично в лютата битка с преспите на Синаница и остана завинаги в любимата Пирин планина. Позволих си една последна снимка на ръба, преди отново да се хвана здраво за въжето, защото слизането беше още по-предизвикателно.

Западният ръб на Kitzsteinhorn

В 15:45 слязох в модерната станция. Баща ми ме чакаше в ресторанта. След минути дойде и брат ми, който пък беше разгледал изложбата, тунела и по-малката панорамна площадка. Хапнахме по една шоколадова паста и тръгнахме да слизаме. В кабинката на лифта всеки сподели впечатленията си. В 17:15 бяхме отново на паркинга. Разтоварихме се, качихме се в джипа и по пътя обмислихме с какво да запълним останалата част от деня. Качихме се в хотелчето, преоблякохме се, взехме майка ми и тръгнахме за Zell am See. Вдясно от пътя се виждаха няколко облачета на същата височина, както тези през деня. Помислих си ‘Какъв ли залез ще стане при тези условия, ако си на върха?’. След около 30’ бяхме в центъра на един от най-известните алпийски курорти. Спряхме в подземния паркинг на общината и тръгнахме на разходка. На главната улица в стария град станахме свидетели на музикалното изпълнение на четирима мъже, облечени в традиционните алпийски униформи, наречени dirndl. Единственото по-интересно нещо от облеклата им бяха инструментите, на които свиреха. Минахме покрай гранд хотела и излязохме на крайбрежната улица, откъдето се виждаше езерото Zeller See по цялото си протежение. Докато направя няколко снимки и нашите изчезнаха. Тръгнах напред сред тълпата, но така и не ги намерих и продължих към северния край на езерото. Впоследствие се оказа, че те са поели точно в обратната посока. След 30-ина минути стигнах до края на езерото, откъдето се виждаха отсрещните върхове на север-североизток, начело с Breithorn.

Езерото Zeller See с върховете на север

Направих още някоя снимка и тръгнах обратно. Залезът ме свари в градинката на гранд хотела към 20:15 местно време.

Залез на брега на езерото Zeller See

Малко по-късно се събрахме с нашите на главната улица. След този дълъг и ползотворен ден трябваше да се почерпим с богата вечеря. Отидохме в същия ресторант в Mittersill от предната вечер, където се започнаха едни виенски шницели, едни кордони и разбира се много бира Kaiser. 🙂 Преди да сме се заляли много съставихме и плана за следващия ден, който включваше прохода Гросглокнер (Grossglockner-Hochalpenstrasse) и най-дългия ледник в Австрия и в източните Алпи – Pasterze.

 

Наследството на Бавария

18-19.08.2013.

Сутринта станахме към 8:30 немско време и слязохме на закуска. Обсъдихме отново плана от предния ден и маркирахме основните точки – градчето Рамзау, езерото Химзее и замъкът Нойшванщайн. Натоварихме се и потеглихме на север от Königssee. На първия разклон свихме вляво и след няма и 20-ина км стигнахме до Ramsau. Майка ми упорито настояваше да види на живо картината от гоблена си. Оказа се, че тази малка отбивка си заслужаваше. Спряхме на един паркинг от северната страна на рекичката и продължихме няколко метра нагоре. След минути стигнахме до известното мостче с гледка към църквата Pfarrkirche St. Sebastian. Опитах се да направя същата снимка като гоблена, но вертикалната композиция не ми хареса и затова си направих една широка.

Рамзау – Ramsau

Насладихме се още малко на кристалния цвят на водата (нямаше и как да бъде друг, след като по пътя си минаваше само през варовици) и влязохме да разгледаме църквата. Без да губим много време седнахме отново в джипа и дадох газ към следващата ни цел. Заобиколихме от изток върховете, които се виждаха от Залцбург и завихме на запад по Autobahn 8 (ако не греша така се води). Постепенно от магистралата започна да се открива гледка към езерото Chiemsee, което наистина изглеждаше огромно. Все пак беше най-голямото езеро в цяла Бавария и имаше защо да му казват Баварското море. 🙂 Точно по пладне пристигнахме в курорта Prien am Chiemsee, на западния бряг на езерото. Спряхме на един огромен паркинг и се упътихме към водоема. Имаше невероятен наплив от туристи. Сравнително бързо се наредихме на опашките и си взехме билети за корабчето, включващи посещение на мъжкия остров с разположения на него дворец на крал Лудвиг II, познат още като ‘приказният крал’ или ‘лудият крал’. Тази дестинация представляваше лятната резиденция на Лудвиг, защото по-късно ще стане въпрос и за зимната му такава (замъкът Нойшванщайн). С две думи човек като погледне какви замъци и дворци е строял съответният монарх лесно ще си обясни защо го наричат ‘лудия’. 😀 След няколко минути на четвъртия кей пристигна нашия кораб. Качихме се и взехме стратегически места на горната палуба. В следващия миг вече бяхме във вътрешността на езерото, където се носеха множество лодки, сякаш бяхме на регата.

Езерото Chiemsee

Акостирахме на мъжкия остров (Herrenchiemsee) и поехме на приятна разходка из парка. За известен период от време се спасихме от жегата. След около 30’ стигнахме до центъра на острова и пред нас се показа кралският дворец. Беше доста внушителен с красива градина отпред.

Кралският дворец на остров Herrenchiemsee

През определено време пускаха фонтаните и ставаше още по-невероятно. Изчакахме малко на сянка под дърветата, докато се събере групата с екскурзовод на английски език, за която бяхме платили. Влязохме вътре и обиколката започна. Още входната зала успя да ни впечатли много – огромни стълбища от двете страни, най-различни фигури, десетки видове мрамори и порцелани и орнаменти, покрити със злато. Едва успях да направя две снимки, когато симпатичното моме, което водеше групата каза, че вътре е забранено снимането. ‘Хубава работа!’, помислих си. Оказа се, че при немците всичко си има логика – накрая в един от магазините се предлагаше книга с диск, в които имаше снимки и истории от всички зали в двореца, та дори и няколко от останалите творения на Лудвиг II, както и биографията му. Прибрахме фотоапаратите и обиколката навлезе в същността си. Екскурзоводката обясни, че баварският крал се е възхищавал много на френския си колега Луи XIV (Кралят Слънце) и затова е направил своя дворец по подобие на този във Версай. Имаше и някои особености. Например в спалнята над леглото имаше огромна лампа, светеща с уникална синя светлина, която да му напомня за луната (откъдето идва и другото негово прозвище – Кралят Луна). Останалите зали също бяха изключително красиви, но по-специално внимание заслужаваха две от тях. Едната беше залата с огледалата. В двата й края имаше две големи огледала, поставени едно срещу друго, така че когато човек застане по средата и погледне в двете посоки се създава усещането за безкрайност. Ефектът наистина си заслужаваше. Черешката на тортата беше балната зала, дълга 100м, която в това отношение надминава дори и тази във Версай. Най-интересният факт, който сподели мацката беше, че за запалването на хилядите свещи по полилеите са били необходими близо 100 човека, на които им е отнемало почти 2h. Не си спомням конкретните цифри, но бяха умопомрачаващи. За изграждането на двореца са похарчени над 250 млн. долара днешни пари. Съдбата обаче наистина е кучка – Лудвиг II е изкарал само няколко дни тук през 1885, преди да почине на следващата година. По този начин само 7 от залите са завършени. Представете си какво щеше да стане, ако този човечец беше поживял още малко. 🙂 Шанс. Или по-точно малшанс. С това обиколката приключи и излязохме от двореца. Брат ми побърза да си купи споменатата книга с диска, а баща ми успя да вземе няколко листа с информация относно баварския крал и неговия палат на руски език. Впоследствие дообогатихме информацията си. Взехме обратно корабчето и се върнахме в Prien am Chiemsee. Беше минало 15:00 местно време и седнахме да обядваме в един голям ресторант на брега на езерото. След като хапнахме хубаво погледнахме една от най-старите парни железници в света, която беше съвсем близо до пристанището. Разходихме се по главната улица, стигнахме до паркинга и потеглихме към една от най-големите забележителности за цялата почивка, а конкретно за брат ми най-голямата – замъкът от приказките Нойшванщайн. Беше ясно, че няма да успеем същия ден и той ще остане за следващия, затова трябваше да намерим нещо за спане в непосредствена близост. Брат ми дори започна да прави планове за изгреви, залези и т.н. Още с излизането от града на езерото видяхме, че се заформят неприятни облаци в посока запад, т.е. точно там, където отивахме. Знаехме си, че горещините от последните дни (т.е. още от първия ден в Будапеща) ще ги избие на някоя буря. Но нямаше връщане назад. Както са казали древните римляни ‘Fortuna favet fortibus’ (‘Съдбата обича смелите’). Нахлухме дръзко право в сърцето на циклона. Започна да вали. На едно място уцелихме за момент ‘сухи условия’ и отбихме до пътя, за да се снимаме с една крава, нашарена в цветовете на немското знаме. Към 20:00 вече стана особено мрачно, а количеството на дъжда се усилваше в геометрична прогресия. До един момент пред нас се виждаха някакви върхове, които според картата трябваше да са точно зад нашия замък, но в следващите минути всичко напред изчезна. Бяхме обгърнати от огромна черна маса, изливаща яростта си с пълна сила върху нас. Вече наближавахме района на замъка и решихме да не отлагаме повече, а да намерим по възможно най-експедитивния начин нещо за спане. Още в следващото населено място (в онзи момент при подобни условия изобщо не бях обърнал внимание на табелата, но после по картата се ориентирах, че става въпрос за Trauchgau) спряхме до първата къща за гости. Успях да се намокря само докато стигна до входната врата, която беше на 10-ина метра. Вече беше 21:00 местно време и очакванията ни не бяха огромни, но все пак имахме някаква надежда. Позвъних на вратата и след известен латентен период отвори една баба. Попитах я за нощувка, след което последваха няколко строфи отговор на немски. ‘Айдеее, чак тука няма да се разберем!’, помислих си. В следващия момент изсмуках едва ли не от пръстите на краката си 10 думи на кръст, с които да й обясня, че сме 4-членно семейство и търсим 2 стаи за 1 вечер. Жената се усмихна и кимна утвърдително. Зарадвах се и направо изтичах да взема останалите. Разбира се цената изобщо не беше от значение в този момент. Паркирахме джипа в двора на къщата, при което успяхме да видим, че фарът за късите светлини от лявата страна е изгорял. Трябваше и за това да мислим следващия ден. Грабнахме най-важните неща и влязохме вътре. Жената извика и съпруга си, за да ни представи. Двамата бяха на видима възраст съответно около 65 и 70 години. Успяхме само да им кажем, че приютяват бъдещи доктор и инженер, след което питах и за цената. Жената каза две цифри, ама сега 78 ли беше, 87 ли… За щастие сравнително бързо се усетих, че дойчовците казват числата отзад напред и се усмихнах. Общо взето според очакванията – за същия стандарт давахме по някое евро отгоре в Германия в сравнение с Австрия. Бабата ни запозна и с котарака Felix, след което си разопаковахме багажа по стаите. Попитахме я за някой ресторант и тя ни упъти към съседната по-голяма къща за гости на площада. Седнахме на вечеря и като се започнаха бифтеци, мифтеци… и много бири естествено. 🙂 В ресторанта бяхме само ние и една компания местни пияндета на съседната маса. По едно време отидох до тоалетната. Докато си миех ръцете с бойна стъпка влезе един от старейшините, който си свали ципа и започна да действа още от вратата. 😀 След това се доближи до мен и ме попита дали сме руснаци. Отвърнах му рязко ‘НЕ’ и побързах да изляза, защото сигурно следващия въпрос щеше да бъде ‘Носите ли водка?’. Довършихме вечерята и отидохме да спим.

*

Сутринта станахме в 8:30 и закусихме. Жената беше приготвила всичко, а със сядането на масата ни сервира 2 чая и 2 кафета. Абе немска работа. Хапнахме и натоварихме багажа. Благодарихме на хората за гостоприемството, снимахме се с котарака Felix и към 9:30 потеглихме. Тъй като фарът за късите светлини вляво не работеше трябваше да карам или на дълги през деня или без светлини. Избрах първото, с което ако трябва да съм точен станах по-голям германец и от самите немци, защото ми направи впечатление, че тук повечето не караха на фарове. За момента не валеше, но отвсякъде бяха надвиснали тъмни сиви облаци, които не предвещаваха нищо добро. Брат ми само чакаше да паднат едни мъгли в ниското и картинката да стане уникална. Това желание обаче беше твърде смело и може би не трябваше да си го мисли. Само след 15-ина км вляво от пътя на хълма се показа и самият той – замъкът Neuschwanstein.

Замъкът Neuschwanstein от главния път

Потрихме доволно ръце и дадохме газ натам. Взехме отбивката на юг от главния път и след минути бяхме в градчето Hohenschwangau. Разбира се напливът от туристи беше неописуем. Едвам намерихме място на огромния паркинг под туристическия център. Още не бяхме отворили вратите и започна да вали. И то доста силно. Намъкнахме дъждобраните и се наредихме на дългите опашки пред касите. Наоколо непрекъснато минаваха коли, автобуси, каляски и какви ли не още превозни средства. Опашката се точеше доста бавно. В крайна сметка взехме билети и се наредихме на следващата опашка, на която се чакаше за автобуса. След минути дойде и той и ние бяхме от последните качили се. Вратите се затвориха и автобусът пое нагоре по Neuschwansteinstrasse – тесен и извит път, по който се чудех как се разминават рейсовете. Не след дълго спряхме на горната спирка. Имаше голяма указателна табела. Видяхме, че почти всички тръгнаха първо към моста от южната страна на Neuschwanstein, затова и ние се насочихме натам. Подкачихме се леко по една пътека и само след малко излязохме на моста Marienbrücke (Мостът на Мария), кръстен на майката на Лудвиг II. От тук се откри невероятна гледка към замъка, послужил за емблема на една от най-големите филмови компании.

Замъкът Neuschwanstein от моста Marienbrücke

Дъждът не само, че не намаляваше, ами все по-силно се изсипваше като из ведро. Една японка учтиво предложи да ни снима четиримата на този уникален фон. Без да се бавим много се върнахме обратно и поехме нагоре към замъка. След един голям завой пред нас се изправи Neuschwanstein в целия си блясък. Беше огромен. Минахме през входната порта на източната стена и влязохме в двора. Тук разбрахме, че някои са си взели билети и за вътрешна обиколка на замъка, но ние решихме, че няма смисъл. Красотата на двореца Herrenchiemsee беше вътре, но това тук си заслужаваше да се огледа отвън, при това от всички страни. Жалко, че времето беше толкова отвратително и нямаше как да се преборим със стръмните и кални склонове отсреща, откъдето са и най-емблематичните снимки на тази уникална забележителност. 😦 Разгледахме не по-малко внушителната вътрешна фасада на замъка с изображението на Св. Георги и най-високата северна кула. Решихме да не стоим повече под поройния дъжд и тръгнахме обратно надолу. От завоя се откри страхотна панорамна гледка към Hohenschwangau с едноименния замък и двете езера – Alpsee и Schwansee.

Hohenschwangau с Лебедовото езеро

‘Ето ги на брат ми мъглите!’, помислих си леко ядосан. С триста зора една снимка стана и толкова. В 12:00 местно време слязохме в градчето и моментално се забихме в първото заведение за хранене под касите. Докато с майка ми пазехме места видях, че брат ми и баща ми говорят с някой. Когато се наредих на опашката баща ми каза ‘Запознай се с колежката си!’. Това беше стоматоложката Б.Б., с която впоследствие направихме незабравими участия на редица медицински партита и не само. 🙂 Оказа се, че те също са на семейна екскурзия. Дори сме се разминали някъде по улиците на Виена. Колко е малък светът наистина! Хората се поинтересуваха накъде сме се запътили след това, защото те продължаваха към Италия, но ние обяснихме, че тук интересите ни малко се разминават, защото нашата голяма цел бяха Австрийските Алпи. Хапнахме вкусни вурстчета, пожелахме си ‘Приятно изкарване!’ и се разделихме. С брат ми решихме да се пробваме нагоре до замъка Hohenschwangau (замъкът на бащата на Лудвиг II). Теглихме по една снимка отдолу и тръгнахме.

Замъкът Hohenschwangau

За 10-ина минути се качихме до входната порта. Не си взехме билети, защото решихме, че няма кой знае какво да видим вътре. Затова пък имаше интересна гледка към върховете на запад, а в другата посока се виждаше Neuschwanstein.

Neuschwanstein от портата на Hohenschwangau

Слязохме отново долу и се събрахме с нашите. Решихме да хвърлим един поглед на езерото и си заслужаваше. В единия край редом с малките патета се беше изпъчил красив лебед, които събираше погледите на хората, които се изреждаха да го снимат. Дойде и моя ред за някой кадър.

Красив лебед в Лебедовото езеро

Помислих си ‘Да дойдеш на Лебедовото езеро, вдъхновило великия Чайковски (всъщност това беше Alpsee, а не долното Schwansee, но както се казва ‘за благозвучие’) и да видиш лебед – ето това е’. 🙂 Поне с това ни провървя, ако не с времето. Качихме се в джипа и потеглихме, а зад нас облаците изцяло завиха съседните хълмове. Отбихме се във Füssen, тъй като беше по-голям град и се надявахме, че бързо ще намерим кой да оправи фара. За щастие съвсем скоро се натъкнахме на точния сервиз и за нула време се сдобихме с къси светлини. Излязохме от града и поехме на юг по главен път 179. Постепенно вечерта ни застигаше, а ние все още нямахме идея къде ще нощуваме. На всичкото отгоре дъждът продължаваше да ни плющи. Малко преди 20:00 влязохме в един от най-известните зимни курорти в Алпите Garmisch-Partenkirchen, в подножието на най-високия връх в Германия – Zugspitze (2962м). Решихме да подминем местния Боровец и да търсим места в някое от следващите градчета. Спирахме да питаме в следващите две населени места, но нямаше нищо. Пробвахме и в една голяма крайпътна гостилница, но не ни харесаха условията за съответната цена. След 15-ина км стигнахме до Mittenwald, където след упорито чукане от врата на врата под бурния напор на дъжда най-накрая открихме една къща за гости. Стопанинът ни прие и дори започна да ни обяснява за околните дестинации. Показа ни върхът, който се виждаше от прозореца и ни обърна внимание за лифта, цените и всичко останало. Времето обаче нямаше изгледи да се оправи за една нощ и му казахме, че най-вероятно няма да гледаме нищо, а ще продължим по план надолу към Австрия. Човекът ни упъти към най-близкия ресторант и ни пожела ‘Лека нощ!’. Отидохме да вечеряме. Вече беше минало 21:00 и се правеха само пици. Но за сметка на това хубави пици. 🙂 Хапнахме и обсъдихме плана за следващия ден, който предвиждаше разходка из Innsbruck (столицата на австрийската провинция Тирол), посещение на Кримленския водопад (Krimmler Wasserfälle), който с обща височина на трите каскади от 385м беше най-високият водопад в Австрия и един от най-високите в Европа и накрая търсене на удобно място за нощувка, откъдето лесно да атакуваме избрания от нас 3-хилядник – Kitzsteinhorn (3203м). Прибрахме се и заспахме с мисълта, че времето ще ни се усмихне поне малко на сутринта.